Отказът от идентичностите

2 март, 2009 at 9:11 pm 7 коментара

Интервю на Ясен Василев с Николай Атанасов

Кой си ти?

Ще разкажа за себе си, разказвайки за жените в моя род.

Майка ми е била изнасилена на 20 годишна възраст, заради което съм се родил. Не е могла да направи аборт – един неграмотен лекар я е уверил, че не е била бременна, а когато й се е подул коремът, вече е било прекалено късно и не са й позволили. След това се е омъжила за втория ми баща, който в началото на брака им отвреме-навреме посиняваше очите й. Баба ми по бащина линия е ослепяла с едното око през детството си, защото някакво момче е хвърлило камък по нея.

Другата ми баба цял живот е била унижавана, тормозена и понякога бита от мъжа си, но не си е и мечтала да се разведе, защото е била възпитана да “слуша” мъжа си. Сестрата на единия ми дядо беше намушкана с нож от съпруга си в негов пиянски пристъп. Леля ми също е била бита от мъжа си, но е успяла да се разведе.

 

Освен това се случи така, че израснах в беден работнически квартал, където години наред виждах жени с посинени очи, докато мъжете им си оставаха непокътнати. Затова и побеснявам всеки път, когато някой самозванец обяви феминизма за старомоден.

Та всички тези жени от родния ми край пропуснаха дребнобуржоазния карнавал, който някои български поети организираха през 90-те. Майка ми още не се е запознала със “самоиронията” в поезията на Владимир Сабоурин.

Мислиш ли, че в същността си всички хора са еднакви?

Не, разбира се. И трябва колкото може по-скоро да проумеем това, защото универсалистките ни представи подриват общуването между нас. Трябва да разберем, че някои от различията ни са непреодолими, и трябва да ги уважаваме, защото иначе стигаме до недопустимата алтернатива на насилието. Не можем да се тупаме в гърдите, че зачитаме човешките права, когато омаловажаваме различията си и приемаме само сходствата. Не можем, например, да уважаваме достойнството на един гей мъж, само при условие че е достатъчно „мъжествен”, и че не се държи „женствено”.

Вярваш ли в идеята за синхроничността — че всичко във вселената е свързано с невидими нишки и се подчинява на едни и същи закони, че случайности не съществуват, а само закономерности?

Въпреки че ме смущават религиозните наклонности на Юнг, трябва да си призная, че животът ми е пълен със знаците на синхроничността. И в същото време непрекъснато виждам около себе си и проявите на хаоса. В момента квантовата физика пише трети завет, според скромните ми разбирания. Тя гради мост между естествените науки и религиите – Дийпак Чопра е обяснил много хубаво синхроничността чрез езика на квантовата физика. Аз лично съм агностик в убежденията си.

Религия или философия?

Тук бих припомнил една много хубава мисъл на Фуко: „Аз не казвам, че всичко е лошо, а че всичко е опасно.” Разбрахме, че четенето на Ницше и на Маркс може да бъде също толкова опасно, колкото четенето на Стария завет. Каква полза и от двете, когато ги употребяваме, за да оправдаем насилие срещу другите. Не е никакъв християнин този, който забранява гей браковете и осиновяването на деца от гей семейства. В тази връзка дълбоко ме смущава масовото завръщане към организираната религия в България. За мен разликите между тоталитаризма и организираната религия са само количествени, качествено те много си приличат.

 

Мъртъв ли е Авторът?

Някои автори “умират” като жертви на дребнобуржоазните ценности в българската критика, други са живи и се държат професионално, трети инсценират смъртта си, за да се доберат до институционална власт… Или не си признават колко е реакционна и ангажирана посттоталитарната им “неангажираност”. Всичко това в кръга на шегата, разбира се.

