Тайната вечеря на българските поети*

28 ноември, 2007 at 6:00 am 1 Коментар

Това е проект за скулптурна група.

Действащи лица (име: месторождение: година на раждане и смърт: общо години [семейно положение, деца]):

Христо СМИРНЕНСКИ: Кукуш: 29 септ. 1898 — 18 юни 1923 : 25-год. [ерген]
Христо БОТЙОВ: Калофер (с. Осен, Врачанско?): 25 дек. 1847 — 20 май 1876 (ст.ст.): 28-год. [женен, една дъщеря]
Димчо ДЕБЕЛЯНОВ: Копривщица : 28 март 1887 — 2 окт. 1916 : 29-год. [ерген]
Гео МИЛЕВ: Раднево: 15 ян. 1895 — 15 май 1925 : 30-год. [женен, две дъщери]
Никола ВАПЦАРОВ: Банско : 7 дек. 1909 — 23 юли 1942 : 33-год. [женен, мечтаният син умира пеленаче]
Пейо ЯВОРОВ: Чирпан: 1 юн. 1878 — 29 окт. 1914: 36-год. [женен, без деца]
Иван ВАЗОВ: Сопот: 27 юни 1850 — 22 септ. 1921: 71-год. [женен, без деца]

Представяме си я като автономна експозиция в някоя обществена сграда или музей. Отделена и вътрешно архитектурно. Една семпла врата, на която пише Тайната вечеря на българските поети. Не чукай, направо влизай и която въвежда посетителя в ниско помещение — стая (сепаре) от някой локал. В средата — продълговата маса, около нея са насядали действащите лица в своите характерологични пози. Приемаме, че групата е от бронз. Посудата, приборите, блюдата убягват от нашето въображение и няма да им обърнем внимание — подобно на въпроса, да речем, има ли масата покривка или няма, дървени ли са столовете и прочие. Предоставяме ги на изобразителя.

И така, на „гайдарджийското/председателското“ място, едното от двете, това, което е с гръб към входа на експозицията, е Христо Ботйов. Може да се каже, че първото, с което посетителят се сблъсква, е неговият гръб.

Ботйов е недоволникът в по-новата българска култура. Искреният, честният и възторжен умен човек по правило е мрачен. Малко са тези, които Ботйов е нарекъл „приятел“ (а той обича обръщението „брате“), малко са и тези, към които не се е отнесъл критично. Също белег на неистово възторжения човек — не прощава нищо, още по-малко на себе си. Недоволството му го разхожда из разни страни, изтиква го трайно извън България. Вдъхновяван от Каравелов, „къса струната“ с него. Петко Славейков, който му публикува първата творба за пред света в своя вестник („Майце си“), попада в „Защо не съм“. Единственият, когото ще нарече „приятел“ завинаги, е Васил Левски. Няма нищо случайно. Вазов описва Ботйов като „барачест, едролик, с рошава голяма черна брада и с дълга коса на руски нихилист, с резки, неправилни черти на лицето, със сини жили на сляпото око, с малко кривнат нос, великан с атлетическа снага и широко развити гърди, с малко изпулени очи, със смел и разкрачен ход“, разказва как в дните на подготовката на четата лицето му се измахнало от постоянното тичане, без внимание към ядене и спане, с бузи хлътнали и с пусната брада на воля, придаваща му „още по-мрачен вид“. Брадата, с която потомствата ще го запомнят.

Ботйов е седнал, столът му е прибран към масата; изпънатият гръб е облегнат, дългите му ръце са върху масата. Брадата му е леко повдигната, а лицето му е застинало в надменното, бихме казали, изражение на решителността и волята, на човека, който се е предал и съсредоточил в решението на съдбата си. Ботйов е фокусиран в своето си, той не участва в живота на масата. Може би защото средата му е непозната — той единствен от всичките не е живял в София, а и не е виждал България свободна. И от това има защо да е недоволен.

Очите му са фиксирани в това, с което си играят чепатите му пръсти. В ръце Ботйов държи хартиено корабче. Той мисли, а другите го попоглеждат крадешком — или също замислено — и чакат навярно Ботйов да излезе от унеса си.

От дясната страна на Ботйов е седнал Пейо Яворов.

