Хомофобия: анализ на един „допустим” предразсъдък

Реч на Нанси Чодороу пред публичен форум за хомофобията на Американската психоаналитична асоциация, 18 декември 1998 г.

 

Голямо удоволствие е за мен да се обърна към вас днес. Като се прибирах към къщи снощи ми беше припомнено за какво е днешната ми реч. Един млад мъж крещеше на висок глас най-злобните „педераст”-ки епитети срещу друг човек, на когото беше ядосан, или който не го беше пуснал в някакъв клуб. Беше наистина страшно. Това продължаваше ли продължаваше и определено ми напомни защо изнасям тази реч днес.

Темата за хомофобията е, разбира се, невероятно сложна, така че аз ще имам време да направя само няколко коментара, отчасти за да спомогна за започването на дискусия. Първо, искам да започна с напомнянето, че предразсъдъците и разрешимите от обществото предразсъдъци са винаги исторически и определени от културата. От гледна точка на човека, който има предразсъдък, предразсъдък няма. За жените, първо през 20-те и 30-те години на 20-ти век, а после отново през 70-те, бяха публикувани психоаналитични писания, които бяха пълни с предразсъдъци спрямо тях – че имали по-малко развито чувство за справедливост от мъжете, че не допринасяли за цивилизацията, че били нарцистични и прочие. Това тогава бяха допустими предразсъдъци, както беше расизмът сред иначе просветените бели хора преди петдесет години. Съзнателните допустими предразсъдъци, били те срещу черните хора, евреите, жените, или гей мъжете, се простират от дискриминация, до отхвърляне и омраза.

Във в-к „Ню Йорк Таймс” в неделя, 6-ти декември, имаше дълга статия за това как жените все по-често надвишават бройката на мъжете в много колежи и университети. Статията цитираше директорите по приема и президентите на няколко колежа да казват, че много колежи сега избират от долните редове на списъка, за да приемат момчета. Нито веднъж в тази статия, простряна на половин страница, не се спомена или дори накратко отбеляза, че практики на приема, които вземат под внимание категории като раса или пол, са били под страшен надзор от години; че щати като моя са приели закони срещу расовия, етническия или половия подбор при приема в колежите. Но когато стана дума за мъже, не изглеждаше нито авторът на статията, нито представителите на колежите да си дават сметка, че говорят за отявлени практики на преференциален подбор.

Разказвам това като пример за напълно неосъзнат и допустим предразсъдък – допустимо е да се стараем мъжете да не паднат под 55% от студентското тяло, дори във време, в което всякакви други такива преференции са недопустими и се критикуват жестоко от обществото. Също така давам този пример, защото той ни дава начален и незабавен достъп до част от това, което стои зад феномена, който днес наричаме хомофобия, предразсъдъците спрямо хомосексуалността. В хомофобията действа едно противоречие, което, аз вярвам, действа изобщо в обществото ни и дори в нашата професия. От една страна, мъжете биват смятани за силни или доминиращи и присъствието им в една важна институция се взема за даденост. От друга страна, мъжествеността е нещо крехко и ранимо и трябва внимателно да бъде отглеждана и защитавана.

Затова допустимите предразсъдъци изглеждат естествени. Те могат да бъдат вземани за даденост вярвания на що-годе добронамерени хора, които са довели, в случая на някои психоаналитични учения и на някои психоаналитици, до същинско малтретиране на психоаналитичната ситуация, когато хомосексуалното привличане се разглежда като психично отклонение и се смята, че хора имат нужда да бъдат лекувани за промяна на тяхната сексуална ориентация – една определено не-психоаналитична цел. В това общество ние гласуваме закони срещу гей браковете, казваме „Окей” на дискриминацията срещу гей мъжете и обикновени граждани, както и членове на Сената се борят срещу хомосексуалността. На индивидуално ниво хомофобията обичайно също има съзнателна рационализация относно причините за неприязън, дискриминация или омраза. Един мъж обяснява своите нападки към гей мъжете като реакция срещу това, че някой флиртувал с него. Сенатор пък се позовава на Библията.

