Ах, колко ми липсва! Помня я, сякаш беше вчера — зелената дървена къща с крива ограда и двора застлан с големите плочи и покрит от сенчестата смокиня. И Лейди, която седи и тръпне в очакване, сякаш някоя незнайна сила й е известила, че идваме. И другия двор, оттатък, от където често надничаше баба Добринка. И тя, милата, чакаше с нетърпение да пристигне някой, който да й обърне внимание и да й каже блага дума. Вече забравяше много неща, но още имаше хъс да се кичи с герданчета, гривни и да си слага червило. Слабичка, нисичка и все усмихната. Не помнеше какво е яла сутринта. Но помнеше всичко от младите години — всяко име, всяка случка, всяко вълнение… Всичко сега замина с нея!
И циментовите стъпала с мидите… Прозореца, на който Деси пушеше… Стаята на Ники, в другата част на къщата… И Бенджи, който също като Лейди ни посрещаше винаги весел.
Помня пътя до плажа. Покрай гарата. С малката книжарничка от която обичах да купувам книги. Тоест, обичах мама да ми купува книги. И плажът с хилядите хора и синьо небе. Помня Морската градина с прохладните вечери. Толкова морски дух има там, че няма как де не я нарекат Морска. Помня и пътя до нея. Помня магазинчетата, чудните места, покрай които съм минавал набързо, пък сега ги виждам така, сякаш съм седял и съм ги наблюдавал, та да ги запомня и нарисувам после.
И главната улица с множествата й. Градинката пред Бургаския, срещу който стои „Хеликон” и чака пак да вляза в него, за да си купя друга книжка.
И пътя до блока на баба Гинка. Толкова високо живееше тя и готвеше толкова вълшебно. Като истинска вълшебница. Сега и нея вече я няма. И тя си прибра спомените, и лъчезарната усмивка, и мъдрата подкрепа, и всичко… Най-старата от трите сестри. Остана само една. Но и тя е на път.
Помня толкова много неща, че не зная как да ги кажа… А това е въпрос на живот и смърт! Живота и смъртта на тия спомени. Не успея ли да ги обезсмъртя — с тях е свършено. Но как!? Кога човечеството ще измисли машината с която се вадят спомени от човешката глава и се съхраняват прилежно, като в библиотека!?
Ах, Бургас! Зелената къща вече я няма. Отиде си с толкова спомени за добро и лошо. Раздели един многоброен род, дето се пръсна вече къде ли не по своите си работи. Сега лежи мъртва, натрошена, стрита на прах под кофража на дом, който никога вече няма да е мой. Моят дом там умря завинаги. Но не и спомените. Не и онея удари на сърцето, които подарих на тоя град. Те ще кънтят вечно там и все ще ме дърпат назад.
Но какво от това!? Колко неща не можах да вкуся от Бургас! Колко неща остават там, като че недостижими повече. И русото момче. Той може би сега чете това…
Хей, капитане, не съм те забравил! И спомена за теб спасявам тук!
Искам пак да вдишам бургаският въздух, да чуя гларусите, да вляза в двора. Но това е невъзможно. Никога вече. И затова ме боли. Но аз пак искам да се заредя, да влея в себе си духа, който навярно е давал горивото на Петя…
И аз стоя изопната и няма
на пясъка, самичка под небето,
и чувствам се и горда, и голяма,
и силна, и добра като морето.
Как да отида в моят втори дом, като вече го няма!?! Чувствам с цялото си същество, че ако не отида, нещо в мен ще умре, ама завинаги. А това е най-страшното. Човек умира бавно, малко по малко всеки ден. Да се борим с това е немислимо, но защо, защо най-ценното ни се изплъзва като пясък през пръстите!? Спомените изтичат през тях и това е най-голямата загуба, която човек може да преживее — да остане без спомена за онова, което е било неговият спасителен пристан. Защото, като същински втори дом, Бургас бе за мен това — спасителен пристан.
Как ме боли само! Искам да заплача, но не мога. Само чувствам как болката ме обзема и аз продължавам да мисля за това, как със всяка следваща секунда всеки чудесен миг от миналото остава все по-назад, все по-далеч. И как връщане няма никога и по никакъв начин. А са ми останали само смъртните спомени. И не зная как да ги спася всичките.
Не искам да забравя.
Днес се навършва една година от смъртта на Барбара Гитингс (1932-2007) — една от най-бележитите гей активистки в САЩ, чието име е сред пионерите на движението. Тя е организаторка на подразделението на Дъщерите на Билит в Ню Йорк — първата американска лесбийска организация. Заедно с активиста Франк Кемъни са сред първите, които привличат внимание към неравноправното третиране на хомосексуалните американски граждани от страна на Държавния департамент на САЩ и е ключова фигура в кампанията по изваждане на хомосексуалността от диагностичния списък с психични заболявания на Американската психиатрична асоциация. Тя е обявена за доживотен член на Американската библиотечна асоциация, с която Гитингс работи тясно по осигуряване по-широка достъпност на библиотечните материали свързани с хомосексуалността и нехетеросексуалните малцинства.
Постове
