Приказки за Библията

11 юли, 2007 at 1:56 pm 2 коментара

Винаги когато започне да се говори по тема с избухливо съдържание, автора някак по принуда трябва да прибегне до captatio benevolentiæ, та да се лиши от риска да бъде разбран едностранчиво. Така още преди да е казал, каквото има да казва, той трябва да обясни какво иска или не иска да каже. Аз няма да направя това в смисъла на извинение, каквато е класическата форма на тая реторична фигура. Ще кажа само, че възнамерявам да представя истината такава, каквато е установена, а не такава, каквато ни се ще да бъде, т.е. вярваме, че е.

Авраамически се наричат трите преобладаващи монотеистични религии, а понякога и други, които се чувстват обвързани с тази традиция, като бахайството. Тези религии са юдаизмът, християнството и исляма. Терминът „авраамически религии” изглежда произхожда от ислямските свещени текстове на Корана,1 предвид честото определяне в тях на ислямската религия като „религията на Авраам“. (вж. Сури 2:130,135; 3:95; 6:123,161; 12:38; 16:123; 22:78) Това название на религията обаче се ползва не само като средство за успоредица с подобните й, но и като отличителен белег, тъй като според Корана, Авраам не е нищо друго, освен мюсюлманин:

Ибрахим не бе нито юдей, нито християнин, а бе правоверен мюсюлманин, и не бе от съдружаващите. — Сура 3:67

Съвременните хуманитарни науки (главно на Запад) обаче, все по-често използват терминът авраамически религии именно като знак за родство.

Както става видно от наименованието на групата вероизповедания, тя е конструирана около общия център на патриарха Авраам, считан за ключова фигура във всички тях. Авраам, както и предшествениците му, били част от групата на западносемитските народи. „Семити“ е сборно название на народите и културите, разполагали се в древността на големи територии в Близкия и Среден изток, Арабския полуостров, които основали едни от най-развитите цивилизации в древността. Авраам и рода му били част от ханаанско-аморейската група (угарити и финикийци, юдеи и израилтяни, моавитяни, амонитяни, едомитяни) на западните семити. Ето защо тук ще разкажем най-напред за няколко особености в митологично-фолклорната култура на тия народи.

Имената на Бога

Въпреки езиковата си, а в голяма степен и културна близост, западносемитските народи не съумели да създадат единна за всички етнически групи система от митологични представи. Особеността на историческото им развитие и на първо място дългогодишната липса на уседналост, обуславят сложността в работата по възстановяване на вярванията им. Това, което е известно със сигурност, е че тези представи са многопластови и сложно преплетени, както помежду си, така и с привнесени от съседните народи култове. Работата по проследяване „родословията“ на множеството божества, демони, мотиви и теми е силно затруднена и от факта, че често пъти самоличностите на тези божества и пр. са подменяни с имена-заместители, предназначени да прикрият свещеното, табуизираното истинско име на божеството.

Историята на ханаанските религии и култове ни връща в 4-3 хилядолетие пр. Хр. на територията на Сирия, Финикия и Палестина. Изворите за нея, както стана ясно, са в най-добрия случай фрагментарни или ненадеждни. Епиграфиката и археологическите материали (напр. клинописни таблички), заедно с писмените паметници на съседните уседнали народи — египетски, месопотамски и хетски, — както и Стария завет, произведения на гръцки, римски и някои близкоизточни автори, заедно успяват все пак да предадат една малко по-пълна и относително ясна картина. Знаем, че в ранния етап на развитие са налични общи теми и мотиви в преданията на тези народи и дори общи божества. И тук парадоксът — тоя факт не води до характерния за индоевропейците религиозен синкретизъм, а напротив — у по-късните периоди местните божества съсредоточават все повече власт и значимост, приемат атрибути от по-ранните върховни богове, стават „племенни“ по характер, утвърждава се монолатрията.

