За святата творческа самота

Беше преди много години. В стаята ми бяхме само аз и едно от моите деца. Аз четях, струва ми се, нещо. Детето си играеше свободно. По едно време аз вдигнах глава и се заслушах. Моята дъщеря (не знам коя, но тогава тя нямаше повече от три години) говореше гласно. Тя разговаряше с някой. Съчиняваше. Изведнъж забеляза, че я следя. Спря играта си, заплака с глас и се хвърли върху мен да ме бие. „Защо ме биеш, защо ме биеш?” — питах аз, но тя не отговаряше и продължаваше да плаче и да ме удря. И аз знаех, че тя има право да ме бие: аз бях влязъл в оня интимен, съкровен свят и оня момент, в който човек не позволява да му се месят, както не позволява да му се месят в любовта. Всеки друг е тук излишен; е злодей.

Из писмо на Атанас Далчев до Атанас Смирнов,
26 януари 1960 г.