В същото време аз мисля, че самите ние не бива да вземаме за даденост това, че има нещо специално или вродено относно хомосексуалността, което я прави по-лесен обект за безразсъдни или „допустими” предразсъдъци. Лесно е да си помислим това в контекста на днешните престъпления от омраза срещу гей мъже, както и на скорошното брутално убийство на Матю Шепард.1 Бихме могли да си помислим, че тези предразсъдъци са по-близки до плътта и до сексуалността, отколкото, да речем, расизма, антисемитизма, или предразсъдъците спрямо жените. Според мен, първо, е опасно да се сравняват опресиите или виктимизациите – нещо, което афро-американската авторка Барбара Крисчън нарича „дерби на потисничеството”. Това, което е вярно според мен, е, че частите на предразсъдъка, които са най-задълбочени и агресивни, често са изтласквани както на подсъзнателно, така също и на културно ниво. Например, когато четете най-злобните антисемитистки трактати, или размишлявате за линчуването на черните хора в американския юг заедно с обвиненията за междурасово изнасилване или секс преди линчуването, изпъкват най-вече сексуални и плътски образи. В по-скорошни години ние забелязваме, че изнасилването и дори още по-брутални и агресивни атаки спрямо жените са инструментите на войната, особено на етническите войни и на диктатурите, които използват отвличания и изтезания. Мъжете също така убиват други мъже, които извършват аборти, макар че, каквато и омраза да е свързана с това – и аз смятам, че тя е екстремна – трябва да отбележим, че те го правят с един единствен куршум, а не с продължително брутално изтезание, както в случаите на насилие спрямо хомосексуалните.

Явно има огромна психична граница около сексуалното във връзка с мъжествеността. Образът на мъже, които правят секс с други мъже, на черен мъж, който прави секс с бяла жена, или на жена, която прави секс без да има бебе след това, за някои мъже е изключително заплашителен.

Това ни връща там, от където тръгнахме – хомофобията и мъжествеността (маскулинността). Аз започнах с екстремностите, нападенията срещу гей мъжете и убийствата. Точно тук, впрочем, поставям под въпрос термина хомофобия като клиничен термин. Фобия предполага страх и отбягване, но хомофобията всъщност е контра-фобия, която, в екстремните си варианти, води до атака срещу това, което се търси и към което е насочена огромна омраза, която можем да разберем само като примитивно разцепване2 и проекция – като етническата омраза срещу тези, които до такава степен застрашително наподобяват някого, че всяка прилика трябва да бъде отречена и разликите да бъдат преувеличени. В случая на Матю Шепард беше докладвано, макар че може да не е вярно, че един от младите мъже казал първо, че те били гейове, а после, че не били (преди да нападнат Матю под претекст, че флиртувал с тях). В психоанализата нищо не се смята за толкова токсично, колкото екстремната идея, която повечето просветени и добронамерени психоаналитици сега отхвърлят, че човек може и трябва да работи към промяна на сексуалната си ориентация.

Не искам да минимизирам анти-хомосексуалните предразсъдъци към жените или страха от лесбийките и лесбийския секс. Да направя това би рекапитулирало и възпроизвело същата мъжка норма, която допринася за анти-хомосексуалните предразсъдъци, на които трябва да се противопоставяме.

В деня след публикуването на статията относно търсенето на мъже за прием в колежите, „Ню Йорк Таймс” излезе с друга статия, която описваше студентско предизвикателство към колежа „Бърнард”. В своята брошура за набиране на кандидати и в един съвременен обществен климат, в който се смята, че женските колежи привличат голяма пропорция лесбийки, от „Бърнард” бяха заявили, с умишлена или с неумишлена хомофобия, че женските колежи създават повече жени с магистратури по бизнес администрация, повече жени на върха на корпоративната стълбица, повече жени-учени, както и по-голям процент жени, които сключват брак.

