39 години Стоунуол

28 юни, 2008 at 2:24 pm Вашият коментар

Историята познава много повратни събития. Някои са повратни в глобален план, други — не чак толкова. Някои имат митологично значение за цели нации, други — за отделни малцинства и общности. При всички случаи обаче едно такова събитие представлява изпитание на духа и волята за част от обществото, представлява изпит на ценностите и идеалите му, представлява проверка за готовността за промяна към по-добро.

Днес, денят на първият/вторият гей парад/поход у нас, се навършват 39 години от събитията в Стоунуол. Мнозина помнят, че дните между 27 и 29 юли 1969 г. бяха повратна точка в историята на движението за равноправие на нехетеросексуалните. Това, което се случи в един малък бар в САЩ, остана в историята на ЛГБТ общността като символ на непримиримостта с репресивното отношение към нас.

Противно на общите заблуди ЛГБТ активизъм е имало още в началото на 20 век. Имена, които оставят пътека в историята по онова време, са Карл Улрихс и д-р Магнус Хиршфелд. С разрушаването на движението в Германия при идването на нацисткия режим, то се възражда като феникс в САЩ още през 50-те. Военната мобилизация по повод Втората световна война преселва много мъже от провинциалните райони в големите градове. Там, където все още властва полова сегрегация, много хомосексуални, попаднали в преимуществено мъжки компании, например във флота, бързо откриват, че техните необичайни чувства, с които все още не са наясно, не са нещо изключително по рода си — откриват, че не са сами.

В същото време жената получава качествено нова роля в обществото. Тя става деен участник във войната — роля, която до този момент в цивилният й живот на домакиня е била невъзможна. Хиляди лесбийки постъпват в женските военни поделения. Това не остава скрито за военното ръководство, което безпрецедентно загърбва своята хомофобия и хвърля всички възможни сили в кризисната ситуация. В цивилния живот нещата са подобни — налага се доскорошните домакини да заместят мъжете в заводите и много други обществени сектори. Това е един от първите могъщи тласъци на еманципацията.

След края на войната много нехетеросексуални не се завръщат по родните си места и остават да живеят в големите градски райони. Създават се малки, локални сдружения на хомосексуални, клубове и заведения, където се осъществяват контакти и се създават връзки.

Гей барът добива едно особено статукво. Той е нещо повече от приятелски кръг — това е едно публично място, един пълноценен сегмент от социалния живот на човека, предлагащ това, което заведенията за „нормални” не могат.

По това време хомосексуалното поведение е незаконно. Неприкритите заведения, предлагащи освободен от хетеросексуалната маска социален контакт, стават обект на полицейски набези и тормоз. Единственото, което ги спасява, са тлъстите подкупи, които се дават на полицията.

Както обикновено натискът само стимулира общността да се консолидира. През 1950 г. се основава Обществото Маташин — първата организация за еманципация на хомосексуалните в САЩ, създадена от повлияни от лявата политическа идея хомосексуални. Макар че организацията оказва голяма подкрепа на много хомосексуални мъже, подкрепя идеята за законодателни промени и успява да събуди у нехетеросексуалните съзнанието за малцинствения им статут, те не успяват да покажат на обществото истинския, катадневния образ на хомосексуалните, който не е нищо по-различно от този на останалите хора. Те са първите, които говорят за „гордостта от принадлежността, от участието в развитието на културата и социалните постижения”. Не успяват да реализират повечето от целите си, но полагат основите на движението за „гей гордост” — ЛГБТ идеята, че да си различен в ориентацията си не е срамно, както ни убеждава пряко или косвено обществото.

В резултат на активизма на Маташин, а до голяма степен и на лесбийската организация Дъщерите на Билитис, чиито цели и политика до голяма степен са различни (вж. биографичната справка за Барбара Гитингс), през 1966 г. се променя административната политика спрямо ЛГБТ малцинствата. Шефът на полицията в Ню Йорк, Хауърд Лиъри, инструктира служителите си да не провокират гейовете в нарушаане на закона, а цивилните полицаи трябва да имат цивилен гражданин за свидетел при арест на хомосексуален. Това силно намалява арестите на хомосексуални в града.

През август същата година се случва малко популярното сбиване в „Кафетерията на Комптон” — малко заведение в Сан Франциско, където при опит да бъдат арестувани група транссексуални жени оказват сериозна съпротива на полицаите. Боят, който се пренася и на улицата, стига до викането на подкрепления. На следващата нощ се организира демонстрация пред заведението. Това събитие, подобно на случилото се по-късно в Стоунуол, има голямо, макар и локално значение за ЛГБТ общността и особено за транссексуалните. В резултат е основано Национално сдружение за консултация на транссексуални през 1967 г.

До голяма степен остава отворен въпроса защо са организирани нападения над гей баровете (защото, макар и често пъти да не са имали физически изражения, действията на полицията де факто са били вид нападение), след като те не са били незаконни. Историкът Джон д’Емилио отбелязва, че тези събития съвпадат с предизборната кампания за кметския пост на Джон Линдзи.

В Ню Йорк лесна мишена се оказва барът „Стоунуол Ин” в Грийн Вилидж, добил популярност просто като Стоунуол. Причините за тая уязвимост били липсата на лиценз за продажба на алкохол; връзки с организираната престъпност; наличието на развлекателни танцьори в заведението (go-go boys). („Развлекателните танцьори”, наричани на английски go-go dancers, не са стриптизьори, а танцуващи мъже или жени в нощните заведения, които имат за цел да ентусиазират публиката. Такива днес има в почти всяка дискотека — хетеро- или хомосексуална.)