Монолатрия се нарича практиката на почитане на един собствен бог, без да се отрича съществуването на останалите. Собственият обаче е схващан като по-силен от чуждите и той се обвързва с посветилата му се етническа група, най-често посредством някакъв акт на обвързване, например сключване на „договор“, постановяване на етнически закон и пр. Този познат мотив ще видим у старозаветното божество Яхве, което в ранния период от завладяването на Ханаан от израилтяните се схваща като доминиращо над другите божества. В обобщение на този ред мисли ще кажем, че това мислене в последствие прераства в т.нар. етнически монотеизъм — вяра във върховен Бог, който е единствен истинен, а всички други са измамни. Тоя Бог не е синкретичен и образа му не се разпознава в чужди култове. Той е, грубо казано, „етническа собственост“. Така, за разлика от индоевропейците, при западните семити тенденцията в богопочитанието очевидно е към изключване на чуждото, отричането му, сепаратизъм и нетърпимост.4

Както вече се спомена особено неудобство създава практиката на подмяна имената на божествата с епитети и прозвища. Примери за това са Балу (по-късно Баал; вж. напр. Съдии 6:25, Еремия 32:29), което значи „стопанин“, „владетел“; Милком или Милк — „цар“; Адон — „господ“; Ешмун или Шем — „име“ и т.н.5

Белобрадият старец

И все пак изглежда у някои от древните семити е имало божество с върховен характер, по-късно загубило тази си привилегирована позиция.

На териториите на днешен Ливан и Сирия, във времето на историческия отрязък към който се обърнахме, се е намирала държавата Финикия. Това е обединение на повече или по-малко независими търговски градове на източното Средиземноморие. Жителите на това обединение, с малки изключения, били семитски племена от смесен произход, които са от една етническа група с ханаанците и днешните ливанци. С ключовото си положение и развитото си мореплаване Финикия бързо станала търговски посредник между Изтока и Запада, за което е излишно да се споменава колко доходоносно начинание било. Финикийската писменост станала една от първите в историята системи на фонетично писмо, а финикийците са автори на така прословутите „финикийски знаци“ — парите. Своят разцвет Финикия достига през 1200—800 г.пр.Хр. и няма да е пресилено ако кажем, че културното й влияние в региона било голямо. Финикийски бил и един от най-древните и особено важни за историци и археолози градове наоколо — Угарит (днес Рас Шамра). Градът съществувал още през трето хилядолетие пр. Хр. и писмените паметници, които са ни оставили жителите му, са един от главните източници на знание за културния и религиозен живот от това време.

Въпреки градския начин на живот финикийците съхранили старите номадски религии. Главният им бог бил Илу, известен още с имената Ел, Илум, Елим и Елохим. По значение след него идвало божеството Баал (предадено ни от гръцката фонетика като Ваал в Библията), един от синовете на Илу-Ел.

Илу е бог прародител и демиург, баща на богове и хора. Ханаанейски, обработен от жречеството мит, вероятно стои и в основата на старозаветното предание за сътворението чрез слово от страна на Елохим. Елохим е интензивно множествено число на името Елоах (אלוה) и има същия корен като арабското Иллах (значещо „бог“, в противовес на Аллах — „богът“) и арамейското Éлаха. Думата „Елохим“, която намираме в някои текстове от Угарит от късната бронзова епоха, видимо е употребявана, за да обозначи целия ханаанитски пантеон — „децата на Ел“ (елохими), баща на боговете. По-късния монотеистичен юдаизъм заема това божество и основава около него монолатристичен култ, който сетне преминава към етническо-монотеизтичен. В Стария завет както Елохим, така и Ел, са употребявани нееднократно. Илу (Ел) е представян като мъдър и милостив дългобрад старец, който образ се запазва и по-късно в християнството. В митологичните представи на финикийците той оглавява съвета на всички богове и в тоя смисъл голямо любопитство буди библейския текст от Псалтира, псалм 81 (псалом Асафов):

Бог застана в събранието на боговете; всред боговете произнесе съд: докога ще съдите несправедливо и ще показвате пристрастие към нечестивците?