Разрояването на авторските функции за мен не означава задължително прекъсване на връзката между писатели и читатели. Бих дал за пример класиците, които изучаваме в гимназията. Те ясно са предали посланието, че всичките им герои са хетеросексуални. Въпреки повече от век литературна критика и въпреки десетки интерпретативни режими, няма никакво съмнение, че в българската класика има само хетеросексуални герои. В този смисъл за много гей читатели като мен Авторът е жив, и още как!

Изобщо ми се струва нелепо да се вкопчваме с овнешка упоритост в произволни литературни теории и да ги проповядваме като теологически истини. Самият Фуко е споменал едно много важно за мен изключение – в „История на сексуалността” той признава, че езикът на есенциализма, т.е. употребата на така наречената „гей идентичност”, е успешно оръжие за гей малцинствата в опитите им за културна интеграция. На фона на сексизма, хомофобията и расизма в българската култура идеята за смъртта на Автора е модно увлечение и лукс, който аз като гей мъж не мога да си позволя.

От кои поети си се учил?

Въпросът за родителството е наистина важен. Ако трябва да посоча някакви свои литературни бащи, то това са поетите от постмодерния кръг „Мисъл”, редактори в „Литературен вестник” – Господинов, Пенчев, Ефтимов, Дойнов. Имах възможност да ги наблюдавам в реално време, да комуникирам с тях и да науча много важни уроци. От тях взимах пример за писателска дисциплина, от тях научих колко е важно да се поемат рискове в литературата, от тях видях колко е необходимо за една книга да бъде концептуално издържана, от тях разбрах цената на достойнството и цената на непрофесионалната критика. Изпитвах и обич, и омраза към тях, както е писал Далчев във фрагментите си. Обич заради всичките ценни уроци и омраза заради идеологическите импликации на някои от книгите им.

Не можех да им простя заради това, че изискаха смъртта на автора в контекстa на бруталния български патриархат, и че омаловажиха ролята на политическото в поезията. Някои от стихосбирките им индиректно пожелаха и моята смърт като гей автор, при това в литературна традиция, в която темата за хомосексуалността активно е заглушавана, и институционализираните привилегии на хетеросексуалността минават за политически неутрални дадености.

И все пак намерих и литературни бащи, които не побързаха да ме отрекат – Георги Господинов и Марин Бодаков продължават да са търпеливи към мен.

Защо „Органични форми”?

Заглавието “Органични форми” взех от Самюъл Колридж, защото то успява да побере в себе си многобройните и понякога противоречиви послания на книгата ми. За мен идеологическото в поезията е също толкова важно, колкото естетическото, и те трябва да са в органична връзка и равнопоставеност, както е твърдял Колридж.

Като гей мъж аз съм до болка наясно с властта на езика над живота ми и със способността му с груба сила да мачка и да оформя тялото ми. Именно заради това не можех да си позволя политическата апатия и бягството зад карнавални маски на част от българския постмодернизъм от 90-те – за мен те означаваха прикритостта и анонимността, срещу които съм се борил цял живот.

Аз нямам друг избор, освен да бъда възможно най-автентичен. Затова трябваше да се дистанцирам от култа към Елиът и към практическата критика, наложен от литературните ми бащи, и да потърся утеха при Колридж и при Сартр.

Изобщо си давам сметка, че съм по-скоро романтик в опитите си да се противопоставя на хетероцентристката логика на езика чрез инструмента на гей идентичността. Мисля, че точно това и подразни някои читатели с по-схематично мислене – смесването на конструкционистки с есенциалистки възгледи в книгата ми.

Едно нещо ме смущава в конструкционисткия светоглед – ужасно напомня за догмите на хомофобните религии, че хомосексуалността е „неестествена” и е „против природата”, т.е. че е изцяло конструирана. Да не говорим, че все повече научни изследвания потвърждават генетичната основа на хомосексуалността у много хора.

 

Важно ли е биографичното в писането?

За мен въпросът е по-скоро кога и колко внимание трябва да се обръща на биографичното. И ми се иска да дам един пример извън художествената литература за това как се пренебрегва влиянието на личния живот върху писането – случая с Ролан Барт и с Мишел Фуко.