Пейо халюцинирал Ботйов — от умствена преумора и четене, в нервните разстройства. В писмо от 1897-а той възклицава: „Жив! Жив! Жив! Ботев — жив!“ Слухът, че Ботйов е жив там някъде в Мала Азия, е един от най-сладките и преднамерено фантастични в новата ни история. Пейо е желаел съдбата на Ботйов и е направил възможното, за да я стигне. Славен войвода, подкрепен в ужасната си сляпа година от македонските си четници. Когато в юношеските години баща му научава, че е записал класическия отдел в гимназията, казал пред близките: „Езиците на мъртвите ще учи! Все вън от хората, затворен сандък!“ (sic) Яворов е смел човек, но поддаващ се на възторзите си и често оставящ се на водачеството на безспорните авторитети. Това допълнително затваря затворения човек. Но му дава крилете на превъплъщението. Самото име „Яворов“ получава без никакво свое участие. Измислил му го Пенчо Славейков, публикуват го без негово знание, а той го приема с благодарност към авторитетите. Знаменателна е датата 25 април 1903-а. В сражението при с. Голешево участват Яворов и Йонко Вапцаров, те са седем срещу стотици. Знаменателно е оцеляването им. Ако бяха загинали, Яворов щеше да е втори Ботйов (без белетристиката на калофереца), Никола Йонков нямаше да го бъде („Тръгнахме седмина да се бием. Само трима върнахме се ние“, ще напише Вапцаров в „Хайдушка“). (И не казвайте, че „няма акo в историята“. Има „акo“ и при всичките ни поети ще го споменем. Защото каква е съдбата на „оцелелия“ Яворов? Защото нищо окончателно не може да се каже за нашите поети с ранна смърт… за всички поети с ранна смърт.)

Яворов седи леко прегърбен, леко наклонен напред, почти опрял гърди в ръба на масата. Ръцете му не се виждат. Той единствен от всички е с шапка. Като гост, дошъл за малко. Широкопола нахлупена шапка, изпод която лицето му е спокойно, в изпитото спокойствие на смъртната маска. Мустаците му са добре оформени. Само големите му изпъкнали очи сякаш живеят, те са вперени със скрито, затворено и като че мнително любопитство напред, в човека пред него, който му се усмихва и му говори, издигнал дори ръка в помощен жест.

Човекът пред него — и от ляво на Ботйов — е Никола Вапцаров.

Животът на Вапцаров е тъжен. Той е отложен в най-късната спрямо епохите на останалите присъстващи. Тъжен е заради далечината и съдбата на неговите кумири — Яворов, Ботйов; тъжен е заради градирането на историята от първата половина на ХХ век в ожесточението на „погромите“, които го помитат. Тъжен е заради личната му история — мечтаният син се ражда, но умира след няколко месеца, съпругата му, ако щете, след смъртта му го смущава с биографичните си бягства. Вапцаров е човек на чуждите каузи. В македонския кръжок той е македонец, пледира за македонска литература. В комунистическата партия той е верен терорист, агитатор, конспиратор и динамитаджия. Тъжна е поетичната му съдба — злата му епоха отказва да го провиди като поет, не проумява гениалността на поезията му. Той самият не посмява да се види като такъв — освен насаме, без доказателства за изследвачите. А Вапцаров е светъл и позитивен човек. Мизерното му битие сред дим, сред сажди и машини сигурно е ранявало душата му, но я е обогатявало; лицето му е винаги лъчезарно, очите му — блестящи от радостта пред диаграмата на живота, а челото му, високо, ботевско, остава открито дори и на предсмъртната полицейска снимка.

В този край на масата тримата не са седнали импровизирано. Събира ги любовта към смъртта в борбата за освобождение — външно и вътрешно; събира ги революционерската щафета, която си предават. Впрочем Яворов е държал на колене малкия Никола, гостувайки на баща му в Банско. А Вапцаровото „Ботев“ е сред най-обичаните му творби. И Вапцаров като Ботйов съхранява паметта си от перипетиите на бъдещите епохи. Оцелелият Яворов стига до унизително самоубийство, а какви ли щяха да са в представите ни Ботйов след Освобождението, а Вапцаров след 9.IX.?