Множествения образ на Елохим като „баща на боговете“ е засвидетелстват и в други текстове, като например Второзаконие 10:17:

[…] защото Господ, Бог ваш, е Бог на боговете и Господар на господарите, Бог велик, силен и страшен […]

Името на Илу-Ел ще срещнем и като теофорна наставка в ангелските имена — Михаил (Миха-ел), Гавраил (Габра-ел), Рафаил (Рафа-ел) и т.н.

Около 1 хилядолетие пр. Хр. Илу губи водещата си позиция за сметка на местните култове. Характерни личностови черти и мотиви от култа към него обаче, както и името му, се сливат с култа към друго едно важно божество и нещата вземат нов и неочакван обрат…

Морският бог

Предвид силно развитото мореплаване, осигуряващо прехраната и представляващо важен поток на културен обмен, във Финикия широко почитано било едно морско божество на име Йамму (Яму). В угаритските текстове името му често се споменава редом с това на божеството Йаво (Яво; Йево). От характера на почитането на двете божества може да се заключи, че Яво е бил също морско божество.6 Това дало основание на изследователите да изведат заключението, че Яво е ипостас или прозвище на морското божество, и че в угаритските текстове Яму е назован Яво.7

В Палестина Яво (наричан там Яхве) става покровител на древноеврейското племе от коляното на Юда, а по-сетне и на целия древноизраилски племенен съюз, приемайки редица атрибути на други, по-слаби второстепенни божества (да си спомним на какво учеше монолатрията).8 На него е посветен например митологичен цикъл, силно повлиян от митовете за Балу (Баал).

В средата на второто хилядолетие пр. Хр. пустинното номадско племе (древноизраилския племенен съюз, наричан с името хабиру) вече обитавало земята Ханаан. Това заселване е описано в Библията. След като било изведено от египетско робство от патриарха Моше (Мойсей), хабиру (израилтяните) били доведени от него до границите на Ханаан, която земя, според древните монолатристични предания, им била обещана от тяхното божество. В тая земя обаче те били въведени от Йеошуа Бин Нун (Иисус Навин). Историята е разказана в Иисус Навин гл. 1-11. За неудобство обаче тая земя вече била заселена и евреите дълго воювали с местното население, додето и те най-сетне се заели със земеделие, а в по-неблагоприятните планински райони запазили старото си занятие — скотовъдството. Отделните племена обаче поддържали слабо връзките си и само при по-мащабни военни акции се обединявали. Ок. 1000 пр. Хр. те се обединяват в единна робовладелска държава, която обаче се разпаднала след управлението на първите трима владетели — Сул, Давид и Соломон. Тея две царства били Северно — Израил, и южно — Юдея.

Религията на тия племена с нищо не се различавала от тази на съседните пастирски народи: почитани били племенни богове, практикували тотемизъм (напр. Златният телец на Аарон и нехущана на Мойсей). Дори през епохата на царете, когато вече бил наложен монолатристичния култ към Яво-Яхве, в светилището образа на Бога бил позлатен бик. (Теолозите, разбира се, виждат в това съвсем друг смисъл.) Почитани били не само племенни божества, но и божествата на някогашното туземско палестинско население, божествата на народите, с които били осъществявани търговски връзки и пр.

С централизирането на властта в ръцете на рода Юда, се централизирала и религията. Както се спомена, покровител на това племе бил Яхве, чийто образ вече получил силно взаимодействие с култовете към Ел(охим) и Баал. И докато образа на Яво се слял с образа на първия, то той запазил една стара вражда с Баал. Повлияването от митологичния цикъл за Баал в култа към Яхве, явно е обосновало изключителната ненавист спрямо това божество от страна на авторите на библейските книги, не само от стремежа да се заличи конкурента, но и от финикийският митологичен цикъл, според който властта на Баал (Балу) е продукт на епична битка между двете божества, в което съперничество Балу е победител. Баал-Балу се борел с Яму-Яхве, тъй като Яму искал да му бъде вдигнат дворец, т.е. дирел първенство всред боговете. Общността на второстепенните безименни богове, наричани „синове на Ел“ (Елохими), изпървом се съгласили, ала единствен Баал, син на Илу (Ел), се опълчил на Яму (Яхве) с помощта на Анат и Астарта. Друг митичен враг на Балу е Латану (Левиатан) и тук проличава заимстването у култа към Яхве, който също е антипод на левиатана.9

