(Не)културата на българските тийнейджъри

От известно време насам наблюдавам изказа на днешното младо поколение, начина по който протича мисълта им и по който я изразяват. Тези див(н)и отрочета на прехода говорят един много интересен български език, който спокойно може да бъде отцепен като втори македонски, защото не по-малко наподобява някакъв особен, изопачен диалект.

Въобще езиковата култура в България през последните няколко години бе групово изнасилена, а днес, така да се каже, системно и ежедневно се пребива почти до смърт. Това, разбира се, има и своите логични последствия — оказва се, че дори малкото 15-годишни у нас, които четат, не разбират прочетеното. Това е сериозен проблем, на който следва да обърнат внимание не само институциите, които са отговорни за образованието на децата, но и родителите на тези деца. Всъщност, в определени случаи, второто може да се окаже много по-важно.

Спомен за Бургас

Ах, колко ми липсва! Помня я, сякаш беше вчера — зелената дървена къща с крива ограда и двора застлан с големите плочи и покрит от сенчестата смокиня. И Лейди, която седи и тръпне в очакване, сякаш някоя незнайна сила й е известила, че идваме. И другия двор, оттатък, от където често надничаше баба Добринка. И тя, милата, чакаше с нетърпение да пристигне някой, който да й обърне внимание и да й каже блага дума. Вече забравяше много неща, но още имаше хъс да се кичи с герданчета, гривни и да си слага червило. Слабичка, нисичка и все усмихната. Не помнеше какво е яла сутринта. Но помнеше всичко от младите години — всяко име, всяка случка, всяко вълнение… Всичко сега замина с нея!

И циментовите стъпала с мидите… Прозореца, на който Деси пушеше… Стаята на Ники, в другата част на къщата… И Бенджи, който също като Лейди ни посрещаше винаги весел.

Помня пътя до плажа. Покрай гарата. С малката книжарничка от която обичах да купувам книги. Тоест, обичах мама да ми купува книги. И плажът с хилядите хора и синьо небе. Помня Морската градина с прохладните вечери. Толкова морски дух има там, че няма как де не я нарекат Морска. Помня и пътя до нея. Помня магазинчетата, чудните места, покрай които съм минавал набързо, пък сега ги виждам така, сякаш съм седял и съм ги наблюдавал, та да ги запомня и нарисувам после.

И главната улица с множествата й. Градинката пред Бургаския, срещу който стои „Хеликон” и чака пак да вляза в него, за да си купя друга книжка.

И пътя до блока на баба Гинка. Толкова високо живееше тя и готвеше толкова вълшебно. Като истинска вълшебница. Сега и нея вече я няма. И тя си прибра спомените, и лъчезарната усмивка, и мъдрата подкрепа, и всичко… Най-старата от трите сестри. Остана само една. Но и тя е на път.

Помня толкова много неща, че не зная как да ги кажа… А това е въпрос на живот и смърт! Живота и смъртта на тия спомени. Не успея ли да ги обезсмъртя — с тях е свършено. Но как!? Кога човечеството ще измисли машината с която се вадят спомени от човешката глава и се съхраняват прилежно, като в библиотека!?

Ах, Бургас! Зелената къща вече я няма. Отиде си с толкова спомени за добро и лошо. Раздели един многоброен род, дето се пръсна вече къде ли не по своите си работи. Сега лежи мъртва, натрошена, стрита на прах под кофража на дом, който никога вече няма да е мой. Моят дом там умря завинаги. Но не и спомените. Не и онея удари на сърцето, които подарих на тоя град. Те ще кънтят вечно там и все ще ме дърпат назад.

Но какво от това!? Колко неща не можах да вкуся от Бургас! Колко неща остават там, като че недостижими повече. И русото момче. Той може би сега чете това…

Хей, капитане, не съм те забравил! И спомена за теб спасявам тук!

Искам пак да вдишам бургаският въздух, да чуя гларусите, да вляза в двора. Но това е невъзможно. Никога вече. И затова ме боли. Но аз пак искам да се заредя, да влея в себе си духа, който навярно е давал горивото на Петя…

И аз стоя изопната и няма
на пясъка, самичка под небето,
и чувствам се и горда, и голяма,
и силна, и добра като морето.