Никола е седнал на края на стола, той е в подем; тялото му е изправено, перчемът се вълнува, той ръкомаха възторжен от това, което разказва на следящия го Яворов. Вапцаров е с подкупващата си усмивка, той хвърля поглед и към Ботйов или поне усеща, че и той го слуша. Вапцаров е радостен и е преодолял вълнението си в момента, когато посетителят влиза. Какво ли им говори? Посетителят ще трябва да се досети. (Когато ние влязохме, Вапцаров разправяше докъде е стигнало делото, започнато още с румънската комуна на Ботйов от 1871-а, как са се сложили обстоятелствата, откакто младият Пейо напуска социалистическите си убеждения — всъщност Вапцаров описва бъдещите заводи и живота в тях.)

От другата страна, до Яворов, е Димчо Дебелянов. Те двамата представляват модернистичния символистичен ред в Тайната вечеря. Бохемът Димчо, известен със скандалите си в столичните заведения, завинаги остава в списъка на воините, паднали в борбите за родината; списък, четен на всеки Трети март от плътен дикторски глас, над строените за преглед роти. Подпоручик Димчо Дебелянов, загинал през Първата световна война, в нашата експозиция присъства с военната си униформа. Фуражката му е захвърлена на масата. Той смята да остане.

Димчо е любимото дете на майка България. Роднините му си спомнят, че е сукал до петгодишна възраст. Майката, която вечно ще го чака на прага оттук насетне, не може да му откаже. „Мамо, ела вътре — шепне й малкият Динчо, — да ти кажа нещо…“ И всички знаят: ще му даде да бозае. Той е русоляв, с рижа брада — и синеок. Черно-белите навици, които имаме от снимките, ще бъдат изненадани от този факт. Димчо е любимо дете и на поезията. Яворов (когото виждаме до него) го посвещава за свой наследник. Дебелянов и Подвързачов ще посетят дома на Яворов още на другия ден след смъртта му. Дебелянов и Подвързачов издават първата антология на българската поезия и Димчо ще бъде част от нея. Дебелянов търси своето място, той се лута из Пловдив, София, Ихтиман — желае мястото си в живота и не желае да се ограничи с него. Димчо е предизвикателен не само в локалите, той е предизвикателен и към съдбата в епохата на войни, която ще приюти и него. Гео Милев, който ще му нарисува портрет, получава от Димчо писмо със следния призив: „Да устроим зрелище на столичани — да се избесим на столичните стълбове!“ Димчо е дете, той се страхува от смъртта и се страхува от болката. Яворов и Гео Милев преживяват тежки физически страдания, но така, сякаш са имунизирани срещу въздействието на болката. А Димчо ужасено ще пита преди смъртта си: „Нали няма да умра?“ Дебелянов записва 9-месечна школа за запасни офицери, с което смайва биографите си. Когато заради чиновничеството му в Сметната палата не го взимат на фронта, той се срамува като дете от заминаващите и недоволства. Когато стига до фронта, постоянно разказва как е можело и да не стигне дотук. На фронта Димчо е фаталист. Още в София се прощава с всички, в получения букет от приятел съзира черния конец, с който е вързан; в окопите чете Заратустра на Ницше и си обръсва символично брадата. На фронта най липсва тютюн, а Димчо не сваля цигарата от устата. От предчувствие, че ще загине, раздава фронтовите си стихотворения: на командира си великите „Сиротна песен“ и „Един убит“ (издирени сетне от Георги Райчев); от общо 13 оцеляват 6 — може би най-голямата загуба в българската поезия. Дори и на фронта фатализмът му предизвиква скандал — в последния момент отменят одобрената му отпуска, друг го прережда, Димчо се възмущава пред началството. Малко след това загива. В някой от спомените цитират неговите думи: „Всичко на тоя свят се заплаща. И когато заплащаме, даваме повече, отколкото сме взели.“

Това е Димчо Дебелянов, който се е отпуснал на стола, опънал е крака настрани — униформата не може да попречи на бохемската му душа. Той е присвил очи и събрал устни, брадясал отново, спокойствието на чашата вино се е разляла в него, умората от фронта го е налегнала — умора, по-страшна от умората на бохемския живот. Димчо е поставил дясната си ръка на масата, пръстите му държат навит на руло лист и той се опитва да го пъхне в гърлото на съборената бутилка. Навярно е стихотворение, едно от тези, които пише по локалите, по келнерски сметки и хвърчащи късове.

Срещу Дебелянов, от страната на Вапцаров, е Христо Смирненски. Той единствен е прав в композицията.

