In memoriam… Дел Мартин

Дел Мартин (в ляво) и Филис Лион (в дясно)

На 87-годишна възраст почина Дел Мартин, едната от основателките на „Дъщерите на Билитис” (Daughters of Bilitis) — първата американска организация за защита правата на лесбийките, основана през 1955 г. Заедно с партньорката си Филис Лион те бяха първата еднополова двойка, сключила брак в Калифорния на 16 юни 2008 г.

Двете заедно са сред осемте основателки на „Дъщерите на Билитис” и редактори на „Стълбата” — официалното издание на организацията, което от 1963 г. е поето от Барбара Гитингс.

In memoriam… Джо Ортън

Днес се навършват 41 години от трагичната смърт на един от най-изтъкнатите гей драматурзи-сатирици на Великобритания — Джо Ортън. Ортън е важен предшественик на това, което може да се нарече „куиър литературно течение”. С кратката си, но запомняща се кариера, той шокира и развлича публиката в скандалните си черни комедии.

In memoriam… Полин Бейнс

Вчера изследователят-толкинист Уейн Хамънд разпространи новината, че Полин Бейнс, незабравимата илюстраторка на творбите на Толкин и К. С. Луис, е починала на 85-годишна възраст. Рожденият й ден бе в началото на септември. Аз научих от Ендорион.

Полин Даяна Бейнс е виновна за великолепните илюстрации на над 100 книги. Родена е във Великобритания, Хоув, графство Съсекс. Ранните си години прекарва в Индия, Агра, където баща й е специален пълномощник. Записва се да учи в училище по изящни изкуства, но само година по-късно става доброволец към Министерство на отбраната, където прави работни модели, а сетне се прехвърля в картографския отдел, което без съмнение й помага в работата по прекрасните карти на Средната земя и Нарния.

Най-позната на запад е с работата си върху „Хрониките на Нарния” на К. С. Луис, но у нас е по-известна като илюстратор на творбите на Дж. Р. Р. Толкин. Тя е автор на илюстрациите за „Фермерът Джайлс от Емз” (през 1967 г. Толкин лично я избира за целта), „Приключенията на Том Бомбадил”, „Ковачът от Голямо Омайно”, „Дърво и лист”, а след смъртта на Толкин и на „Последната песен на Билбо”. Автор е на кориците на „Властелинът на пръстените” в еднотомното британско издание от 1973 и тритомното от 1981 г.

През 1968 г. тя получава медалът Кейт Грийнуей, отличие, носещо името на легендарната илюстраторка на детски книжки.

Не съм ли жена?

Соуджърнър Трут е псевдоним на Изабела Баумфри (1797 — 1883) — бивша робиня, станала проповедник, аболиционистка и активистка за правата на жените. Трут е родена в робство в Суортъкил (днес Рифтън), Ню Йорк. Тя е едно от тринадесетте деца на робите Джеймс и Елизабет Баумфри, робували на полковник Харденберг. Известната си реч „Не съм ли жена?” (преразказана ни от изтъкнатата феминистка Франсиз Д. Гейдж) тя изрича на събрание по въпросите за правата на жените в Акрон, Охайо, през 1851 г. Според Гейдж речта е отговор към твърденията на протестантските пастори, че мъжете заслужават по-големи привилегии от жените, заради „по-висшият си интелект” и поради това, че Господ е избрал Иисус Христос да заеме формата на мъж. Диалектът на Трут може и да не е бил така тежък, както ни го предава Гейдж (до 1806 г. Трут говорела само нидерландски език) и въпреки въпросителните около акуратността на преразказа, който е записан 30 години след самата реч, думите, приписвани на Трут, остават класически в американската история и литература.

In memoriam… Шон Кенеди

Хората за които обикновено пиша възпоменателни постове са известни личности с някакъв принос — добър или лош — към историята, науката, изкуството или културата. Не само за тях обаче трябва да си спомняме.

Днес искам да разкажа за Шон Кенеди. Вероятно това момче е абсолютно безизвестно у нас. Точно затова искам да разкажа за него.