Ролан Барт е бил дълбоко репресиран хомосексуален мъж, който през целия си живот не е посмял да се открие. Едва след смъртта му са били публикувани в книга няколко текста, които са доказали неговата хомосексуалност, и това е предизвикало скандал в академичните среди във Франция. Осмелявам се да предположа, че прикритостта на Барт е имала съществено влияние върху възгледите му за литературната критика.

Паралелът между теорията за смъртта на автора и невъзможността на Барт да заяви своята хомосексуалност (от страх да не навреди на академичната си кариера) изглежда изкушаващ и логичен. Непрестанното бягство от опората на „абсолютните истини” в анализаторския му метод поразително прилича на бягството на гей мъжете от теологическите догми, които ги осъждат на унижение и на смърт. Вместо да прегърне своето различие и да го предефинира публично, той е постъпил както всеки друг прикрит мъж – избрал е по-безопасния път на вътрешната емиграция.

Сходен е и случаят с Фуко, който дори е пътувал до Швеция с надеждата да намери там по-толерантна академична среда. Вечното му бягство от фиксирани идентичности е било добре информирано от живота му на хомосексуален мъж.

В своята биография за него Джеймс Милър е изложил смелата хипотеза, че влечението му към смъртта и към анонимността са го довели до смъртта му от СПИН и до сексуалното поведение в гей баните на Сан Франсиско, с което е изложил други мъже на риска да бъдат заразени.

Бих посочил случая с Фуко като пример за нездравословната дисоциация между личност и сексуалност, за която са писали много съвременни психолози, и която подтиква много гей мъже към рискован анонимен секс, с който да компенсират неспособността си да изградят трайна интимна връзка с друг човек.

Никога не бих си позволил да кажа, че някой хомосексуален мъж е бил страхливец, но бягството от содомитския мит и от деривативните му идентичности е обречена кауза. Хомофобията никога няма да изчезне, защото тя е трансисторически прийом в обособяването на мъжката идентичност, също като отхвърлянето на женскостта, за което е писала Юлия Кръстева.

Затова най-успешният подход не е бягството в анонимност като при Фуко, а челният удар, при който дискурсът се отнема от неинформираните и се преформулира, т.е. гей идентичността се предефинира публично от собствените си жертви. Затова и себеразкриването (вкл. чрез гей парадите) винаги е първата стъпка към културната ни интеграция.

Изобщо както Фуко, така и Барт са починали твърде рано – в самото начало на 80-те – и не са имали възможност да бъдат свидетели на по-значимите успехи на гей движението, построено върху опората на гей идентичността. Нито са били свидетели на политическата криза, предизвикана от епидемията от СПИН през 80-те, която ни даде един от най-важните уроци на 20-ти век – анонимността може да доведе до смърт.

За българския контекст бих завършил с едно заключение – че отказът от идентичностите и от биографичното в съвременната българска поезия е косвено повлиян от травматичните маргинални преживявания на двама френски постструктуралисти, които не са успели да се помирят със сексуалността си. Гей кралиците, които познавам тук в Щатите, имат специално име за такива мъже – queens of self-loathing – кралици на самоомразата.

Има ли място за политическата коректност в литературата?

Според мен политическата коректност няма никакво място в художествената литература, защото би ограничила търсенията на писателите. Но в литературната критика тя винаги е съществувала и затова не виждам смисъл да се отказваме от нея точно сега. Винаги е било политически коректно да се захласваме по любовите на Пейо Яворов и да мълчим за сексуалността на Николай Лилиев.

Днес пък сред българските писатели се е появила една нова мода – да интелектуализират политическата коректност, за да намерят основания да я отхвърлят. Те очевидно не осъзнават колко са привилегировани да бъдат хетеросексуални и да бъдат мъже, и да не са от ромски произход, да речем. Нямат представа какво точно се преживява, когато си хомосексуален мъж в град Дупница – от събуждане сутрин до заспиване вечер. Изумява ме как някои интелектуалци, въпреки всичката си ерудиция, си остават банални балкански души.

 

Кои са любимите ти класици?

Аз дълбоко уважавам естетските проекти на Лилиев и на Далчев, но се идентифицирам повече с поети като Ботев и Яворов, за които поезията е била колкото формален занаят, толкова и ангажимент към историческия им контекст. Разбира се, поезията на Александър Вутимски също има специално място в паметта ми – не толкова по естетически съображения, колкото защото я възприемам на различни честоти. Винаги съм се идентифицирал със самоомразата на лирическия му герой и ме е съкрушавал автосаботажа на младия поет в есета, писма и фрагменти, заразени с дребнобуржоазен морал.

Кои живи български поети харесваш?

Има много талантливи българи, които умеят да пишат сполучливи стихотворения. И тъй като нямам време да чета всеки от тях, за мен най-интересни са тези, които успеят поне чрез една от книгите си да установят смислен диалог с предхождащата ги традиция. В този смисъл 90-те бяха изключително динамично десетилетие в литературната ни история, изкушавам се да кажа най-важното. Не се сещам за по-значимо събитие от появата на ангажираното женско писане, което промени завинаги представите ни за властовите механизми в употребата на българския език.

Какво те вълнува?

Вълнуват ме много неща… истерията, мелодрамата, лошия вкус – нетърпимите прояви на маргиналните тела. Защото са улики към сексистката и хетероцентристката логика, на която е построена всяка цивилизация.

Вълнува ме хомосексуалната субективност, която ми се отказва толкова упорито и от най-прогресивните умове. Вълнува ме всяка публична репрезентация на любовта, която “не смее да назове името си”, както е казвал Оскар Уайлд.

За какво мечтаеш?

За повече смазваща музика, защото не мога да пиша без нея.
За България, която би ме приела такъв, какъвто съм. За няколкочасов разговор с Милена Кирова и с Миглена Николчина. За уединение с най-красивия поет в литературната ни история – Димитър Кенаров…

Поезията като стока за продан? За или против популяризирането на поетични текстове?

Бих казал „за”. Един сполучлив текст може да оцелее във всякаква опаковка, така че никоя реклама не може да му навреди. Винаги се радвам, когато видя една прилична рекламна кампания около любимите ми писатели. И им стискам палци!

Николай Атанасов е роден на 8 януари 1978 г. Следвал е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и английска литература в Брауърд Колидж, САЩ. Автор е на стихосбирките „Ябълка” (1999), издадена с конкурс на Сдружението на българските писатели, и „Органични форми” (Алтера, 2007). Печелил е няколко награди, между които „Веселин Ханчев” през 1997 г. и „Южна Пролет” през 2000 г.

Източник: http://www.public-republic.com

Entry filed under: Изкуство, Културпауза, ЛГБТК култура, Лица. Tags: , , , , , .

Да се опитваш да обичаш религиозната десница Трансполова активистка бе убита в Турция

7 коментара Add your own

  • 1. sickdreamer  |  4 март, 2009 в 3:22 pm

    Хубаво интервю :) Но, Сталик, защо не заменяш думи като „деривативен“, „дисоциация“ и „импликации“ с по-прости (разбираеми) и с български корен?… :)

  • 2. Stalik  |  5 март, 2009 в 12:16 am

    Ами не знам… може биии… защото това е интервю?!?…

  • 3. sickdreamer  |  5 март, 2009 в 11:52 pm

    Така е, съобразих, но все пак сложих „забележката“, защото ти като цяло сякаш имаш подобен сложен стил на изразяване :) Което е хубаво, донякъде, но от някъде е и лошо… :]

  • 4. bobs  |  6 март, 2009 в 1:26 am

    Голям симпатяга е и е много талантлив. Много ме радва това момче:)