Детето-чудо в българската литература, част от многофамилните преселници от опожарявана Македония от началото на века. В малкото години, дарени му от орисниците, става едва ли не хроникьор на столичния (любимия Шопенбург) и държавния живот, пише смайваща за възрастта му външнополитическа публицистика. И как няма да пише. 10-12-годишен се запознава лично с Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Пенчо Славейков. 14-годишен е вестникопродавец — гаврошът-юноша чете предварително статиите, за да може да ги обявява по улиците. Обича да репликира: „Това го казва министър-председателят, но аз пълномощно не съм му давал да говори от мое име.“ Има паметта на Есенин (апропо: пише статия и за Айседора Дънкан по повод коментарите в пресата, че се е разочаровала от Съветския съюз — 1922), знае наизуст цели фейлетони от Алеко, Лермонтов на руски, запомня стихове от един прочит. Винаги изобретателният Смирненски изнамира оригинално и псевдонима си. Измирлиев по фамилия — решава да смени турското Измир с гръцкото име на града, Смирна. Името не губи самоличност, печели поетично безсмъртие.

Смирненски е до Вапцаров — това са певците на пролеткулта. Отдадени на идеологията на светлото човешко бъдеще и революционно настояще в лицето на Съветска Русия, двамата са колкото различни, толкова и допълващи се. Издъхнал само десетина дни след деветоюнския преврат, Христо остава в легалната, открита и по-романтична част от социалистическото движение в България. Мечтал за барикадите, не достига с няколко месеца до септември 1923. (И тук е най-голямото „акo!“ в българската литература. Градиращата зрелост на поета, описал руския Прометей, европейски социалистически водачи и кого и какво ли не — с повод и без повод — е посечена току пред барикадата, на която би намерил смъртта си, но и българската поезия би се осветила от раждането на шедьоври. Още едни изгубени стихове, като при Димчо — този път ненаписани.) На 5 юни намират Христо след тежък кръвоизлив, успява да каже пред сестра си: „И речи, и музика, и тържества безумни… Така ще бъде след моята смърт.“ Малко преди това е публикувал „Приказка за стълбата“. Едва седмица преди смъртта успяват да го настанят в санаториум. Гео Милев произнася на погребението прочувствено слово. Гео Милев, който ще влезе на Тайната вечеря именно заради поемата си „Септември“.

Тази страна на масата е веселата и усмихнатата. Смирненски е прав, хванат в движение. Лявата му ръка е протегната към Гео Милев, когото е гледал току-що, лицето му е полуизвърнато, очите не са успели още да се насочат към останалите присъстващи, а са уловени, докато се реят някъде напред, в далечината на тъмната стена. Дясната му ръка също е в застинал пирует. Смирненски се смее на нещо. На какво се радва така?

Поводът е Гео Милев — енциклопедистът сред българските поети. Гео Милев единствен не е на масата, а е отдръпнал стола си назад и встрани. Силуетът му почти-почти се слива с тъмния фон, дори тъмнината скрива половината лице — там, където е перчемът. Той държи нещо правоъгълно на коленете си. Гео Милев рисува.

14-годишен Гео вече превежда. След две-три години ще издаде първата си книга — превода на „Каменния гост“ на Пушкин, правен за Георги Бакалов. На 15 години Гео вече критикува. Когато умира Пенчо Славейков, е на 16. Цял ден не яде, книгите на Пенчо са разхвърляни на леглото, а Гео охка, обърнат с лице към стената. Въпреки това след години ще направи характеристиката, че Пенчо Славейков е повече естет и мислител, отколкото поет. Гео Милев ще бъде еманация на творец — поделя таланта си за преводи, за изобразително изкуство, за теория и критика, за театър, за наука (остават в ръкопис два речника: Немско-български и Речник на чуждите думи) и публицистика; затова и така оскъден е в поетичното творчество — оскъдицата на богатството. Пропагандатор на нашата и чуждата литература и култура, той пише статии директно на френски и немски. Радетел на родното изкуство, той е посредникът с отвъдното — неизменно участва в последното изпращане на Пенчо Славейков, Яворов, Димчо, Иван Вазов, Смирненски. Гео Милев е архиереят на българската ръкописна книга и вестник през 20 век — толкова винетки, рисунки, карикатури, шрифтове и пр. е изписала ръката му през годините и концептуалните поредици. Изящни за разгръщане, цялостни визии на творческото. А съдбата го лишава от едното око. За да запази в черните си анали другото, стъкленото. Чистите и непредубедени души винаги успяват да уязвят смъртно пред обществото имащите над тях политическа власт. Такъв е и случаят с Алеко Константинов четвърт век по-рано.