Тук е мястото да се отбележи, че у западните семити Балу е име, употребявано за богове на отделни места, както и общи богове. (Собственото име на това божество вероятно е било Хадад.) В тоя смисъл противоборството между Балу-Баал и Яво-Яхве се изразява и в утвърждаване на монолатристичния модел в Палестина, т.е. Яхве се издига като божество, по-могъщо от другите божества, но в най-ранния етап все още не единствено признато.

Отхвърлянето на другите божества се наложило като борба на централизираната власт с останките на родово-племенни култове (респективно родово-племенна власт) във време, когато напредъка на асирийците избутал на преден план въпроса за централизация на държавата. За да укрепи позициите на духовенството, което играло ръководна роля в управлението, през 622 г. пр. Хр. цар Йосия централизирал и религиозния култ: разрешени били само жертвоприношенията на Яхве в ерусалимския храм; другаде било забранено отдаването на почести на божеството и жертвените капища из цялата страна били разрушени, аводат зарах (богопочитание на чуждото) и аводат кочавим умазалот (богопочитание на планетите и съзвездията) станали наказуеми. Както свидетелства и Библията, тези мерки останали без особени резултати. Прогласяването на всемогъщество на Яхве и признаването му за Единствен бог, било обяснено със съюза (завет) сключен с Него. Ето защо и през годините на робство пророците обвинявали за съдбата на израил народа, който чрез подтисничество бил наказан от Яхве, заради идолопоклонничество (идололатрия).

Закон божи

Макар дисциплината история на религиите в по-малка или в по-голяма степен да е продукт на 20 век и често да се свързва с личността на Мирча Елиаде, що се отнася до историята на християнската религия и юдаизма решителни крачки в тая насока (извън теологичната мисъл) има доста преди това. За първи път към текстовете на Стария завет като към литературно произведение, не като Божие слово, се обръща немския теолог Вилхелм Мартин Леберехт де Вете (1780-1849) в книгата „Приноси, въвеждащи в Стария завет“ (Beiträge zur Einleitung in das Alte Testament, 2 тома, 1806-1807). Там той доказва, че (1) „Книгата на Закона“, която според ІV Царства е намерена от Хелкия през 621 г. пр. Хр. при възстановяването на Соломоновия храм, е в действителност ядро на Второзаконие; (2) че по-сетне на тая основа е преработен напълно целия предишен исторически и митологично фолклорен материал в Стария завет; (3) че Изход, Левит и Числа, чието авторство е приписвано на Мойсей, са всъщност книгата на закона на ортодоксалната жреческа традиция, донесена от Вавилон в Йерусалим от Ездра ок. 400 г. пр. Хр.

Като се върнем към разказаното за цар Йосия по-горе и неговата централизация на властта, ще обърнем внимание на тая мистериозно появила се в ІV Царства 22:3-17 Книга на закона на Мойсей, за която до тоя момент на религиозна криза (621 г. пр. Хр.) никой не бил чувал и всички се прекланяли на лъжебожества и кумири. И изведнъж книгата е намерена, а Бог е разгневен задето не са го уважили според Завета. Последвалата кампания по религиозно пречистване, за която стана дума по-горе, е описана в ІV Царства 23:1-25, където се разказва как по заповед на Йосия първосвещеника Хелкия и другите висши свещеници изнасят от храма Господен всички кумири на Астарта (Ищар) и Ваал (Баал, Балу) и прочее небесни „елохими“ и ги изгарят.

