Когато някой те нарече „педал”: как да се справяме с микрообидите

Автор: д-р Браян Мустански

Двама мои много близки приятели са получили по един крясък „педал” по свой адрес миналата седмица. При първия случай приятелят ми пресичал улица в гей квартал в Чикаго. Очевидно жената, която в последствие го е обидила, мислела, че пешеходната пътека й принадлежи и искала да покаже ясно, че не й е приятно да спира с колата си, за да може той да пресече. Във втория случай пък другият мой приятел паркирал на място, което друга една шофьорка преценила, че заслужава само тя самата. И двамата са гей мъже. И двамата са открити, имат силни и позитивни връзки с гей общността и се гордеят със сексуалната си ориентация. Те са успешни, общо взето щастливи и имат силно самоуважение. И двамата са разстроени от случилото се с тях. Не до плач. Не и разстроени в смисъла на границата-преди-депресията. Но достатъчно разстроени в момента на случката и все още разстроени няколко дни по-късно. И двамата заявиха почти едно и също нещо: „Наистина не ми пука какво мисли тази жена, но все пак съм разстроен. Трябваше да й отвърна.”

Наскоро написах материал за микроагресиите, които са агресивни прояви срещу хора от малцинствата, по-неуловими от онова, което обикновено бихме определили като явен расизъм или сексизъм. Тези микроагресии могат да варират от открити такива, като обидите, до нехайство относно расовото наследство на личността или коментари, които омаловажават чувствата на хората от малцинствата. Особеното коварство в подобни преживявания се състои в това, че те не само са форма на насилие над личността от малцинството, но и често водят жертвите си до съмнения в себе си. Защо се чувствам толкова разстроен от това? Не правя ли от мухата слон? Дали реагирах правилно?