Нека приближим поета. Не ви ли е любопитно какво рисува? Ето, той дори ни смига, когато забелязва нашето внимание. И наистина — лицето му е строго по творчески, лицето му, издълженото с остри черти и изваяни като от камък скули. Смехът на Смирненски не трепва по това лице, но пък окото блести — блести закачливо, всеотдайно и търпеливо. Минаваме на пръсти зад стола му и какво да видим? На скицника се очертава, нарисуван експресионистично, профилът на Иван Вазов.

Иван Вазов — единственият участник в експозицията на достолепна възраст, с гъста побеляла ниско подстригана коса, с мустаци, с добре гледано лице и красиво сложена фигура, чиито години никак не личат. Вазов, който единствен изживява живота си в естествената му амплитуда, за да се превърне още приживе в Атлас, крепящ свода на българската литература. Иван Вазов е заел на масата полагащото му се централно място срещу това на Ботйов и единствен използва Тайната вечеря, за да се нахрани.

Вазов се храни спокойно, гърбът му е изправен, борави с вилица и нож тихо, с етикет. Гледа седящия насреща му Ботйов, сигурно още го дращи по гърлото онова в „Защо не съм“. С периферията си следи радващите се младежи до него и добродушно се подсмихва. Навярно е доволен, че не са поканени тази вечер Пенчо Славейков и Кирил Христов — поне други столове наоколо няма. А може би подсмихването му е заради онази жегнала го в бурните години епиграма, за която помислил по погрешка, че е от Захари Стоянов (била от брата на Пенчо — Иван П. Сл-ов) и му тръснал отговор, както той си знае. Разлютеният Захари, преодолявайки мъките на стихотворчеството, отвърнал с потресаващото:

Прозата ти, стиховете ти
имат вонящ дъх.
И сам ти си, байновата,
в смрад ходящий плъх.

Често олицетворяват Вазов с Дъба — символа на знаменитото му стихотворение, за което той признава, че е написано по непосредствен повод, без иносказание. Така разбира Вазов своята роля — без напудрени иносказания, без мурафети и сложни палитри, а прямо и всеотдайно служене на родината и отклик на всичките й болки. За да се запази дъбът, му трябва широта, височина, здрава почва и съхранение от бурите и пожарите. За да ни пази дъбът, той трябва да е над нас, високо, и да наблюдава. Вазов живее със съпругата си Евгения Марс година, след това съпругата напуска сопотската къща, а портите хлопва Вазовата майка. При Вазов няма залитания, музата му ще принадлежи винаги на майката — България. Колко политически и литературни борби преживява и съучаства през живота си Вазов, колко хора минават през погледа му и през литературните му творби. Колко пъти през годините го изхвърлят от политиката, от родината, от литературата — той е непоклатим, защото умее да превърне загубената родина във втора родина там, където е, в това, в което е най-неудържим — писането. Изумяваща е способността му да поглъща литературните жанрове, да твори в целия литературен спектър и най-вече — върху гола пръст, без никаква традиция. Иван Вазов е механизмът, който поражда традиции, deus ex machina на българската литература. Той е кодирал в паметта ни и Ботйов, и Левски, и Раковски, и Паисий и вси светини и знайни и незнайни герои — а всички тях, включително и себе си, е дублирал в прототиповете на литературните си герои. Вазовата литература е нашето съзнание. Затова кой ли не е копал Вазовата нива — от майстори до драскачи и скулптурни проектанти като нас. Но за какво пледираме? Пред нас е Яворов, който сляп, в последната си година, тътрещ се сред раззинатите усти на обвиняваща го София, среща Вазов, Вазов спира и чува: „Учителю, не съм убил. Вярваш ли ми, учителю?“

Какво яде Вазов е от онази група въпроси, които оставихме на художника.