Постоянната клиентела на Стоунуол се състояла предимно от чернокожи и латино гей мъже, както и от транссексуални и травестити. След като на Уол Стрийт зачестяват случаите на кражби от брокерски къщи, полицията започва да подозира, че те за извършени от подложени на шантаж гей мъже, срещащи се в Стоунуол.

В ранните съботни часове на 28 юни 1969 г., със заповед да затвори заведението, инспектор Сиймур Пайн, заедно с няколко полицаи, организира изненадваща акция в Стоунуол. Няколко неща правят акцията необичайна. Подкупващите полицията управители на заведението до този момент обикновено знаели кога ще има проверка. Преди часа на пристигането на полицаите се подавал специален сигнал с премигване на лампите — знак на еднополовите двойки да се държат „нормално”, а за транссексуалните и травеститите — да се изнесат. Този път обаче нямало премигване на лампите.

Около 1:20 сутринта 8 полицейски служители влизат в бара със съдебно разрешение да извършат проверка за незаконно продаван алкохол. Само един бил в униформа. Полицията разпитала клиентите и поискала документите на много от тях. Някои били изведени от бара, други направо арестувани. Събралата се навън тълпа обаче започнала да реагира остро на случващото се. Транссексуалната активистка Силвия Ривера (според други пък — анонимна лесбийка), оказала съпротива на задържалите я полицаи. Неочаквано тълпата се нахвърлила върху униформените. Замеряли ги с бутилки и други подръчни средства. Скоро към тълпата се присъединили клиенти от околни заведения. Полицаите се барикадирали в Стоунуол, който след това бил подпален. Тълпата изтръгнала брояча на паркинга от бордюра, за да разбие вратата на бара, но точно в този момент идва подкрепление, което успява да спаси колегите си, но не и да усмири тълпата, която постоянно нараствала. Стигнало се до замеряне с камъни. На зазоряване разбунтувалите се били вече 2 000 души, срещу които полицията изпратила специални части от 400 полицаи.

На следващата нощ по-малка, но все така енергична тълпа протестиращи излязла по улиците и се срещнала отново с полицията. Пет дни след събитието в Стоунуол, в сряда, около 1 000 души отново се събрали при бара и потрошили още известно количество обществена собственост.

Натрупаната агресия, която най-сетне отвърнала на систематичния тормоз, потърсила вдъхновение в движенията за освобождаване на чернокожите и протестите срещу войната във Виетнам. Родило се консолидираното и притежаващо самосъзнание на малцинство ЛГБТ общество. Събитията в Стоунуол дали невиждан до този момент тласък на активизма на нехетеросексуалните. Те са и повод всяка година главно през юни да се организират паради на гордостта, карнавали и фестивали — на практика единствените празнични прояви на ЛГБТ общността.

Днес, час преди първият у нас парад на гордостта, точно 39 години след събитията в Стоунуол, е добре да си направим равносметка за ценностите в обществото и за това дали някои хора са по-долно качество от други или не. Стоунуол е символ. Той е икона на непримиримостта с чувството за малоценност, насаждано регулярно на ЛГБТ общността. Но ние сме били, сме и ще бъдем тук. И знаем, че не сме хора втора ръка.

Честита годишнина и честит парад на гордостта!

Entry filed under: Куиър. Tags: , , , , , , , , , , , , , .

Борисов върна парада в центъра Парада завърши успешно. Расате е арестуван.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Статии

Психология и биология на хомосексуалността


Хомосексуалност от „Енциклопедия по психология” на Oxford University Press
Въпроси и отговори за сексуалната ориентация и хомосексуалността
Въпроси и отговори за трансполовостта и половата идентичност
20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките
Психоанализа и хомосексуалност в постмодерното хилядолетие
Демаскиране на деликатния хетеросексизъм: микроагресиите и микролегитимациите в ежедневието
Когато някой те нарече „педал”: как да се справяме с микрообидите
Каква е сексуалната ми ориентация или защо оргазмът няма последната дума
Хетеросексуалните мъже, които правят секс с мъже
Хомосексуалността: парадокс на еволюцията
Хомосексуалност и педофилия: кратка бележка

Етика и право на ЛГБТ


Хомосексуалност и морал
Свобода и морализъм

Социална роля, права и социокултурна интеграция на хомосексуалността


Няколко въпроса за гей-лесбийското движение
Парадирането с хомосексуалността
Някои често срещани анти-гей тези
Как се става мъжкар или културата на омразата към педалите в психологията на българския мъж
Интимни връзки между мъжете
17 май - Международен ден срещу хомофобията

Разкриване (Coming out)

Вън от дрешника, открит на улицата

ЛГБТ семейство и родители


Въпроси и отговори за еднополовите бракове
Какво е бракът?
10 причини гей браковете да не бъдат разрешени
Въпроси и отговори за отглеждането на деца от гей мъже и лесбийки
Развитието на децата с хомосексуални родители в сравнение с това на децата в хетеросексуални семейства
Децата на родителите лесбийки и гей мъже
Работа с родители на хомосексуални

ЛГБТ история и антропология


ЛГБТ антропология
ЛГБТ етнография
Еднополовата сексуалност в Древна Месопотамия

Хомофобия


Хомофобия: анализ на един „допустим” предразсъдък
Психология на сексуалния предразсъдък

ХИВ/СПИН


Въпроси и отговори за ХИВ/СПИН

Други


За изневярата и секса

• Официални становища



Архиви

юни 2008
П В С Ч П С Н
« Май   Юли »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30  

My Pocket

Bookmark and Share
Firefox 2
Firefox 2
Firefox 2
 
Creative Commons License
Публикуваното в този блог ползва условията на Криейтив Комънс лиценз. Tyxo.bg counter free hit counters

Посетителите ми