Защо ме е страх да се прибера в България – дискусия за литературата и ЛГБТ в българската реалност

29 юли, 2008 at 7:00 pm 3 коментара

Публикувам тук суровият вид на прелюбопитен текст, озаглавен „Защо ме е страх да се прибера в България”. Това е дискусия, проведена чрез електронна поща (декември 2007 г. – януари 2008 г.) и публикувана, доколкото се информирах, в сп. „Алтера” през м. март.

Сталик си позволява да сложи получер на онези изказвания на участниците, на които желае да акцентира. Позволявам си също така да въведа някои пропуснати шпации. Останалата част от текста оставям непроменена откъм печатни неточности.

Защо ме е страх да се прибера в България

Николай Атанасов

Вижте данни от националното проучване на агенция „Скала” за отношението към малцинствените групи и дискриминационните нагласи в българското общество:

Близо 80 % от българите изразяват отрицателно отношение към хомосексуалните, а 53 % – крайно отрицателно отношение. Едва 17 % декларират, че са в състояние свободно да общуват с човек, за когото знаят, че е с хомосексуална ориентация. Близо половината от анкетираните не биха работили в една стая с хомосексуалист, около три четвърти не биха могли да създават приятелство с такъв човек. 70 % не биха записали детето си в училище, за което знаят, че има учител с хомосексуална ориентация. Около половината българи не биха се примирили с хомосексуалната ориентация на своето дете.

Петя Иванова

Ники, мислех, че си от бойците за каузи като мен. Хората ги е страх от непознатото и, тъй като свестните гейове се правят, че не са такива, хората си въобразяват, че гей, това е да си травестит или Азис, или Евгени Минчев – и съответно не са във възторг.

Това мога да кажа аз по въпроса. Разбира се, не съм на твое място и едва ли мога да си го представя, но при всяка възможност се старая да влияя поне на умните хора около мен в посока към толерантност по отношение на хомосексуалните (например разказвайки им истории от живота и постиженията на моите прекрасни гей и лесбиън приятели, без имена засега).

Също мога да допълня, че не бих имала проблем, ако децата ми са хомосексуални (това за мен е финалното доказателство, че съм абсолютно 100% homosexual tolerant!), ако са male homosexual, повече от идеално бих ги разбрала, нали самата аз си падам страшно по мъжете ;-)

Поздрави от БГ,
Петя

Николай Бойков

Здравейте, Петя,
Благодаря за писмото ви.
Николай Бойков съм и в момента пиша в качеството си на хомосексуален мъж.
Смятам, че не само обществото, но и човеците от хомосексуалната […] трябва да поемат отговорността за собствената си съдба.

Доколко обществените нагласи и предразсъдъци трябва да са ръководещите ни в нашите действия е спорен въпрос. Във Вълчедръм (селото на баба ми и дядо ми) в началото на миналия век са мислили червените домати за отровни и не са ги яли. Явно са грешали, поне според сегашната валидна хипотеза и жизнения ни опит за свойствата им. Още по-малко смятам, че те са удобно оправдание за нечие действие или бездействие. Позицията на жертвата е неконструктивна позиция, Николай, тя не интегрира, тя сегрегира.

Поздрави, Н.Б.

Нева Мичева

Червените домати СА отровни, всички, които са ги яли през 19 в., са мъртви.

Ники, ела си в България да се черпим с кафе и пасти : )

Николай Атанасов

Не очаквах, че ще тръгне разговор от писмото ми – исках само да споделя с вас тази статистика, която ми напомня колко много работа има за вършене. Моля да ми пишат тези, които не се интересуват от проблема, за да ги извадя от мейлинг листа – и не четете по-нататък, а изтрийте писмото.

За позицията на жертвата:
Не съм сигурен какво има предвид Николай Бойков… Ако има предвид новата ми стихосбирка, значи не я е прочел внимателно. Както писа Биляна Курташева в “Литературен вестник”, книгата ми иронизира и насилието, и позицията на жертвата. Неслучайно на корицата съм изобразен като агресора, с когото съм се идентифицирал. Опитал съм се да изградя своеобразен билдунгсроман, в който позата на жертвата е надрасната – от сцените на насилието, през себепознанието, до прошката.

Ако Бойков пък има предвид реакцията ми пред статистиката, то аз не си седя обиден в ъгъла, а съм поел отговорност за съдбата си отдавна. Още с първата си книга от началото на 1999г. разкрих пред българските писатели, че съм гей. Направих 2 броя на “Литературен вестник” за гей литература, написах едно по-отговорно изследване на хомосексуалността в Библията, в момента готвя изследване върху Обратната естетика. Правя каквото ми е по силите – и отсъствието ми от страната изобщо не ми пречи.