Това, което християните наричат Стар завет, е единствения завет за юдеите — те не признават „Нов“ завет. Книгите съставляващия Стария завет са 39, според еврейския и протестантския канон, но в различни конфесии (вероизповедания) достигат и до 50 (в Православието се добавят още 11 неканонични книги). Те възникват постепенно между 8 в. пр. Хр. и 2 в. сл. Хр. За юдаизма този сборник книги има точно определен състав, а свещения текст трябва да има точно определен брой срички. Ако тоя брой не е спазен (напр. някой от книжовниците е допуснал грешка) текстът не се признава за свещен. Старият завет се дели на три основни части:

1. Закон (евр. „Тора“) — Петокнижието, за чийто автор се сочи Мойсей.
2. Пророци (евр. „Невиим“ или „Набеим“) — започват с книгата Иисус Навин.
3. Писания (евр. „Кетувим“) — съдържат едни от най-художествените примери на древноеврейската литература (Песен на песните, Еклесиаст и др.).

Окончателния състав от 39 книги в т.нар. „Еврейска библия“ (Стария завет на християните) е определен от синедриона в Ямния (Явнеил, Явни; Иисус Навин 15:11, 2 Летописи 26:6) ок. 100 г. пр. Хр. Тея текстове се разделят не само по горепосоченият начин, но и според цикличното си развитие така:

1. Митичен цикъл (Битие 1:1 — Битие 11:9)
2. Легендарен цикъл (Битие 11:10 — книга Иисус Навин)
3. Документиран цикъл (Съдии Израилеви — ІV Царства 18-25; Вавилонски плен)

Пет са основните текстове, участвали в скрояването на митичния и на легендарния цикъл:4, 10

1. Яхвисткия текст (Я), представящ митовете за Юдея (южното царство), през 9 в. пр. Хр. Върховния създател тук е Яхве, планината на закона е Синай;
2. Елохимски текст (Е), представящ митовете на Израил (северното царство), през 8 пр. Хр. Тоя текст е редактиран съобразно Яхвисткия възглед от анонимен редактор ок. 7 пр. Хр., който е обединил Я и Е. Планината на закона в Е е Хореб (Хорев), а демиурга е Елохим.
3. Кодекс на светостта (С), обредния кодекс, уж получен от Майсей на Синай, но очевидно с произход от 7 в. пр. Хр. (вж. пак разказа за Йосия). Запазен е в Левит 17-26.
4. Обреден кодекс на второзаконниците (В), където планината на закона отново е Хореб, само че създателя е Яхве. „Почти сигурно е, твърди Джоузеф Камбъл, че Свитъкът на закона на Йосия от 621 г. пр. Хр. е ядрото на Второзаконие.“4
5. Сборът жречески писания, събран след Вавилонския плен (Ж), чието ядро е Законът, провъзгласен в Йерусалим от Ездра през 397 г. пр. Хр., преработван сетне до ок. 300 г. пр. Хр.

Макар целия теологичен апарат на юдаизма и християнството вече векове наред да е впрегнат, та да слепи тия части и дозакърпи пукнатините, те личат още от първите страници на Светото писание (разликите между глава 1 и глава 2 на Битие, които са съответно с произход от Ж и от Я).

Послеслов

И тук, като че на най-интересното място, спирам. Но мисля достигнах крайната цел на моят сбит, много сбит преразказ на фактите. Това е едва началото на Приказките за Библията. Тая преобширна и интересна тема е била обект на многотомни трудове, които аз трудно бих могъл да предам тук.