Шон е роден на 8 април 1987 г. в Чарлстън, САЩ. Като най-малкия от три деца от него се очаквало да бъде с нещо по-специален. Тези които го познават казват, че неговата дарба била усмивката му и начинът, по който той се докосвал до сърцата на хората. Докато животът му не приключил по нелеп начин. Ето разказа на майката на Шон:

Пиер и Жил в България

За първи път имената на Пиер и Жил попаднаха буквално в ръцете ми от корицата на албум на Taschen от серията Icons („Икони”). Темата на албума е “Sailors and Sea” (Моряци и море) и съдържа произведенията на дуото, посветени на тая тематика. Още с първите разлистени страници разбрах защо са влезли именно в „Икони”. Творчеството на Пиер и Жил се състои от икони. Те взимат икони и ги увековечават в бляскави и екстравагантни шедьоври.

Пиер Комой и Жил Бланшар са съответно фотограф и художник, гей двойка в живота и в работата си. Автори са на около 800 изключителни фотографии-рисунки изработени по техника, подобна на тази на гениалния чешки фотограф Ян Саудек. Двамата измислят пищни и причудливи сюжети за своите фотографии, скицират ги, избират модел, Жил оформя декора, Пиер снима и накрая отново Жил ретушира и оцветява избраният внимателно кадър така, че да бъде уникален. И творбите им наистина са. Цените на оригиналите им надхвърлят 70 000 евро. В творбите си са запечатали десетки икони на поп културата — Мадона, Мерилин Менсън, Катрин Деньов, Наоми Кембъл, Жан-Пол Готие, Силви Вартан, Кайли Миноуг, Дейвид Бауи, Бой Джордж, Нина Хаген и много други.

Двамата са заедно вече 30 години. 30 години, през които стилът им не се е променил особено: еклектичен, повлиян еднакво както от изисканата и пищна класика на рококо, сецесиона, бароковата театралност и игра със светлини и сенки, така и от модерният дух на поп-арта, нео-готик стилистиката и гей културата; и всичко това, движещо се по ръба на кича, а твърде често и на благоприличието.

Изложбата на двамата в България е първата им самостоятелна изложба в държава от Югоизточна Европа. Ще се състои от 10 май до 6 юни 2008 г. в Софийска градска художествена галерия, ул. Гурко 1. Организатори са Списание 1 (които напоследък проявяват особено внимание не само към еко, но и към гей темите) и Френския институт в София.

In memoriam… Кназ Борис І

На днешната дата през 907 г., в манастир близо до столицата Преслав, приключва земния си път княз Борис-Михаил, покръстител български. Много и различни неща могат да се кажат за него.

В името на приемането на християнството той организирал по българските земи такива гонения на тези, които не желаели да се покръстят, че езическите жертвоприношения бледнеели пред тях; пак по същата причина изтребил до крак 52-та български болярски рода заедно с жените и децата, по съвет на папа Николай І; в името Божие сваля от престола и ослепява сина си Владимир.

Наред с всичко това той добре си давал сметка за своите прегрешения и „денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба монашеска власеница, влизал тайно в базиликата и прострян върху пода на храма, прекарвал нощта в молитви, сълзи и ридания”, както твърди игуменът на Прюмския манастир Регинон в своята „Хроника”.

Борис-Михаил направил много жертви, без съмнение и лични, тъй като едва ли има начетен и прозорлив владетел, който с удоволствие да постъпва така с народа и близките си. И макар тези жертви да са направени в името Божие, те са жертви преди всичко за българската държава.

In memoriam… Яко Молхов

Напусна ни доайенът на българската кинокритика, ветеранът на професията, моралният пример на всички поколения филмови критици след него!

[...] Ерудицията му на литератор, сладкодумието на речта, точните му и мъдри оценки респектираха, без да нараняват, убеждаваха - без да назидават. Говореше кротко, с глух глас, но думите му тежаха и оставяха следа. Книгата му “Кинокритика” (1962) се оказа първа в професионалната литература, но той никога не надценяваше това първенство и до последния си ден се чувстваше само равнопоставен колега сред другите в гилдията. Умееше да се радва на чуждия успех и поощряваше младите в киното, но имаше и благородството да успокоява неуспелите. Защото бе добър, чувствителен човек и от житейския си опит знаеше, че в изкуството няма окончателни присъди, че неуспехът може да се преодолее, а само времето разполага с истината. [...]

Тия думи пише за Яко Молхов през 2001 г. кинокритикът проф. д.н. Божидар Манов.