Все пак, въпреки липсата на дискусия относно жените днес, аз мисля, че в голяма степен това, което ние наричаме хомофобия или защита срещу собствените хомосексуални импулси, е по-силно сред хетеросексуалните мъже. Ние знаем, благодарение на научната работа на Клара Голдън, Арлийн Стйин и други, че границата между хетеросексуалността и хомосексуалността сред жените не е така абсолютна. Тези научни изследвания са открили, че има „първични лесбийки”, които винаги са знаели, че са привлечени към жени, и никога не са изпитвали влечение към мъже, както и „предпочитащи лесбийки”, които са се обявили за такива по време на движението за правата на жените или след това, тези, които имат чувството, че правят един по-съзнателен избор, или които променят сексуалната си ориентация не според пола на любовника или любовницата, а според тяхната личност: Том – да, Джон – не, Сюзън – да, Тамара – не, и прочие. Това не се намира често у мъжете. Също така – и аз проверих тази информация в разговор с колега, който изучава престъпленията от омраза – изглежда, че престъпленията от омраза срещу лесбийките са много по-рядко срещани, отколкото срещу гей мъжете, и се извършват от същите тези съзнателно и поведенчески хетеросексуални млади мъже. Изглежда, също така, че гей мъжете биват нападани тогава, когато са сами, докато лесбийките биват нападани тогава, когато са по двойки. Основния проблем на хомофобията е, когато мъжете не се държат като мъже и жените не са със мъже.

Накратко, ето как смятам, че заработва динамиката на хомофобията, или по-скоро на хомоконтрафобията. Психодинамично мъжествеността е несигурна работа. От психоанализата от Столър и Грийнсън до самата мен и други феминистки, както и от психологичната антропология, от Маргарет Мийд до Джон Уайтинг и Гилбърт Херд, виждаме в трудността на момчетата да се разграничат и диференцират от майката факта, че женствеността (фемининността) се приписва и предава в една естествена прогресия от майка към дъщеря, докато мъжествеността (маскулинността), бидейки определяна вътрепсихично и в отношенията с околните, е отбранителна, спечелена с труд и непрекъснато заплашвана. Също така съм твърдяла, че мъжете и жените се различават по отношение на проблемите на Аза. Да виждат себе си не-като-другия, определянето на Аза чрез опозиция спрямо другия, не е по принцип толкова важно за жените, колкото това е важно за мъжете. По същия начин, жените по-малко се страхуват от сливане с другия.

От Фройд също така научихме колко отбранително и травматично се изграждат мъжката сексуалност и любовно привличане по отношение на заплахата от бащата – най-голямата заплаха, която бива изпитвана от бащата, е страхът от кастриране. Така че тук има една връзка баща-син, така както и една връзка майка-син. Върху момчето в едиповата фаза има двойна доза натиск и изисквания. От него се очаква да се идентифицира с баща си без да изпитва любов към него или да го обича без да изпитва „любов”. „Нормалната” мъжественост според мен се нуждае от тази хомоеротична възхита и идентификация, която очевидно е форма на любов, докато същевременно, по дефиниция, мъжествеността уж не е хомоеротична, не е чувствена, нито дори нежно любяща. От страна на бащата, знаем от научните изследвания на детското развитие, че бащите са по-силно инвестирани, отколкото майките, в половото диференциране на своите деца – в мъжествеността на техните синове и флиртуващата хетеросексуална женственост на своите дъщери.

И така, маскулинността обвързва половата идентичност и хетеросексуалността – полова идентичност, дефинирана около активна и дори агресивна мъжественост, и хетеросексуалност, която по дефиниция принадлежи на активния доминиращ мъжкар. Искам да подчертая тук, че нищо вродено у мъжа не изисква всичко това и то не е универсално. Това, че мъжествеността трябва да е различна и доминираща, е общ резултат от културата на обществото и от междуличностните и семейните процеси, а не от биологията. Мъжествеността тук е обяснена психодинамично и етнокултурно, като разделяне между възрастен и дете (да бъдеш силен възрастен мъж, спрямо това да бъдеш малко, нуждаещо се хомоеротично момченце, което потенциално може да бъде унижено от други мъже) и между мъже и жени, където да бъдеш мъж означава да не бъдеш жена. И в двата случая маскулинността съдържа в себе си и е основана на разцеплението: мъж/момче, мъж/жена. Мъжката хомосексуалност застрашава и двете дихотомии.