Интересни неща в духа на тоя нов поглед към библейската историография можем да разкажем и за Новия завет, където по всичко личи, че притчите, сентенциите и проповедите на Иисус (Христос), предадени ни не от самия него, а от учениците му Матей, Марко и Лука, имат за основа по-стар и сега изгубен текст, наречен Q. Ръкописът Q или Евангелието Q заедно с евангелието на Марко са ползвани от Матей и Лука. Q вероятно е представлявал някакъв корпус от поговорки (logia), приписвани на Иисус, предавани първоначално устно, а сетне фиксирани в различни писания. Около век и половина след тази теория на Хърбърт Марш, отпосле подета и доразвита от много други учени, се появиха и текстовете от Наг-Хамади, осветляващи подобни „поговорки“ в една чисто гностическа светлина. Съществуването на Q обяснява наличните прилики между „ортодоксалното“ християнство такова, каквото ни е представено от Павел и последователи, и потъпканото и смазано свободомислие, засвидетелствано в Деянията на Йоана и гностиците. Q доказва общия корен на „нашето“ християнство и на гностическото, което ни отвежда по-назад във времето, към една обща езотерична доктрина, наследник на която е и Иисус.

Твърде любопитни са и тия линии на митологично развитие на мотивите и у исляма. Трябва да се отбележи, че въпреки дългогодишния научен интерес към тези факти, малко са религиозните, готови да ги признаят. Истината, че днешните християни почитат един силно изменен и многократно преиначаван с времето култ към едни чисто езически (според собствената им християнска дефиниция) божества, е крайно неудобна и нежелана. Учените с приноси в областта, и особено онези, които добиват широка популярност (Мирча Елиаде, Джузеф Камбъл…), почти винаги са били обвинявани в „анти-семитизъм“, само заради факта, че казват истината така, както са я установили по емпиричен път.

С настоящата статия не целя нараняването на религиозното чувство на който и да е човек, от което и да е вероизповедание. Целя да изясня някои положения около най-масовите религии по света, които ще ми помогнат в бъдещи публикации по-лесно да осветля лицемерието на верующи и проповедници по някои спорни социални въпроси.

____________________
• 1. За това твърдение виж есето на Jonathan Z. Smith „Religion, Religions, Religious“, публикувано в Mark C. Taylor. Critical Terms for Religious Studies. University of Chicago Press, 1998, стр. 276.
• 2. David Frawley. From the River of Heaven: Hindu and Vedic Knowledge for the Modern Age. Berkeley, California: Book Passage Press, 1990, стр. 27.
• 3. Michael York. Pagan Theology: Paganism as a World Religion. New York: NYU Press, 2005, стр. 166.
• 4. Джоузеф Камбъл. Западна митология. София: издателство „Рива“, 2005.
• 5. И. Ш. Шифман. „Западносемитска митология.“ В: Световните митологии. Енциклопедия. Т. ІІ. С., 2000.
• 6. Юрий Б. Циркин. Мифы Финикии и Угарита. М., 2000.
• 7. Илья Шифман, Борис Тураев. Финикийская мифология. СПб, 1999.
• 8. М. Б. Мейлах. „Иехова.“ В: Световните митологии. Енциклопедия. Т. ІІ. С., 2000.
• 9. Андре Како. „Религии на западните семити.“ В: История на религиите. Том І. София: ИК „Прозорец“, 1996.
• 10. Мирча Елиаде и Йон Кулиано. Речник нарелигиите. София: издателство „Лик“, 1999.

Entry filed under: Религия и езотерика. Tags: , , , , , , , , , , , .

De civilitas Приказки за Библията (P.S.)

2 коментара Add your own

  • 1. adanedhel  |  12 юли, 2007 в 12:47 am

    Изключително интересна статия, но поради сбития й характер (без изгледи за продължение?) стои някак… и аз не знам.. непретенциозна? (лоша дума, знам).

    Би ми се искало да я видя в по-завършен вид – например, информация за съставянето на ‘завета’ и определянето на др. текстове за апокрифни или направо ереси. Вижданията на мистиците в трите религии също са много показателни за техните прилики и разлики (и съответно произхода им).

    Особено интересно е и мястото на исляма и асимилационната му същност (въпреки, че авраамическите религии са три, говориш предимно за юдаизма и християнството). Знаеш ли, че най-ранното християнско изследване на исляма е свързано с личността на св. Йоан Дамаскин, който включва Мохамедовата вяра сред християнските ереси?

    Всъщност, това не е критика – просто констатация, че темата е изключително дълбока и е нужно да се споменат още доста неща (пък макар и бегло) за да придобие темата по-завършен характер.

