Клин клин избива

„Всяко действие има равно по големина и
противоположно по посока противодействие.“
Трети закон на Нютон

С печално закъснение гледах филма „Новото робство“ на телевизия „СКАТ“. Това прелюбопитно предаване на репортерката Силвия Трендафилова събуди у мен дълбок и тревожен размисъл. За всеки гледал предаването е ясно, че това именно е и целта — събуждането на тревога. Да се отрича пропагандния и манипулативен характер на тоя материал е излишно. Ето защо към него трябва да се подхожда много внимателно. Необходимо е обаче да се подчертае — нито пропагандата, нито манипулацията са родово обвързани с лъжата; наличието им не е признак за невярност на дадена информация и да се отрича тя само заради тях е предубеденост. Тенденцията, където я има, често може да има съвсем умишлена роля. Ролята на тенденцията в това предаване е именно да задоволи нуждата от събуждане на тревога.

Фрагменти

Който търси съвършенство, осъден
е да създава само фрагменти.
Атанас Далчев

„Мисълта ми е плаха птичка: чуждото присъствие я пропъжда.“ Тея две мисли на Далчев ясно обясняват краткостта на неговото количествено малко, но твърде съдържателно творчество в областта не само на поезията, но и на критиката. Не той обаче е основната тема тук, нито фрагментът като начин на изразяване и като жанрова насоченост. Тук аз обявявам началото на нова подкатегория в моя блог, която е твърде възможно да го оживи малко откъм честота на публикациите. Фрагментите тук ще бъдат мои лични размисли. А причината за това аз намирам в поразително валидното и за мене обяснение, което Далчев дава за своето фрагментарно творчество. Като че ли единствено фрагмента е способен, като бърза бележка, да запечата моментната ми мисъл, моментното ми впечатление, които аз иначе бих изгубил, не като идея, а като формулировка. Яснотата и простотата в речта са нещо, към което се стремя, защото не го притежавам. А усуканата и украшателска реч не само изморява читателя, но и затрупва мисълта с излишъци, затормозява я, даже може да я направи съвсем неясна. Вярвам, че писането на фрагменти ще предостави и повече материал за размисъл на кръга четящи тоя блог (колко,… петима-шестима?…).

Отсъствието ми в последно време и слабата ми активност тук през този месец се дължат не само на голямата заетост, но и на поредната статия, която съм захванал да пиша. По всичко личи, че тая статия ще се окаже залък преголям, който аз ще преглътна, но мъчно и не както трябва. Причината е обширността на темата. Засега обаче няма да издавам подробности; само ще помоля за търпение. Дотогава ще работя върху фрагментите си.

Заедно с „Културпауза“ тия размисли тук ще бъдат част от моето представяне. Предвид, че не желая да обвързвам Сталик с обществения му образ (физически или друг), а защо бе обяснено, тези два раздела ще представят по свой си начин моя „духовен“ профил, моите възгледи, били те естетически, житейски или каквито други пожелаете. Дано това се стори любопитно някому.

Бяла нощ

Бяла нощ — че месец злат
облак млечен го закрива.
В бяла нощ със трепет млад
момко при мома отива.

Сънен бляск — и в пътя пуст
здрачни сенки здрачно шъпнат
шопот чужд — и тъй не чужд —
момку чак косите тръпнат…

А след миг на мъжки врат
бисер живи ще увисне,
до гърди със трепет млад
момко либе ще притисне.

Димитър Бояджиев

Приказки за Библията (P.S.)

Приказки за Библията

Винаги когато започне да се говори по тема с избухливо съдържание, автора някак по принуда трябва да прибегне до captatio benevolentiæ, та да се лиши от риска да бъде разбран едностранчиво. Така още преди да е казал, каквото има да казва, той трябва да обясни какво иска или не иска да каже. Аз няма да направя това в смисъла на извинение, каквато е класическата форма на тая реторична фигура. Ще кажа само, че възнамерявам да представя истината такава, каквато е установена, а не такава, каквато ни се ще да бъде, т.е. вярваме, че е.

De civilitas

Колко е проблематично това понятие учтивост! Страничен наблюдател би рекъл, че то е сред най-трудните и скъпи неща, а не е така. Учтивостта е сложна проява на културата, която като нея носи характерния отенък на народа, който я стопанисва. Като че в нашето ежедневие учтивостта е все по-голяма рядкост и все повече отсъства. И най-важното тук е, че аз не говоря само за учтивостта с непознатите, но и с наши близки и приятели.

Какво е учтивостта? Мяра за човешкото или за културата? Или овехтяла театралност, излишна в днешното „сериозно“ време? Аз мисля, че учтивостта е преди всичко признак на възпитанието, дадено ни от живота и социума. И погрешно тоя принос (или отсъствието му) се приписва само на родителите. За него са отговори приятелите, близките, познатите и ред други хора оставили някакъв отпечатък в нашият „стил на комуникация“. Ала в учтивостта се крие и белег за нещо друго. По нея можем да съдим за духа на един народ. Тая така логична мисъл не е моя, затова ще я изкажа с незаменимите думи на гениалния ù автор.