Нека сега, на изпроводяк, преди да напуснем стаята с експозицията и да излезем на дневната светлина и сред шума на улицата, засилим въображението си. Какво е това? Какво се чува оттатък, в съседната зала? Тропот… като от разместване… да, стържене на столове, сподавени гласове… Чуват го и нашите домакини, дори Ботйов се заслушва и избоботва, без да отмества поглед:

– Какво става там? Кой трополи отвъд?

– Оттатък — засмива се със звънкия си глас другият Христо, Смирненски — ще има банкет на българските прозаици! Местата малко, кандидати за сядане много. Истинска столотраканица! — Той се отпуска най-сетне на стола си и добавя: — Бай Иване, хапни, щото докато отидеш и ти, нищо няма да е останало.

Иван Вазов преглъща, отпива глътка вода за прокарване и се усмихва.

* Статията е част от по-голямо цяло — непубликуван роман със заглавие „Юноша“, завършен през 2007 година.

Огнян Антов е роден през 1976 г. във Варна, където живее и работи. По образование е филолог (СУ „Св. Кл. Охридски”). Има две издадени книги: изследването “Вапцаров на български” (2002) и стихосбирката “Него го няма от няколко часа” (2004). Участва през 1994 г. в Драматургичен фестивал в Таунсвил, Австралия. През 2001 г. печели награда в Националния конкурс за драматургия “Ив. Радоев” – Плевен с пиесата „Юда”. Поставял на самодейни сцени. Поддържа лична страница в Интернет http://sofroz.hit.bg/

Източник: MediaTimesReview

Entry filed under: Изкуство, Културпауза. Tags: , , , .

Отворено писмо на БГО „Джемини“ във връзка с Азис, билбордовете и още нещо Как се става мъжкар или културата на омразата към педалите в психологията на българския мъж

има 1 коментар Add your own

  • 1. razmisli  |  17 декември, 2007 в 7:04 pm

    Много свежо :-) Определено си струва да се направи, а иначе публичното изкуство в България са преди всичко скулптура тип паметници…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Статии

Психология и биология на хомосексуалността


Хомосексуалност от „Енциклопедия по психология” на Oxford University Press
Въпроси и отговори за сексуалната ориентация и хомосексуалността
Въпроси и отговори за трансполовостта и половата идентичност
20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките
Психоанализа и хомосексуалност в постмодерното хилядолетие
Демаскиране на деликатния хетеросексизъм: микроагресиите и микролегитимациите в ежедневието
Когато някой те нарече „педал”: как да се справяме с микрообидите
Каква е сексуалната ми ориентация или защо оргазмът няма последната дума
Хетеросексуалните мъже, които правят секс с мъже
Хомосексуалността: парадокс на еволюцията
Хомосексуалност и педофилия: кратка бележка

Етика и право на ЛГБТ


Хомосексуалност и морал
Свобода и морализъм

Социална роля, права и социокултурна интеграция на хомосексуалността


Няколко въпроса за гей-лесбийското движение
Парадирането с хомосексуалността
Някои често срещани анти-гей тези
Как се става мъжкар или културата на омразата към педалите в психологията на българския мъж
Интимни връзки между мъжете
17 май - Международен ден срещу хомофобията

Разкриване (Coming out)

Вън от дрешника, открит на улицата

ЛГБТ семейство и родители


Въпроси и отговори за еднополовите бракове
Какво е бракът?
10 причини гей браковете да не бъдат разрешени
Въпроси и отговори за отглеждането на деца от гей мъже и лесбийки
Развитието на децата с хомосексуални родители в сравнение с това на децата в хетеросексуални семейства
Децата на родителите лесбийки и гей мъже
Работа с родители на хомосексуални

ЛГБТ история и антропология


ЛГБТ антропология
ЛГБТ етнография
Еднополовата сексуалност в Древна Месопотамия

Хомофобия


Хомофобия: анализ на един „допустим” предразсъдък
Психология на сексуалния предразсъдък

ХИВ/СПИН


Въпроси и отговори за ХИВ/СПИН

Други


За изневярата и секса

• Официални становища



Архиви

ноември 2007
M T W T F S S
« Окт   Дек »
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

My Pocket

Bookmark and Share
Firefox 2
Firefox 2
Firefox 2
 
Creative Commons License
Публикуваното в този блог ползва условията на Криейтив Комънс лиценз. Tyxo.bg counter free hit counters

Посетителите ми