    П.П. А „лицемерието на верующи и проповедници по някои спорни социални въпроси“ най-лесно се оборва с техните ‘свети’ писания (поне за християнството и исляма съм сигурен) – най-вече цитирането на едни части от библията, корана и сунната, и игнорирането на други.

  • 2. stalik  |  12 юли, 2007 в 11:11 am

    Да, действително е непретенциозна. Аз също го установих след завършването й. Но както каза – темата е изключително дълбока и така мога да си разказвам до утре. А в крайна сметка десетки и десетки хора са изписали томове по въпроса. Не претендирам да съм специалист, а популяризатор – припомням фактите, на забравилите ги. :) Продължение ще има, но не чак толкова по темата за съставянето на Библейската доктрина. Крайната ми цел е цитираното в послеписа ти, така че тепърва предстои с нови очи да погледнем на някои конкретни Библейски пасажи. Ще открием някои любопитни несъответствия, някои стъписващи успоредици с по-древни митове на други народи… Ще научим още кой е бил Мойсей и съответно – Иисус.

    На тоя етап обаче от първостепенен интерес за мен представляваше генеалогията на божеството Яхве-Елохим. Истината за нея омаловажава всички други фрапиращи факти.

    Колкото до исляма – не, не знаех това за Йоан Дамаскин. И непременно ще обърна внимание на въпроса.

    Предстои да разкажем някои любопитни неща за фундаментализма, което понятие е валидно не само за исляма и дори не само за авраамическите религии. Но това вече в далечно бъдеще.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Статии

Психология и биология на хомосексуалността


Хомосексуалност от „Енциклопедия по психология” на Oxford University Press
Въпроси и отговори за сексуалната ориентация и хомосексуалността
Въпроси и отговори за трансполовостта и половата идентичност
20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките
Психоанализа и хомосексуалност в постмодерното хилядолетие
Демаскиране на деликатния хетеросексизъм: микроагресиите и микролегитимациите в ежедневието
Когато някой те нарече „педал”: как да се справяме с микрообидите
Каква е сексуалната ми ориентация или защо оргазмът няма последната дума
Хетеросексуалните мъже, които правят секс с мъже
Хомосексуалността: парадокс на еволюцията
Хомосексуалност и педофилия: кратка бележка

Етика и право на ЛГБТ


Хомосексуалност и морал
Свобода и морализъм

Социална роля, права и социокултурна интеграция на хомосексуалността


Няколко въпроса за гей-лесбийското движение
Парадирането с хомосексуалността
Някои често срещани анти-гей тези
Как се става мъжкар или културата на омразата към педалите в психологията на българския мъж
Интимни връзки между мъжете
17 май - Международен ден срещу хомофобията

Разкриване (Coming out)

Вън от дрешника, открит на улицата

ЛГБТ семейство и родители


Въпроси и отговори за еднополовите бракове
Какво е бракът?
10 причини гей браковете да не бъдат разрешени
Въпроси и отговори за отглеждането на деца от гей мъже и лесбийки
Развитието на децата с хомосексуални родители в сравнение с това на децата в хетеросексуални семейства
Децата на родителите лесбийки и гей мъже
Работа с родители на хомосексуални

ЛГБТ история и антропология


ЛГБТ антропология
ЛГБТ етнография
Еднополовата сексуалност в Древна Месопотамия

Хомофобия


Хомофобия: анализ на един „допустим” предразсъдък
Психология на сексуалния предразсъдък

ХИВ/СПИН


Въпроси и отговори за ХИВ/СПИН

Други


За изневярата и секса

• Официални становища



Архиви

юли 2007
M T W T F S S
« Юни   Авг »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  

My Pocket

Bookmark and Share
Firefox 2
Firefox 2
Firefox 2
 
Creative Commons License
Публикуваното в този блог ползва условията на Криейтив Комънс лиценз. Tyxo.bg counter free hit counters

Посетителите ми