Как да отида в моят втори дом, като вече го няма!?! Чувствам с цялото си същество, че ако не отида, нещо в мен ще умре, ама завинаги. А това е най-страшното. Човек умира бавно, малко по малко всеки ден. Да се борим с това е немислимо, но защо, защо най-ценното ни се изплъзва като пясък през пръстите!? Спомените изтичат през тях и това е най-голямата загуба, която човек може да преживее — да остане без спомена за онова, което е било неговият спасителен пристан. Защото, като същински втори дом, Бургас бе за мен това — спасителен пристан.

Как ме боли само! Искам да заплача, но не мога. Само чувствам как болката ме обзема и аз продължавам да мисля за това, как със всяка следваща секунда всеки чудесен миг от миналото остава все по-назад, все по-далеч. И как връщане няма никога и по никакъв начин. А са ми останали само смъртните спомени. И не зная как да ги спася всичките.

Не искам да забравя.

In memoriam… Барбара Гитингс и Пантелей Зарев

Дълго се колебах как да напиша днешният възпоменателен пост и накрая реших да съчетая бележките за тези две личности в едно, макар и кратко изложение.

Днес се навършва една година от смъртта на Барбара Гитингс (1932-2007) — една от най-бележитите гей активистки в САЩ, чието име е сред пионерите на движението. Тя е организаторка на подразделението на Дъщерите на Билитис в Ню Йорк — първата американска лесбийска организация. Заедно с активиста Франк Кемъни са сред първите, които привличат внимание към неравноправното третиране на хомосексуалните американски граждани от страна на Държавния департамент на САЩ и е ключова фигура в кампанията по изваждане на хомосексуалността от диагностичния списък с психични заболявания на Американската психиатрична асоциация. Тя е обявена за доживотен член на Американската библиотечна асоциация, с която Гитингс работи тясно по осигуряване по-широка достъпност на библиотечните материали свързани с хомосексуалността и нехетеросексуалните малцинства.

Изкуство

Върху древния камък зелен
малко каменно гущерче има.
То лежи и в горещия ден,
то не бяга и в лютата зима.

От столетия спи си така,
сякаш само за миг е заспало.
Бих целунал онази ръка,
що е ваяла малкото тяло.

Тя така е поставила там
своя мъничък гущер изваян,
че и грозния камък голям
покрай него останал е траен.

Никополис ад Иструм

Веселин Ханчев

Св. Валентин vs. Трифон Зарезан или какъв празник всъщност е днес

Днес е 14 февруари. За много хора — особена дата. За мен още повече. Горчив вкус се появява в устата ми щом чуя, че наближава празникът на Валентинко. Не, не защото съм самотник и съм враждебно настроен към любовта на другите. А заради тая слаба памет на българина, която накара Паисий да рови из старите книжнини, Вазов да сътвори най-великата епопея на българската литература, а мен — колко съм скромен, та се слагам и аз до тях — да напиша тук изложеното. Днес е специален ден и аз ще ви кажа защо.

Много конвенционална терапия

Ето едно интересно видео, изпратено ми от д-р Джак Дрешер от Американската психиатрична асоциация. В него д-р Джоузеф Николози, президент на Националната асоциация за изследване и терапия на хомосексуалността (НАИТХ), обяснява колко конвенционална всъщност била репаративната терапия, целяща преориентация на хомосексуалните, а Ричард Коен, един от най-известните „репаративни терапевти“ в САЩ и лектор на няколко от конференциите на НАИТХ, демонстрира някои наистина конвенционални методи…

Лека нощ

Ти „лека нощ” ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
_______тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с „лека нощ” не ме изпращай,
_______защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те „лека нощ” не си желаят,
_______но винаги е лека тя!

Пърси Биш Шели
Превод: Цветан Стоянов

Петльовден

В деня в който православната църква празнува Сретение Господне — 2 февруари — народната памет отбелязва по стар стил още един празник — т.нар. Петльовден. Тоя празник на източните български земи е празник, посветен на мъжките рожби. Историята му ни връща към времето на турското робство, когато властите в Османската империя събирали жестокия „кръвен данък” (девширме): периодичното насилствено събиране на деца от мъжки пол от подчинените християнски народи, извършвано на всеки 5 или по-малко години. Авторът на тоя безумен и варварски по безсърдечността си данък е светлият четвърти султан на империята Баязид І Светкавицата (който, прочее, историята наградила прилично в края на живота му за тия и други негови светли идеи и дела). Данъкът бил въведен през 14 век и бил събиран редовно чак до 18 век.