Stalik.wordpress.com

В английският език фразеологизмът coming out през последните години доби специфично значение в контекста на т.нар. куиър науки (queer studies) — дисциплина, изучавана в няколко американски университета. Тази фраза е съкращение на coming out of the closet или „излизане от дрешника” и има за цел да обозначи доброволното публично деклариране на половата (сексуална) ориентация от страна на нехетеросексуален. Асоциацията тук се състои в това, че дрешникът (или килерът, шкафът) са традиционни скривалища в играта на криеница. „Излизането от дрешника” в алегоричен план представлява изваждането наяве на нещо, което е било скрито.

В по-широк смисъл терминът описва цял един психологически процес на повторно преживяване на загубата, която се случва при откриването и утвърждаването на нехетеросексуалния Аз от самата личност (моментът в който личността осъзнава, че не е хетеросексуална), само че този път в ролята на публично заявяване и отстояване, както и последващите от това процеси на самоутвърждаване на позитивния нехетеросексуален Аз. Казано с други думи става въпрос за процеса на еманципация или поне онази част от него, която зависи и се движи от самата нехетеросексуална личност.

С навлизането на богата и разнообразна преводна литература, свързана малко или много с куиър въпросите, проблематично до известна степен стана и пренасянето в българският език на фразеологизмът coming out. Всъщност проблем има и далеч отвъд преводаческата практика, тъй като и много нехетеросексуални в своето ежедневие се колебаят коя дума да използват за описването на тоя процес или пък използват думи, които са натоварени с негативна конотация.

(more…)

Измина доста време от първия ми пост посветен на лексикологията свързана с нехетеросексуалните хора.

Както вече споменах, лексикологията е науката за думите и тяхното значение, произход и употреба. Лексикална пък се нарича тази грешка, при която дадена дума е употребена погрешно, тоест без разбиране за нейния смисъл. Няма да крия факта, че аз никак не съм специалист-езиковед и съм далеч от тънкостите на българската граматика.

Никога не съм можел и не съм претендирал, че мога да пиша и да се изказвам перфектно, даже добре. Но съм от хората, които обичат да знаят какво казват и понякога си правя труда да се вглъбя в природата на думите. Днес ще се вглъбя в природата на две привидно родеещи се и взаимозаменяеми думи и ще се постарая да обясня защо според мен едната не е правилна и не бива да е предпочитана за употреба, даже напротив — би трябвало да се изостави в полза на другата. Става дума за хомосексуалност и хомосексуализъм.

(more…)

С какво пречат би- и хомо- малцинствата? Чудесен въпрос, преди всичко защото няма ясен отговор. Вярвайте ми, няма. Съвсем усърдно съм търсил, питал, подпитвал и съм се оглеждал, но действително не намерих адекватен и аргументиран отговор на тоя иначе така простичък въпрос, с конкретни и ясни доводи. В крайна сметка, когато казваш (или внушаваш), че нещо пречи, вредно е и дори е заплаха за „здравото общество”, трябва поне да имаш някаква стабилна база за тази своя позиция. Трябва да имаш ясни, конкретни и издържани аргументи. Такива обаче трудно се намират. И според мен това е твърде показателно. Няма да лъжа — обяснения защо пречат гейовете и лесбийките (респективно бисексуалните) има, но нито едно от тях не представлява добре аргументиран довод. Всъщност вижте сами…
(more…)

От известно време насам наблюдавам изказа на днешното младо поколение, начина по който протича мисълта им и по който я изразяват. Тези див(н)и отрочета на прехода говорят един много интересен български език, който спокойно може да бъде отцепен като втори македонски, защото не по-малко наподобява някакъв особен, изопачен диалект.

Въобще езиковата култура в България през последните няколко години бе групово изнасилена, а днес, така да се каже, системно и ежедневно се пребива почти до смърт. Това, разбира се, има и своите логични последствия — оказва се, че дори малкото 15-годишни у нас, които четат, не разбират прочетеното. Това е сериозен проблем, на който следва да обърнат внимание не само институциите, които са отговорни за образованието на децата, но и родителите на тези деца. Всъщност, в определени случаи, второто може да се окаже много по-важно.
(more…)

Ах, колко ми липсва! Помня я, сякаш беше вчера — зелената дървена къща с крива ограда и двора застлан с големите плочи и покрит от сенчестата смокиня. И Лейди, която седи и тръпне в очакване, сякаш някоя незнайна сила й е известила, че идваме. И другия двор, оттатък, от където често надничаше баба Добринка. И тя, милата, чакаше с нетърпение да пристигне някой, който да й обърне внимание и да й каже блага дума. Вече забравяше много неща, но още имаше хъс да се кичи с герданчета, гривни и да си слага червило. Слабичка, нисичка и все усмихната. Не помнеше какво е яла сутринта. Но помнеше всичко от младите години — всяко име, всяка случка, всяко вълнение… Всичко сега замина с нея!

И циментовите стъпала с мидите… Прозореца, на който Деси пушеше… Стаята на Ники, в другата част на къщата… И Бенджи, който също като Лейди ни посрещаше винаги весел.

Помня пътя до плажа. Покрай гарата. С малката книжарничка от която обичах да купувам книги. Тоест, обичах мама да ми купува книги. И плажът с хилядите хора и синьо небе. Помня Морската градина с прохладните вечери. Толкова морски дух има там, че няма как де не я нарекат Морска. Помня и пътя до нея. Помня магазинчетата, чудните места, покрай които съм минавал набързо, пък сега ги виждам така, сякаш съм седял и съм ги наблюдавал, та да ги запомня и нарисувам после.

И главната улица с множествата й. Градинката пред Бургаския, срещу който стои „Хеликон” и чака пак да вляза в него, за да си купя друга книжка.

И пътя до блока на баба Гинка. Толкова високо живееше тя и готвеше толкова вълшебно. Като истинска вълшебница. Сега и нея вече я няма. И тя си прибра спомените, и лъчезарната усмивка, и мъдрата подкрепа, и всичко… Най-старата от трите сестри. Остана само една. Но и тя е на път.

Помня толкова много неща, че не зная как да ги кажа… А това е въпрос на живот и смърт! Живота и смъртта на тия спомени. Не успея ли да ги обезсмъртя — с тях е свършено. Но как!? Кога човечеството ще измисли машината с която се вадят спомени от човешката глава и се съхраняват прилежно, като в библиотека!?

Ах, Бургас! Зелената къща вече я няма. Отиде си с толкова спомени за добро и лошо. Раздели един многоброен род, дето се пръсна вече къде ли не по своите си работи. Сега лежи мъртва, натрошена, стрита на прах под кофража на дом, който никога вече няма да е мой. Моят дом там умря завинаги. Но не и спомените. Не и онея удари на сърцето, които подарих на тоя град. Те ще кънтят вечно там и все ще ме дърпат назад.

Но какво от това!? Колко неща не можах да вкуся от Бургас! Колко неща остават там, като че недостижими повече. И русото момче. Той може би сега чете това…

Хей, капитане, не съм те забравил! И спомена за теб спасявам тук!

Искам пак да вдишам бургаският въздух, да чуя гларусите, да вляза в двора. Но това е невъзможно. Никога вече. И затова ме боли. Но аз пак искам да се заредя, да влея в себе си духа, който навярно е давал горивото на Петя…

И аз стоя изопната и няма
на пясъка, самичка под небето,
и чувствам се и горда, и голяма,
и силна, и добра като морето.

Как да отида в моят втори дом, като вече го няма!?! Чувствам с цялото си същество, че ако не отида, нещо в мен ще умре, ама завинаги. А това е най-страшното. Човек умира бавно, малко по малко всеки ден. Да се борим с това е немислимо, но защо, защо най-ценното ни се изплъзва като пясък през пръстите!? Спомените изтичат през тях и това е най-голямата загуба, която човек може да преживее — да остане без спомена за онова, което е било неговият спасителен пристан. Защото, като същински втори дом, Бургас бе за мен това — спасителен пристан.

Как ме боли само! Искам да заплача, но не мога. Само чувствам как болката ме обзема и аз продължавам да мисля за това, как със всяка следваща секунда всеки чудесен миг от миналото остава все по-назад, все по-далеч. И как връщане няма никога и по никакъв начин. А са ми останали само смъртните спомени. И не зная как да ги спася всичките.

Не искам да забравя.