За изневярата и секса

Обещал съм този пост на prince_Yuki. Всъщност от много време се каня да го напиша, но все отлагах без причина. Дойде часът на истината…

Преди няколко месеца ме зачовърка проблема „Сексът с друг, освен с половинката, изневяра ли е?”. Много хора ще счетат този въпрос за абсурден и ще креснат „Естествено!”. Но дали вие всъщност някога сте се изправяли пред тоя проблем? Какво значи да се отдадеш някому и адекватен начин на изразяване на чувствата ли е това?

Всеки човек е различен във възпитанието си, културата си и възгледите си. Ето защо аз няма да натрапвам тук моят възглед за отношенията между двама души. Подчертавам, че той е мой, без да настоявам, че е правилен. Това просто е моята философия за нещата. А дали има правилен възглед или не — по тоя въпрос може да се дискутира отделно.

Привърженик съм на „отворените” или „либерални” връзки. Пошли хора превърнаха тия понятия в название за двойки, които практикуват суинг (в най-добрия случай), групов секс и прочее. (Не че има нещо лошо в това; просто не то е смисълът на този тип връзки.) В действителност отворената връзка е връзка без ограничения между двамата партньори или по-точно основана на ограниченията, които сами си поставяме.

Аз не съм човек, който се чувства комфортно, когато прави така, че този, когото обича, да се ограничава в името на някаква криворазбрана вярност. Не съм човек, който ще държи Другия на златна верижка, в притежание, и ще очаква от него „преданост”, като от куче. Границата на свободата в рамките на една връзка е нещо, което, според мен, всеки от двамата партньори трябва да изясни и постави за себе си. И не мисля, че съм в положение да съдя другия за това, до къде той е очертал своята граница. Поне не до момента, в който тая граница не наруши по драстичен начин границата на споделеното между нас битие и не окаже негативно влияние върху мен.

Не съм пропагандатор на суинга или безразборния секс. Твърде далеч съм от тая мисъл. Но разглеждам секса между двама души по малко по-различен от обичайният начин. За едни той е самоцелно удоволствие. За други — свята спойка на връзката. Като човек, който не обича крайностите, аз съм по средата. Сексът е действие между двама души, което не бива да се схваща непременно като проява на някакви крайни чувства, но не бива да се възприема и като здрависването. Той е начин за постигане на удоволствие между двама, които са намерили нещо общо и които, в някакъв смисъл, се чувстват добре с другия. Сексът е симбиоза. Споделяне. Съпреживяване. Но не и изневяра.

Изневярата е нещо, което се случва в сърцето, не в ума и в гащите. Нормално е да пожелаваме красивите неща, които вижда окото ни. Любовта обаче е нещо различно от простото пожелаване и харесване.

Аз вярвам, че трябва да правим щастливи хората, които обичаме. И че ако те по някакъв начин се ограничават заради нас и се лишават от нещо, от което имат нужда, то ние нямаме право да изискваме това от тях. Ако човекът, когото обичам, изпитва по някаква причина нужда да прави секс с другиго, без това да е свързано с каквито и да било ангажименти и без това реално да застрашава нашата връзка, то аз съм готов да му предоставя тази възможност без да се сърдя.

„Когато обичаш някого, пусни го да отлети. Ако той те обича — ще се върне.” Там където има принуда и норма, мъчно вирее истинска любов.

Любовта не е притежание, както ни учеше патриархалното общество. Любовта не е сливане и отдаване всецяло, както ни учат романтиците. Любовта е споделяне. Любовта е стремеж към съвместно щастие. Ако единият член на една връзка е засегнат от някакво нещастие, то следва да бъде засегнат и другия. Обратното е садо-мазохизъм.

Аз не искам да притежавам другия. Аз не искам той да ми се кланя. Аз не искам той да страда заради мен. Аз не съм садист. Аз не съм тиранин. Никой не бива да бъде.

Проблема е ревността. Този дребнав и коварен порок, който като пепелянка се промъква в сърцето всеки път, когато Другият погледне друг.

Има два вида ревност: страхлива и притежателна. Страхливата е естествения страх, че можем да загубим Другия (респективно споделеното щастие). Тя е и оправданата. Притежателната обаче е ревността на скъперника. Алчната и егоистична воля за притежание на другия прозира зад нея. Тази ориенталска ревност е почернила много животи. И е най-ужасното, което може да сполети влюбеният. Защото тя разяжда ума и душата. И тъй като това е връзка — разядени са ума и душата и на двамата. Ненавиждам тази ревност. Рядко съм я изпитвал и като че ли я превъзмогнах.

Аз не се боя от изневярата. Не се боя, ако другият ми изневери. Какво ще стане? Ще задоволи едно свое желание, може би каприз. Ще бъде малко по-щастлив, ще съм доволен и аз. Ще го загубя? Защо? Нима той не е възрастен с глава на раменете? Ако реши да ме замени, то ще е защото чувства, че така трябва да бъде; защото ще знае, че така ще е по-щастлив; защото ще е намерил и почувствал нещо по-специално от това, което чувства към мен. И това е нормално. Ще се оттегля и ще го оставя да бъде щастлив.

Ние нямаме право да отнемаме чуждото право на щастие. Може би ще боли, може би ще съм самотен, но ще продължа напред. Защото живота и света са двете най-шарени неща, които човешкият ум е познал. И пред нас стоят толкова много пътеки, в дъното на които се крие по едно ново и уникално щастие, че да скърбим за едно загубено е глупаво. Там някъде ни чака нов принц или принцеса, който/която ще донесе нова, различна светлинка в живота ни. Не е ли вълнуващо да ги откриете?

Преди време гледах рекламата на някакво предаване по една от националните телевизии. Бяха поканили дългогодишна двойка. Водещият зададе въпрос на съпруга: „Каква е тайната на дългогодишната успешна връзка?” Странното е, че човека не се замисли (може би е плод на монтажа?…) и отговори почти веднага: „Да кривваш често от пътеката, за да си припомняш, колко ти е хубаво на нея.” Дали тази сентенция е авторска не зная. Но тя се запечата в съзнанието ми. Аз вярвам в нея. Вярвам и в алтруизма. Поне потърсих свой поглед върху нещата.