Знаем, особено от Мелани Клайн, какво става с разцеплението и, според мен, точно това става и с хомофобията. Привличането към мъже от страна на момче, идентификацията, привличането към пасивност и рецептивност, както и женската идентификация от страна на мъже, са дълбоко заплашителни за маскулинността, те са „лоши” и заплашват „доброто” на активната и агресивна мъжественост и хетеросексуалност.

При определени мъже и в определени ситуации, както половата идентичност, така и сексуалната ориентация са твърдо раздвоени, фрагментирани идентификации, така че каквато и да било вътрешно предизвикателство спрямо разделението на мъже и жени или на хетероеротични и хомоеротични фантазии и привързвания, води до страх от същинска дезинтеграция. Типично, лошотата, женствеността и пасивността на мъжете трябва да бъдат отцепени и проектирани навън, където те, от своя страна, стават изключително лесни потенциални предварителни идентификации. Хората, които представляват тези отцепени и лоши проекции, биват изпитвани като заплаха не само от завръщане на идентификацията, но също така и от психологично разпадане. Те трябва да бъдат нападнати и унищожени.

Но нека сега се върна към нормалността. Тъй като аз имам чувството, че дори в съвременната психоаналитична загриженост относно хомофобията, с която сме се захванали, има известна доза проекция. Това са екстремните нападатели на гей мъжете и екстремните психоаналитици-хомофоби, не ние. Това е теоретично отявлено във френската психоанализа, където има довод, че страдате от психоза, ако не признавате различията между половете и поколенията или първичността на фалоса, както и в британската теория, в която се приема за основна хетеросексуалната първична сцена, но където е невъзможно съзнателно да приемеш първичната сцена в развитието си и въпреки това да изпитваш не-хетеросексуално привличане. Но по-малко отявлено, психоанализата все още държи на това, което социолозите наричат естествена нагласа – пред-теоретично твърдение, което свързва пола с избора на сексуален обект и не поставя под въпрос нормативно хетеросексуалния едипов комплекс. Вътре в самата психоаналитична теория полът все още означава привличане към противоположния пол. Това се основава на вземани за даденост био-еволюционни идеи за размножаването на видовете. Така че нашата собствена теория за нормативното и нормалното ни пречи да възприемем хомосексуалния избор на обект като също толкова нормален и също толкова анормален, колкото и хетеросексуалния избор на обект, което беше и основната тема на моя труд „Хетеросексуалността като компромис”.3

Също така, нашата абсолютистка поляризация на сексуалната ориентация в една единствена хомосексуалност и една единствена хетеросексуалност ни пречи да забележим огромното разнообразие от хомосексуалности и хетеросексуалности, както и индивидуалността на избора на обект и на сексуална фантазия у повечето хора. Аз дори допускам, че в случая на хомофобията, обърквания в пренасянето могат по-скоро да усложнят, отколкото да разяснят нашето разбиране. Моето впечатление е, че в някои случаи пациентите, независимо от тяхната сексуална ориентация, се чувстват по-комфортно да развият и изследват фантазии, които изключват психоаналитика. И така, един хетеросексуален пациент мъж може с лекота да предполага какво би представлявала за него една хомосексуална връзка, защото това го отдалечава от неговата психоаналитичка. Или пък една пациентка би изпитала ужас при мисълта, че може да е хомосексуална, ако си мисли, че това би означавало да изпита привличане към нейната психоаналитичка-жена, но пък не би изпитала дискомфорт от мъжки гей фантазии и идентификации.