За интеграцията:
Съгласен съм, че трябва да има интеграция, а не сегрегация, но мисля, че Бойков бърка интеграцията с асимилацията. Помня в началото на 2000 г. как го поканих да публикува своя гей поезия в моя брой на “Литературен вестник” (19, 2000). Георги Рупчев прие с лекота, а Николай Бойков ми отказа… Защото за него това означавало да го сложа в поредното гето (гей гето). Сякаш отказът му означаваше обратното – че не е ангажиран. Идеологическата неангажираност в литературата е илюзия, според мен.

Изобщо мисля, че тази ситуация с Н. Бойков представя голям асимилационен проблем. Той отказваше да потърси автентичното в позицията си на хомосексуален писател в хомофобната българска литературна традиция. Защото това щеше да го отличи от останалите и да го лиши от свобода, а той предпочиташе да се слее с тях и да има съответните привилегии (като например да не бъде разглеждан през двойните стандарти, които патриархалното налага над маргиналното). Асимилацията, според мен, се случва именно когато се присъединяваш към мълчанието на другите писатели в тази хомофобна традиция. Истината е, че дискурсът за хомосексуалното желание предхожда всички ни, предхожда дори създаването на държавата ни. Той се контролира от хора, които не знаят почти нищо за хомосексуалността – от “Свети” Павел до Бойко Борисов. Не можем да си въобразяваме, че ще се случи интеграцията ни в българската култура, докато не поемем дискурса в свои ръце и не се представим/изразим по достоен начин. Чаках го и аз хетеросексуалния рицар да дойде да ме понесе на белия си кон и да изримува хомосексуалните ми неволи, ама така и не дойде…

Затова аз смятам, че част от интеграцията на хомосексуалните граждани в българската култура трябва да се случи и в литературата. Трябва да бъде уважен и изследван един алтернативен канон на потиснатото различие (отново по Биляна Курташева). Трябва да се преподават тези неща в училищата, където около 10% от учениците осъзнават хомосексуалното си желание в гимназиалните години. Аз осъзнах моето още във 2-ри клас, а в подготвителен клас (с цялото си безумие) го ударих на гей парад. Говориха зад гърба ми, подиграваха ми се и накрая си изядох боя. А можеше и да се избегнат тези трагикомични случки, ако учителките ни преподаваха необходимата информация. Не става дума да се преподава еротична литература, а да се представят съвсем елементарни факти: Пейо Яворов е писал стихове за любимите си жени – Мина и Лора. Николай Лилиев е бил хомосексуален мъж. Всеки десети човек изпитва влечение към собствения си пол. Точка. Запетайката и продължението – в часовете по анатомия.

И последно да ви дам още един български пример за асимилация – забелязали ли сте как Азис напоследък се появява в публичното пространство, за да се представи чрез женски стереотипи? Не с онези дрехи, които разколебават родовите граници, а облечен като домакиня – с престилка и с тава сарми. И той, виждате ли, е домакиня, за да се хареса по-лесно на женската аудитория и да не изглежда застрашителен пред мъжката. Такъв е моделът на нашата асимилация – приемат ни в обществото, но само ако сме като тях, ако се слеем с тях и не “демонстрираме” хомосексуалността си (защото тя трябва да остане срамна тайна – вменяването на срама е средство за контрол над нас).
И да не претендираме, че сме специални и имаме нужда от “специални” права!

Ами специални сме. Толкова векове ни се повтаря колко е специална хетеросексуалността чрез всичките й обществени институции в България, и никакво институционализиране на хомосексуалното желание. И пълно мълчание, примерно, че Лилиев и Вутимски са били хомосексуални мъже.

За автентичната гей естетика са се писали томове на запад, но в България не знаем за нея, защото няма кой да преведе академичните трудове на Сюзън Зонтаг, Естер Нютън, Марк Буут, Филип Кор и др. Знаем обаче за универсалистите като Харолд Блум, които принизяват значението на политическото в литературата, докато същата тази “невинна” литература непрекъснато утвърждава хетеросексуалната норма в културата.

За мен българската литература никога не е била политически независима, защото винаги е била ангажирана с утвърждаването на нормата на хетеросексуалността, докато е премълчавала хомосексуалното желание – любовната лирика не е политически неутрална.

А Николай Бойков е жертва, дори и ако не си го признава. Всички сме жертви в някакъв смисъл и няма нищо “неконструктивно” в писането за това. Важното е да го превъзмогнем. Нима цялата ни Възрожденска литература не е написана от такава позиция? Неконструктивна ли е позицията на Георги Мицков, когато е писал стихове и се е изказвал като жертва на тоталитарния режим?

Мисля, че е нелепа тази критика на Николай Бойков към мен.

Димитър Кенаров

Дискусията става много интересна. Въпреки че съм хетеросексуален мъж /?/, бих искал да изложа своята гледна точка по темата.

Едва ли някой би оспорил факта, че в България съществува агресивна дискриминация спрямо хомосексуалните мъже и жени, както и спрямо всички хора, които не се вписват в някакви общоприети сексуални, расови и етнически норми – анкетата, която Ники Атанасов изпрати, е достатъчно красноречива. Разбира се, хомофобията е проблем в много страни, включително и в Съединените щати, но в България тя е наистина масово явление. Всеки може да посочи различни причини за това. Лично аз смятам, че основният проблем продължава да бъде доброволната културна самоизолация на голяма част от българите. Страхът от другостта, нетолерантното отношение към чуждото са част от почти всяко телевизионно предаване, всяка реклама. Щом дори в един официален форум, какъвто е парламентът, могат да се разменят обиди на ниво сексуална ориентация/етническа принадлежност, значи проблемите са наистина сериозни. Самоизолацията на българите води до липсата на гражданско общество и маргинализирането на почти всяка сфера – политика, икономика, изкуство, спорт. Безумната медийна врява, която се вдигна около случая Батак, е просто още едно доказателство за нежеланието да излезем от собствената си къща и да погледнем себе си и историята си с очите на другия. Хомофобията е друг израз на същото провинциално поведение.

Но да се върна на темата. Творческите успехи на Николай Бойков и на Николай Атанасов донякъде се дължат на факта, че и двамата заемат гранични пространства, не само като хомосексуални мъже, израстнали в България, но и като писатели, принадлежащи на две култури едновременно (унгарската в случая на Н.Б. и американската в случая на Н.А.). И двамата имат възможността да гледат света през очите на другостта, а всяко добро писане, както пише Шкловски, е винаги тип отстранение. Но тук свършват и приликите. Мнозина са тези, които смятат, че хомосексуалните писатели изхождат от обща гледна точка и жизнен опит, но Н.Б. и Н.А. доказват точно обратното и поставят под съмнение подобни стереотипи. Многообразието от мнения в гей общността е толкова голямо, колкото и във всяка друга общност. По-специално, настоящата дискусия е част от една по-широка дискусия между поддръжниците на асимилацията и тези, които искат да изразят отделна културна, сексуална, етническа или друга идентичност. В афроамериканската литература този спор се води от край време, като през 40-те и 50-те години например писателят Ричард Райт остро опонира на Ралф Елисън, защитавайки тезата, че афро-американците трябва да подчертаят своето различие, докато Елисън е за заличаването на различията в американското общество (т.е. Елисън, донякъде оправдано, смята, че бялата и черната култура са органично свързани и не могат да бъдат отделяни една от друга). Джеймс Болдуин (афро-американски хомосексуален писател) пък преминава от единия лагер (естетическия) в другия (политическия), като в края на живота си дори залита по национализма на Черните пантери. А ето и една допълнителна, лична история: Когато през 2002 исках да си купя “Възлюбена” на Тони Морисън в Бордърс (верига книжарници), прекарах половин час в търсене из секцията “Художествена проза”, докато накрая не се сетих да отида в отдела “Афро-американска литература”. Въпросът е следният: редно ли е книгите на една афро-американска писателка, Нобелов лауреат, да бъдат на лавицата между Д.Х. Лорънс и Владимир Набоков (асимилация) или между Зора Нийл Хърстън и Ричард Брус Нюджънт (отделна културна идентичност)? Отговорът не е лесен. Афро-американското писане наистина ползва английския език и жанровете на западноевропейската литература, но в същото време си служи с един много специфичен опит (перформативната идентичност), породен от години на робство и расова дискриминация. Подобни ситуации могат също да се открият в гей, феминистката и постколониалната литератури. Някои консервативни критици (сред които е и Харолд Блум, както Н. Атанасов спомена) смятат, че подобно разделение е създадено изкуствено от мултикултурализма на 60-те и от все по-силното политизиране на идентичността – тези критици третират естетическия елемент като основен, т.е. книгата е самодостатъчен обект на критика, а биографията на автора, социалните, политическите и икономическите фактори са без значение (в този смисъл пост-структуралисти като Ролан Барт и Пол Де Ман могат да бъдат разглеждани като консервативни). Но, разбира се, трябва да си затворим очите, за да твърдим, че съществува чиста и обективна естетика – не е трудно да се проследи историческата зависимост на естетиката, връзката й с икономически и политически принципи, постепенното й обособяване в това, което днес наричаме литературно писане. Така че, дали ще сложим Тони Морисън на лавицата с Набоков или на другата лавица със Зора Нийл Хърстън, е еднакво произволно и идеологически зависимо решение. Важното е да знаем каква идеология стои зад всяко наше действие.

Отказът на Н. Бойков да участва в гей брой на “Литературен вестник” донякъде изглежда оправдан, но донякъде не е. Може би Н. Бойков се е страхувал, че така поезията му ще бъде оценявана само като гей поезия, а не като българска поезия изобщо. Наистина вярно е, че мултикултурализмът, който няколко десетилетия назад разби модела на патриархалното и евроцентристко мислене, сега често заема същата догматична позиция и оценява литературни творби само на принципа на авторовата идентичност. Но това не е достатъчна причина за един добър писател като Н. Бойков да не иска да участва в гей антология или в брой на “Литературен вестник” с гей поезия. Напротив – гей поезията изисква точно това: възможността да бъдеш едновременно на няколко места, да приемаш различни роли и дефиниции. Н. Атанасов, сигурен съм, не би отказал да участва в антология на българската поезия или на изповедната поезия с аргумента, че той е само гей писател. Трагичната съдба на Николай Лилиев (брей, тези Николаевци!) е резултат от невъзможността и страха да покажеш своята лична полифоничност в едно затворено, патриархално общество. Време е хетеросексуалните българи да се научат да бъдат хетерогенни – умение, което гей писателите могат да ни покажат най-добре.

Марин Бодаков

Само да добавя, Митко, че в единия от своите „Няколко въпроса за гей-лесбийското движение“ Бурдийо казва: „И така – как да се противодейства на лицемерния универсализъм, без да се универсализира един партикуларизъм?”

Зорница Христова

Всеки иска да бъде приеман в своята цялост – и като свой, и като различен. Това е трудно постижимо по принцип, особено в общество, което принципно има все по-втвърдяваща се концепция за „своето“. Българското е такова. Тази негова прослойка, която приема за ценност различността, оригиналността, индивидуалността и пр., все по-бързо се свива. Изобщо не е нужно да си гей, за да го усетиш, макар че със сигурност помага. Извън тънкия хумусен слой на преките ми приятели и познати не виждам някой да цени особено самостоятелното мислене въобще. Затова и мисля, че и двата типа литературно поведение си остават буря в чаша вода при все смелостта и таланта. Става въпрос за фино оразличаване, дори спрямо себе си, а фини сетива за неговото улавяне липсват. Или, добре, редеят. Може би има смисъл от открито очертаване на гей-традицията в българската литература, но какво добро са видели жените писателки от подобен подход – не знам, малко ми е съмнително. Наистина, много се дърпат от такова равняване – в известен смисъл заради желанието „да се биеш на равни начала“. Както казва един приятел, „според теб не е мъжко да се оправдаваш с това, че си жена“.

Николай Атанасов

Към Зорница:
За мен подобно пораженческо мислене е непродуктивно. Мери Уолстънкрафт се е чувствала много по-самотна от нас, а ето – два века по-късно нещата все пак са се променили за жените. Все пак малките стъпки са по-смислена стратегия от политическата апатия. Няма друга алтернатива, освен да правим каквото е по силите ни, докато започнем да натрупваме някаква памет.

Мълчанието на българската култура относно хомосексуалността е индиректен акт на насилие с последствия на много нива – това включва и трагичния психологически автосаботаж на самите гей българи, които още не са разбрали, че публичната им видимост е критично важна – въпрос на пълноценен живот или на разболяване. Българското общество още не проумява значението на гей парадите на запад, когато ги гледа по новините. Те не са празни демонстрации на объркани хора, а са символ на най-важната стъпка към интеграцията – напускането на задушаващото прикритие на срама.

Към Марин:
“Лицемерие” наистина е ключовата дума тук. Когато един мъж УБИВА друг мъж, стихотворения се канонизират, пишат се студии и се възпитава патриотизъм. Когато един мъж ОБИЧА друг мъж, тогава се мълчи. И по този начин около 10% от всяко поколение се заличават от историята – защото е заличена паметта за най-човешката от способностите им – да обичат.

Николай Бойков

Благодаря за добрите думи, Митко, почувствах се поласкан като автор.

Но ми се иска да направя някои уточнения. Смятам се български писател, не гей писател. Не ми е съвсем ясно какво значи това. Ако един хетеросексуален мъж напише открито гей стихотворение или книга, от това става ли хомосексуален мъж? (отношенията мъж-мъж в текста са толкова имитируеми, колкото и различните авторови почерци). Ако аз като български писател напиша книга на български за една хетеросексуална любов, от това ставам ли асимилиран гей? Ако като преводач от унгарски реша да преведа като мъж-мъж дадени отношения, които въз основа на текста не може полово да се определят (в унгарския няма родове, понякога пола на лирическото аз се определя по пола на автора, а пола на заговорения по общоприетата норма е противоположния), то авторът им от тази операция става ли гей автор?

Що се отнася до отказа ми да участвам в гей броеве, то ще добавя, че отказвам да участвам и в броеве на психоболните писатели. И то по същата причина. Но бихме могли да доведем до абсурд участието в дадена група – ако късогледите писатели биха създали институционално организирана група, и се опитат да ме привлекат за каузата на късогледите писатели (късоглед съм), то и там ще откажа. Както и в случая на писателите блондини…

Хомосексуален мъж съм и съм такъв и в личната, и в публичната сфера, като съм индиферентен към активисткото гей движение, но това не ме прави нито асимилиран гей, нито гей писател, да не говорим за асимилиран писател.

Николай Атанасов

Интересни бяха разсъжденията на Николай Бойков, но в тях виждам противоречия.

Да обобщя грубо: гей литературата е “гей”, защото пресъздава автентични преживявания, които хетеросексуалните нямат (например да бъдеш пребит само заради пола на човека, в когото си влюбен). Ще допълня още, че дори и от неговата универсалистка гледна точка автентична гей литература пак има, защото има автентична гей естетика. Тази естетика е развита само от някои хомосексуални писатели – не всички – Оскар Уайлд (пиесите, не романа), Марсел Пруст, Жан Жьоне, Ноел Кауърд и др. Бих направил едно рисковано твърдение, че някои стихотворения на Николай Лилиев също са предусетили гей естетиката.

Позовавам се на академични есета по темата, публикувани от Сюзън Зонтаг, Марк Буут, Филип Кор и др. И трябва да добавя, че гей естетиката вече не е “гей”, защото е инфилтрирала западната масова култура и днес се практикува от много хетеросексуални творци. Но произхожда (според повечето изследователи) от хомосексуалния ъндърграунд във Франция и в Англия от края на 18 – началото на 19 век. Сюзън Зонтаг пише: “Хомосексуалните са осигурили интеграцията си в обществото чрез разпространението на този естетически усет” (из “Notes On Camp”, 1964, превод мой).

Николай Бойков използва патетична реторика, за да изрази недоверието си към всякакви групи, но това не го освобождава от идеологически обвързаности. Нито го имунизира от интерпретаторите му, които след години пак могат да го сложат в някакъв алтернативен канон. Неговите произведения, да речем, се вписват безпроблемно в изповедната литературна традиция, която е ангажирана в значителна степен с политиките на идентичностите. Изобщо ми се струва болезнена тази недоверчивост към политическото в литературата у поколенията български писатели, които познават в някаква степен тоталитаризма. Нещо повече – някои от тях все още живеят с ограничена представа за политическото. Ето, наскоро слушах интервю, в което Бойко Ламбовски го дефинира като партийна принадлежност. И от тази гледна точка определи себе си като неангажиран поет (!), а сексуалната ориентация обяви, със снизходителен смях, за политически незначима. Разбирам ограничените му възгледи, той не е бил обект на насилие, само защото е хетеросексуален. Не е бил и второстепенен гражданин като жените до средата на 20-ти век, само защото не притежава фалос.

Аз самият за 30 години живот съм се убедил, че изкуството има силата да преодолява естетическите си граници и да променя живота на хората, да променя дори личността им. Това се случи и с мен, след като открих вдъхновяващи идеолози в литературата като Жан Жьоне, Алън Гинзбърг, Миглена Николчина и др. Ще си позволя един паралел на базата на изказванията на Николай Бойков – все едно Христо Ботев да се откаже от писането за турското робство, защото читателите му така или иначе не могат да са сигурни, че той самият е бил поробен, както лирическия си герой.

Тъжно е, когато един гей мъж разсъждава с двойните стандарти, с които той самият е бил потискан от патриархалната култура през целия си живот. Защо да няма гей литература, когато има възрожденска литература? Нима литературоведите не са изследвали специфичната естетика на възрожденското писане, обусловена от политическия му контекст? За мен е много важна гей естетиката, която е възникнала като свръхкомпенсаторна реакция (по Алън Синфийлд) срещу униженията, преследванията, насилието и смъртта в живота на тези, които изпитват хомосексуалното желание.

Късогледството и цвета на косата не са национален политически проблем.
Виж, епилираните бедра на така наречените мутри – може.

Нева Мичева

Да си кажа и аз, че ми напира (в качеството и количеството си на преводачка, която направи всичко възможно “Целувката на жената паяк” на Мануел Пуиг да стигне до България и да не мине в графата “секторни гей четива”)…

Доколкото разбирам, Ники Бойков отказва да влиза в групи. Това ми се струва много естествено за един поет и за една самостоятелна личност. Доколкото разбирам, не отказва да пише каквото го вълнува, което автоматично анулира подозренията за неговата репресираност или асимилираност. Човекът си прави каквото му харесва, така, както му харесва, и това ми се струва един от достойните начини не само да съществуваш, но и да застанеш зад кауза – без насилие над другите и себе си. Не е нужно да скандира и да вдига транспаранти, нито да обяснява с кого спи, за да чуем каквото има да каже. Когато някой се дефинира като “гей” едикакво си, си слага ограниченията, които другите още не са му сложили, и ето на това викам аз авторепресия.

Аз, Ники Атанасов, се влюбих в стихосбирката ти, защото вибрира от страст и от любов, и от различни напрежения, които ме изкарват от релси. И защото е умна. Искрено се надявам да не дискриминираш хетеросексуалната ми женска чувствителност, като си мислиш, че не те доразбирам, защото не съм гей и не смятам Азис за своего рода Христо Ботев, и изобщо не вярвам в пресилености от сорта “специални сме!”. Това е малко като “ама Джон Атанасов измисли компютъра, дай да се гордеем, че сме българи”… Мисля, че валидното подлежи на разбирането и усета на всички, останалото е суета сует. Литературен шлак, с извинение, историческа дреб.

Доколкото разбирам, Ники Атанасов жадува за формулирането и придвижването напред на една кауза. Ами действай, Ники, успех желая. Не можеш да насилваш други обаче: никой не е длъжен да вижда нещата като теб.

Мисля, че в България всичко нравствено (морал = щедрост и милост към ближния, това имам предвид; съвест, отговорност) и социално е скапано отдавна и сега се вмирисва. На този фон действително ли изпъква някаква особено изявена и целенасочена хомофобия, или и това е, както казваше една приятелка, просто “коленен рефлекс”?

Моника Писанкънева

Хубаво е да започнем новата година с интересна дискусия.

Ники, за мен е очевидно, че с “Органични форми” си поставяш цели, които надхвърлят правенето на поезия. Не всеки поет обаче е длъжен да направи подобен избор. Макар и личното винаги да е политическо, само при някои хора политическото става лично.

Аз бях един от гей активистите – доброволци в България (съдействах на няколко гей организации – “Джемини”, “Куиър България”, “Билитис” – да се развият). Медийните ми изяви не оставиха кой знае какви следи в публичното пространство. Трудно ми е да преценя измеримия резултат от моя публичен гей активизъм. По-лесно ми е да видя ефекта от личния контакт с хора, с които работя/работех заедно, и които промениха отношението си към гей мъжете и лесбийките благодарение на мен. Бях щастлива, когато няколко колеги от по-малки градове в страната ми признаха, че преди да ме познават, са имали съвсем друга представа за хомосексуалните, а откакто ме познават, вече не биха имали нищо против, ако техните деца са гей.

Това, което остава отворен въпрос за мен и до днес, е дали вървенето по пътя на американския или западноевропейския организиран политически гей активизъм би довело до сходни резултати и в България. Опитът ми в гей средите у нас показва, че хората трудно се политизират, дори когато са подкрепяни от сродни групи в Европа/Америка и щедро финансирани отвън. Днес имаме една доста професионално работеща “активистка” организация “Джемини”; няколко по-малко професионализирани, но легално регистрирани и работещи организации – “Куиър България”, “Билитис”, “ЛГБТ Идея”; няколко неформални клубове по интереси (Спортен Гей Клуб “Тангра”, нудистки клуб и др.). И въпреки това, когато всяка от последните 3-4 години на 17 май “Джемини” се опитва да организира шествие в центъра на София по случай международния ден против хомофобията, в него се включват не повече от 20 човека, придружени от полицейски ескорт.

Въпросът ми е преди всичко към Ники Атанасов: мислиш ли, че гей движение/гей култура от американски тип изобщо са възможни в настоящия исторически момент в България? Липсват полицейските репресии от 50-те и 60-те, хайките по заведения и побоите. Липсват масовите уволнения на държавни служители, за които се е чуло, че са гей. Липсва американската култура на сдружаване на хора със сходни проблеми, които вярват, че са способни да променят нещо с организирани действия…

Очевидно пътят към промяната у нас ще бъде по-сложен, защото хомофобията е преди всичко скрита, а гражданската ни култура – доста по-формалистична и по-еклектична от американската. Напоследък стана модерно да се говори за “фасадна” демокрация. Мисля, че “фасадна” гей култура също имаме, но засега преобладаващото отношение си остава “нямам нищо против гейовете, стига да не показват пред всички, че са гей”…

Петя Иванова

Здравейте и от бизнес света, където речта е сбита, литературните препратки липсват ;-)

Ники Атанасов, не мога да не вметна с приятелска ирония, че любовта и всичко, което тя носи със себе си, е преживяване еднакво типично за хора от всички сексуални ориентации. В допълнение, не смятам, че хората с хомосексуална ориентация са специални, като дори си мислих, че именно това ми мнение доказва моята толерантност.

Хареса ми подкрепата на Димитър Кенаров и на двете течения, наречени за по-кратко НА и НБ. Както и ясната мисъл на очевидно НЕпреводачката (и бивша моя класна) Моника Писанкънева.

Николай Бойков

Благодаря ти, Петя, за тези думи.
Поздрави,
Н.Б.

Николай Атанасов

Не съм съгласен с Петя. Любовта (и всичко, което тя носи със себе си) НЕ Е преживяване еднакво типично за хора от всички сексуални ориентации! Ще се опитам да дам примери за различното преживяване на любовта при хомосексуалните:

  1. Да израснеш гей дете и сексуалността ти да се оформя мъчително години наред в среда, която презира тази сексуалност и я смята за болест. Да израснеш убеден, че си извратено чудовище.
  2. Да кажеш на един съученик в 8 клас, че си влюбен в друго момче, и после целият клас да говори за това и да ти се подиграва, че си педерас, и накрая слухът да достигне дори до някои учителки.
  3. Да се трепеш да поправиш грешката си, като демонстративно се натискаш с хора, към които не си привлечен изобщо.
  4. Да те пребие майка ти, защото е разбрала какъв е полът на човека, в когото си влюбен.
  5. Да те прегърбват от работа, за да нямаш време да мислиш за хората, към които си привлечен. По препоръка на местния психолог.
  6. Да “лекуват” сексуалното ти желание с електрошокова терапия.
  7. Да те обесят едновременно с любимия ти – публично, на градския площад, за назидание на всички. В Иран това се случва всяка година. Понякога обесените не са навършили 20 години.
  8. Да се ожениш за човек, с когото не желаеш да правиш любов, защото това изисква твоето семейство. Да излъжеш този човек, лишавайки го от щастие и от любовен и сексуален живот.
  9. Да останеш стара мома в село Трънци и хората да те сочат с пръст, защото неомъжените жени трябва да са повредени, щом никой не се е задържал при тях.
  10. Да ти се забранява публичен израз на нежност към любимия – от хора, които правят същото пред теб, всеки ден.
  11. Да те лишат от наследство заради пола на любимия ти.
  12. Целият ти любовен живот да е смесен с необичайно количество насилие и срам.
  13. Да живееш със сложните психологически последствия от интернализираната ти омраза към собствената ти сексуалност. Защото цяло детство всеки около теб те е убеждавал, че хора като теб са болни извратени отрепки.
  14. Да мразиш подсъзнателно човека, в когото си влюбен, защото са те учили цял живот да мразиш себе си, защото си педераст като него.

(…)

Колко още примера да дам за това, че хомосексуалните и хетеросексуалните преживяват любовта по различен начин? Ето това е “специалното” – за него трябва да се пише, рисува, снима, филмира, пее, говори. Според мен тези преживявания трябва да имат постоянно присъствие в националната памет, не само чрез изображенията им в литературата, а и във всички други изкуства. На предхождащия хомофобен дискурс/мълчание трябва да се противостои непрекъснато с такава алтернативна традиция.

Красимира Джисова

Ники, според мен Петя въобще нямаше предвид социалния контекст, въпреки че е наистина невъзможно да говорим извън него и без да имаме предвид двойния живот, цензурата, страха, изолацията. Разбиране и жестове са нещата, които другите получават толкова лесно, само защото отговарят на очакванията.

И асимилацията, и акомодацията в края на краищата целят интегриране на новия опит и т.нар. познавателна хармония. Но съществуващите психични структури няма да претърпят значителни промени, ако в един семантичен ред се поставят хора като теб и Азис, както Моника беше направила. Защото Азис превръща съмнителната си хомосексуалност (може би заради невъзможността да се примири с бисексуалността си) в атракция. Все пак от това кой променя същите тези психични структури зависи как те ще се променят.

В България осмислянето на повечето проблеми, минава през шоубизнеса. Казвам го с ирония, предвид положението на шоубизнеса, едно от доказателствата, че в България всички са свикнали да печелят от липсата на култура. Някой би казал „И това е култура”, но ако сравниш незабравимия рекламен гол задник до паметника на Левски, олицетворението на хомосексуализма в България, и естетиката на черно-белите тела на Мейпълторп, започваш да разбираш разликите и да преформулираш понятията. И така мога да кажа за първото, че то не е никакво изкуство и култура, а естетически терор, който е финансиран достатъчно добре, за да продължи достатъчно дълго. „Светът е невъзможен без сравнения”, както казва един любим писател. Или поне днес. Как се възприемат сериозно проблемите на едно общество, когато най-популярните лица на това общество, ги карнавализират непрекъсното? И проблемите, споделени от осмелили се талантливи хора от същото общество, изглеждат несъстоятелни, невалидни, преекспонирани. Това не означава, че всички трябва да престанат да се смеят, а да престанат да се смеят неадекватно.

В „Границите на изкуството и пропагандата” Джордж Оруел казва изключителното: „Не можете да се отнасяте с чисто естетически интерес към едно заболяване, от което умирате; не можете да бъдете безпристрастни към човека, който се готви да ви пререже гърлото.” Така той коментира голямата промяна в литературата след 30-те, добавяйки че системата от ценности е била застрашена. По-късно Адорно твърди, че писането на поезия е невъзможно след Аушвиц, до момента, в който не прочита Целан. Зад исторически конкретните причини, зад политическите такива, винаги стоят важни екзистенциални теми. Те се отварят точно заради политическото, което ги репресира (и чрез семейството!) и като негов отговор, не могат да се дистанцират от политическото, което дори в своите отклонения, продължава да поддържа илюзията за правилност, така както белите дробове не могат да се дистанцират от въздуха и да дишат самостоятелно.

Изкуството е и естетическа санкция на политическото. Същевременно то не зависи от чисто естетически намерения, дори и когато е „изкуство заради самото изкуство”, защото правещият го изглежда като един Вертер, който казва: „Толкова време съм вече тук, но не намерих общество” и неговото оттегляне в естетическото е още един контракултурен жест, който обаче му предлага нарисуван изход.

Entry filed under: Куиър, Културпауза. Tags: , , , , , , , , , , , , , , , .

Според прокуратурата в Русия няма такова нещо като хомофобия Всяка цигара вреди на здравето ви

3 коментара Add your own

  • 1. myciandi  |  30 юли, 2008 в 3:18 am

    За литературата не мога да се изказвам, но за хомофобията:

    За някои хора е коленен рефлекс, но те не мразят и не ги мислят толкова. Нещо като културна традиция да сиктирдосваме гейовете, ако някой повдигне темата, ама иначе не.

    За съжаление съм срещала достатъчно българи, които си впрягат централната нервна система, но от липса на елементарни знания за човешката сексуалност и въобще за света отвъд наше село произвеждат бисери от рода на „хомосексуалността е заразна“, „те се рекламират“, „как така двама мъже ще гледат деца“ и т.н.

    И последно, за някои хомофобията е иделогия. За скинарчетата например.

  • 2. Sennin  |  1 август, 2008 в 8:36 am

    Достатъчо е човек да работи, да се развива, да дава позитивен личен пример, като едновременно с това не крие сексуалността си. Тоест, да предизвиква когнитивен дозонанс у хората :>.

    Това открито поведение не винаги е лесно. Но от друга страна, поне за мен, липсата на справедливост може да бъде много силна мотинвация. Благодарен съм на хората, които ме мразят, те ми дават толкова много енергия.

  • 3. Николай Бойков  |  6 октомври, 2009 в 9:01 am

    скъпи господине, публикуването без съгласието ми при това на фалшификат е грубо погазване на авторските ми права. в случай, че не вземете необходимите мерки да свалите този текст, то ще дам ход на съответните процедури, защитаващи авторските ми права.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Статии

Психология и биология на хомосексуалността


Хомосексуалност от „Енциклопедия по психология” на Oxford University Press
Въпроси и отговори за сексуалната ориентация и хомосексуалността
Въпроси и отговори за трансполовостта и половата идентичност
20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките
Психоанализа и хомосексуалност в постмодерното хилядолетие
Демаскиране на деликатния хетеросексизъм: микроагресиите и микролегитимациите в ежедневието
Когато някой те нарече „педал”: как да се справяме с микрообидите
Каква е сексуалната ми ориентация или защо оргазмът няма последната дума
Хетеросексуалните мъже, които правят секс с мъже
Хомосексуалността: парадокс на еволюцията
Хомосексуалност и педофилия: кратка бележка

Етика и право на ЛГБТ


Хомосексуалност и морал
Свобода и морализъм

Социална роля, права и социокултурна интеграция на хомосексуалността


Няколко въпроса за гей-лесбийското движение
Парадирането с хомосексуалността
Някои често срещани анти-гей тези
Как се става мъжкар или културата на омразата към педалите в психологията на българския мъж
Интимни връзки между мъжете
17 май - Международен ден срещу хомофобията

Разкриване (Coming out)

Вън от дрешника, открит на улицата

ЛГБТ семейство и родители


Въпроси и отговори за еднополовите бракове
Какво е бракът?
10 причини гей браковете да не бъдат разрешени
Въпроси и отговори за отглеждането на деца от гей мъже и лесбийки
Развитието на децата с хомосексуални родители в сравнение с това на децата в хетеросексуални семейства
Децата на родителите лесбийки и гей мъже
Работа с родители на хомосексуални

ЛГБТ история и антропология


ЛГБТ антропология
ЛГБТ етнография
Еднополовата сексуалност в Древна Месопотамия

Хомофобия


Хомофобия: анализ на един „допустим” предразсъдък
Психология на сексуалния предразсъдък

ХИВ/СПИН


Въпроси и отговори за ХИВ/СПИН

Други


За изневярата и секса

• Официални становища



Архиви

юли 2008
M T W T F S S
« Юни   Авг »
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

My Pocket

Bookmark and Share
Firefox 2
Firefox 2
Firefox 2
 
Creative Commons License
Публикуваното в този блог ползва условията на Криейтив Комънс лиценз. Tyxo.bg counter free hit counters

Посетителите ми