  • 5. Барбата  |  4 август, 2009 в 4:51 pm

    Този младеж е талантлив, да.
    Обаче, много краен. Разбирам го, но…
    Вярно е, че има сиви мишки и те са пълчища.
    Принципът им е да се обединяват срещу враг.
    Ако няма – измислят го. Ако някой е хомосексуален,
    но е сива мишка като тях, шансът му да бъде приет
    в редиците им е много голям. Те, затова казват, че
    ако не демострира различността си – няма проблем.
    Затова по-кротко – всеки, който се отличава
    е дискриминиран – белият сред цигани,
    циганинът сред бели, християнинът сред мюсюлмани
    и обратното и т.н. Черната овца.
    Я, си представете един хетеросексуален мъж в хомогенна хомосреда. Няма да го погнат ли?

  • 6. Дарина  |  8 август, 2009 в 3:00 pm

    Барба, нещо не схващам какво се опитваш да кажеш за този младеж.

    А аз съм хетеросексуална, но се „движа“ в една Интернет среда, която е преобладаващо хомосексуална, и досега никой не ме е „погнал“ . Не, и лесбийките не са ме „погнали“. :)

  • 7. Bulgarian feminist literature « Oberon in Burgas  |  18 ноември, 2009 в 12:26 am

    […] lived during the first half of the 20th century and is now almost forgotten. Тhe other one’s Nikolay Atanosov, a young Bulgarian poet. Perhaps, I’ve read other gay poets, but had no idea of their […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Статии

Психология и биология на хомосексуалността


Хомосексуалност от „Енциклопедия по психология” на Oxford University Press
Въпроси и отговори за сексуалната ориентация и хомосексуалността
Въпроси и отговори за трансполовостта и половата идентичност
20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките
Психоанализа и хомосексуалност в постмодерното хилядолетие
Демаскиране на деликатния хетеросексизъм: микроагресиите и микролегитимациите в ежедневието
Когато някой те нарече „педал”: как да се справяме с микрообидите
Каква е сексуалната ми ориентация или защо оргазмът няма последната дума
Хетеросексуалните мъже, които правят секс с мъже
Хомосексуалността: парадокс на еволюцията
Хомосексуалност и педофилия: кратка бележка

Етика и право на ЛГБТ


Хомосексуалност и морал
Свобода и морализъм

Социална роля, права и социокултурна интеграция на хомосексуалността


Няколко въпроса за гей-лесбийското движение
Парадирането с хомосексуалността
Някои често срещани анти-гей тези
Как се става мъжкар или културата на омразата към педалите в психологията на българския мъж
Интимни връзки между мъжете
17 май - Международен ден срещу хомофобията

Разкриване (Coming out)

Вън от дрешника, открит на улицата

ЛГБТ семейство и родители


Въпроси и отговори за еднополовите бракове
Какво е бракът?
10 причини гей браковете да не бъдат разрешени
Въпроси и отговори за отглеждането на деца от гей мъже и лесбийки
Развитието на децата с хомосексуални родители в сравнение с това на децата в хетеросексуални семейства
Децата на родителите лесбийки и гей мъже
Работа с родители на хомосексуални

ЛГБТ история и антропология


ЛГБТ антропология
ЛГБТ етнография
Еднополовата сексуалност в Древна Месопотамия

Хомофобия


Хомофобия: анализ на един „допустим” предразсъдък
Психология на сексуалния предразсъдък

ХИВ/СПИН


Въпроси и отговори за ХИВ/СПИН

Други


За изневярата и секса

• Официални становища



Архиви

март 2009
M T W T F S S
« Февр   Апр »
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031  

My Pocket

Bookmark and Share
Firefox 2
Firefox 2
Firefox 2
 
Creative Commons License
Публикуваното в този блог ползва условията на Криейтив Комънс лиценз. Tyxo.bg counter free hit counters

Посетителите ми