Мисля още по-важно за нашето разбиране на хомофобията е това, че при все всичката работа върху женствеността в психоанализата от 20-те години на 20-ти век, не е имало почти никакво изследване на мъжествеността. Това е една област, в която психоаналитиците на са следвали твърдението на Фройд, според което патологичното, чрез изследване на линиите на начупване на кристала, ни разкрива структурата на нормалното. Фактът, че макар да е налице сходна податливост на двата пола към параноидно шизоидно разцепление, вероятността мъжете да прибягват към насилие в контекста на страхове от преследване е по-голяма; че негъвкавата и дефанзивна структура на обичайната мъжественост е базирана върху травматичен страх от кастрация и изисква активно отричане на пасивността; всичко това се взема за даденост – пасивността в нейната двойна роля, едната като подчиненост на други мъже и другата като женственост. Фройд и много психоаналитици никога не са поставяли под въпрос тази връзка. Да станеш мъж е свързано с идентификацията, не само с бащата, но с агресивния баща, така че динамиките на мъжката идентичност са центрирани върху агресията и агресивността, а едиповата идентификация с бащата извайва хетеросексуалността като въпрос на мъжко надмощие, не просто на избор на сексуален обект.

Моят собствен прекрасен психоаналитичен институт в може би най-приятелски настроения към гей мъжете град в страната – и аз повдигам този въпрос, защото смятам, че ние сме представителни, а не уникални в това отношение – все още задава въпроса за семейния статус във формуляра си за кандидатура и нашият вестник все още публикува семейното и родителско положение на новите кандидати. В един курс, който аз преподавах, дискусията се насочи към това как на кандидатите се задават въпроси за тяхната сексуалност в техните лични интервюта. Гей мъжът беше изпитван най-отблизо и интензивно, следван от женения мъж и омъжената жена без деца, следвани от два пъти развежданите жени. Една омъжена жена с две деца, която говори по време на дискусията, каза, че не е била препитвана въобще. Ето това наричам аз допустими предразсъдъци. Благодаря.

За автора

Д-р Нанси Чодороу е психоаналитичка и феминист-социолог, бивш професор по социология в Калифорнийския университет в гр. Бъркли, САЩ. Член и преподавател е в Психоаналитичния институт на Сан Франциско, носител на наградата „Ичико” (Токио, 1991). Тя е известен автор на няколко книги, включително „Възпроизвеждане на майчинството: психоанализа и социология на родовия пол” (1978), която беше повратна точка в развитието на психологията на мъжете и жените. „Феминизмът и психоаналитичната теория” (1989) и „Женствености, мъжествености, сексуалности: Фройд и отвъд него” (1994) са други две нейни известни книги. Последната съдържа главата „Хетеросексуалността като компромис”. През 1998 г. Чодороу участва в публичния форум за хомофобията на Американската психоаналитична асоциация, с лекцията „Хомофобия: анализ на един „допустим” предразсъдък”. Тя се пенсионира през 2005 година.

Превод: Психиатрия на хомофобията

Редактор: Радослав Стоянов, Николай Атанасов 2008

_________________

Бележки

  1. Матю Уейн Шепард (1 декември 1976 – 12 октомври 1998) е хомосексуален американски студент от универси-тета в Уайоминг, нападнат от Ръсел Хендерсън и Аарън Маккини близо до Ларами, Уайоминг, през нощта на 6 срещу 7 октомври 1998 г. Пребит и вързан за ограда, Шепард умира от раните си в болница във Форд Колинс, Колорадо на 12 октомври. По време на процеса една от приятелките на убийците потвърждава, че е знаела за плануван грабеж над момчето. Тя заявява, че Шепард е набелязан, защото е гей. Убийците получават доживотни присъди. – бел. ред.
  2. Терминът „разцепване” в американската психология се ползва като синоним на „дисоциация” на Пиер Жане. – бел. ред.
  3. Nancy J. Chodorow, Ph.D. Heterosexuality as a compromise formation. Psychoanalysis and Contemporary Thought 1992; 50:287-304

free hit counters

Tyxo.bg counter


%d bloggers like this: