Как се става мъжкар или културата на омразата към педалите в психологията на българския мъж

Ненавистта е отмъщението на страхливеца за изпитания страх.

Бърнард Шоу

Реших да продължа педалските си разсъждения и да изложа настоящото въведение в това, което по-нататък, в друга статия, вече ще наречем с конкретен термин и ще разгледаме от по-психологическа гледна точка. Въпреки че в настоящото заглавие слагам ударение на психологията, тук аз по-скоро ще разгледам етичната страна на въпроса, като следствие на една проблематична психологическа динамика.

Зная, че ще се намерят много хора, които ще реагират крайно агресивно спрямо определянето на психологическите предпоставки за това поведение, като „проблематични”. Причината е, че въпросното поведение като че ли е налично сред мнозинството българи (и не само българи) и те го приемат като нещо, което е не просто нормално, но понякога и необходимо.

Аз пък ще покажа, че това поведение, което често пъти се подплатява с авторитета на религиозната позиция, е пример за всичко друго, но не и за смирение и религиозни ценности и по същество е чиста проява на примитивна омраза. Заедно ще замерим етическите му стойности и ще разберем защо то е симптоматично за състоянието на българското общество въобще.

Ще поставя началото със следния въпрос: Какво кара едно 15-годишно момче да каже следното (нецензуриран текст!):

pedali shte vi ubiq veeee mangali smotani t1pi putki mrete samo boi moe vi opravi ama mn zdrav da nemoete da mr1dnete da vi sh4upqt racete i krakata zaslujavate

Цитата е взет от коментар към клип, от един известен български уеб сайт за споделяне на видеофайлове. Боя се, че в тая и подобни на нея реплики (и позиции) се крие един голям и не маловажен проблем. Тук някои ще потърсят извора му в упадъка на ценностите сред българските младежи през годините на прехода. Други ще го потърсят в слабото образование. Трети — с цялостното избледняване на културния живот у нас. Четвърти ще потърсят причината в Тодор Живков. Пети у Иван Костов. Шести ще обвинят турците. Седми циганите или пък ЕС и НАТО. И т.н. Някои пък няма да видят въобще проблем. Напротив — ще подкрепят казаното с две ръце, събирайки съчки за кладата.

Аз пък ще потърся причината в първите седем години. Ще потърся причината в домашното огнище. Ще потърся причината в така ревностно пазените от националисти и патриотари „традиционни семейни ценности” на българина. И се опасявам, че най-точно от всички ще напипам пулса на проблема. Защото предразсъдъка е проблем, мотивиращ проблематично поведение, което понякога води и до физическо осъществяване на изказаното горе уж невинно намерение. А това вече не е просто проблем. То е голям проблем.

Няколко думи за психологията в отношението към другите

Положителни и отрицателни нагласи към най-различни неща се демонстрират от хора от всички възрастови групи и всички култури. Нагласата (отношението) представлява предразположеност да се реагира благосклонно или неблагосклонно към обект, човек, институция, идея, събитие и прочее.

Съвременната психология разглежда информацията като основа на формирането на нагласите. Тоест нашите нагласи спрямо даден обект (наричан атитюден обект) до голяма степен се определят от информацията и убежденията, които имаме за него.

Ние научаваме за природата на обекти, хора и събития главно посредством прекия опит. Това е така нареченото емпирично знание. По тоя път например можем лесно да се убедим, че дадена телевизионна програма не съдържа никаква полезна или интересна за нас информация, че цигареният дим причинява лош дъх, че някой колега не постъпва особено колегиално спрямо нас или други колеги и т.н. На базата на тая информация ние си изграждаме мнение и отношение по даденият въпрос. Убежденията от този тип, тоест тези, които са базирани на личния опит, като цяло се приемат с по-голяма увереност и не се поддават лесно на промяна. Те са продукт на нашата субективна истина за нещата.

И тъй като тук ще говорим за отношение към цяла една социална група, нека уедрим нещата. Интересно е как човек е способен да формира широкомащабни заключения за другиго на базата на откъслечна и оскъдна информация за него, както и да формира генерализираните и обикновено ценностно натоварени впечатления за дадена социална група, известни като стереотипи. При това човекът, боравещ със стереотипите, приписва качества и оценява достойнството на членовете на групата само на база принадлежността им към нея.

Защо хората прибягват до стереотипи?

Стереотипът е нещо нормално, което се появява винаги, когато две социални групи си взаимодействат. Всяка от тях може да бъде описана по почти безкраен брой начини. И тъй като е невъзможно да знаем всичко за противоположната група, то понятията с които боравим спрямо нея, са в повечето случаи ограничен брой. На тая база наблюдаваме, взаимодействаме и вземаме решения или становища спрямо членовете на групата.

Някои хора, обаче, изцяло се доверяват на стереотипите и ги вземат за последна дума и универсална Истина. Стереотипите могат да доминират нашите очаквания и така да тушират и минимизират емпиричните доказателства, сочещи, че стереотипът може и да не е правилен или общовалиден.

В такива случаи се наблюдава едно интересно поведение: наместо да се коригират и да вземат предвид ограничеността и честата неадекватност на стереотипа, повечето хора застават в отбранителна позиция и защитават правотата на своята преценка. Тъй като нагласите често пъти могат и да обуславят действията ни, подобни стереотипи стават особено неблагоприятни, когато са с негативен характер. Тук вече говорим за предразсъдък.

Предразсъдъкът е негативна нагласа насочена към дадена социална група или категория. Предразсъдъците пораждат отрицателни или неблагоприятни оценки за хората, които са (или се мисли, че са) принадлежащи към атитюдната група.

Хората с предубеждения могат да станат жертва на грешки във възприемането, преработката и възпроизвеждането на информация по отношение на обектите на отрицателните си чувства. Такива хора с течение на времето формират едно шаблонно мислене за обектите на предразсъдъка и утвърждават „схема-цедка” на представите си за действителността, която филтрира или игнорира информацията, която не съответства на това, което тези хора вярват, че е истина.

Нека да илюстрираме. За циганите, например, битува представата, че са „крадливо племе” и този стереотип по правило се приписва на почти всички членове от това етническо малцинство. Ето една хипотетична ситуация:

Циганка се качва в обществения транспорт и моментално се превръща в обект на внимание и тревога, защото мнозинството от забелязалите я пътници вярват, че тя е джебчийка. Това си убеждение те основават на факта, че жената е от циганското (ромското) малцинство и на никакво друго (емпирично) знание. Те, разбира се, не познават жената и не знаят каква е тя и с какви намерения присъства в превозното средство, но имат вече имат мнение и отношение към нея. И то е негативно.

Защо става така?

  • Повечето хора са чували, че много хора са станали жертва на действащи по подобен начин представители на малцинството.
  • Те самите никога не са били жертва на подобни случаи, нито пък познават конкретната жена, качила се в автобуса. Единствените неща, които знаят със сигурност са, че се намират заедно с нея в автобуса и че тя е циганка.
  • На тая база те заключават, че тя може да е джебчийка.

Дотук добре. Мнозинството обаче продължава по-нататък, по пътя на вярата. И вече вярва, че тази жена, с малка доза съмнение, е крадла. Защото е циганка. Тук вече е налице прекрачване границата на емпиричното знание и логиката и навлизане в сферата на вярата, пораждаща мнителност, параноичност и дефектна представа за действителността и природата на нещата.

Приблизително по описаният начин негативната нагласа към малцинствената група получава пълен контрол върху възприятията, а често и върху поведението на личността, без оглед на фактите и реалните ситуации. Налице имаме неадекватни реакции, неадекватни интерпретации на ситуации, реплики, жестове, нездрава логика, неспособност за качествено възприемане и опериране с онази информация, която не отговаря на модела-цедка и пр. Описаното, разбира се, е възможно най-просто конструираният пример.

С това илюстрирах т.нар. когнитивни компоненти на предразсъдъка. Те представляват очакванията ни по отношение на определена група. В основата на този стереотип лежи убеждението, че всички представители на дадена социална група проявяват сходно поведение и притежават сходни нагласи, като се игнорират (понякога напълно!) индивидуалните различия и качества. Ако обаче представим тук тезата, че съществуването на българи убийци означава, че „българите са убийци”, боя се, твърде бързо ще стигнем до положение да признаем, че този модел на разсъждение има големи недостатъци.

Друг компонент на предразсъдъка е афективният компонент. Той представлява интензивните отрицателни чувства спрямо атитюдната група.

Трети е поведенческият компонент. Той представлява тенденцията предубедените хора да действат по отрицателен начин спрямо обектите на предразсъдъка си. С откритото осъществяване на подобно поведение се ражда дискриминацията, а понякога и насилието над малцинствата.

Нека навлезем в конкретиката. Думата ми е за предразсъдъците спрямо нехетеросексуалните малцинства у нас и това как тези предразсъдъци биват предавани вътре в семейството, тоест как младите хора, дори днес, продължават да бъдат възпитавани (нерядко съзнателно и целенасочено) в тази култура на негативизма и омразата.

По същество…

В урочна статия от един учебник по етика и право за гимназиалния курс Иван Колев разглежда враждебността като продукт на трайната завист:

„Трайната завист ражда враждебност. Желанието да притежаваме чуждо благо се превръща в нежелание другият да притежава нещо. Враждебността е изпълнена с недоверие към всичко, което я заобикаля и тя преценява всяко предложение за общуване като заплаха. Във враждебността се крие атавистичен страх от другия, от непознатия, от различния. В другия тя вижда само враг и трудно приема опровержения на тази своя позиция.”

Макар това обяснение на Колев да е вярно само по себе си, ние не бива да пренебрегваме и ролята на традицията и възпитаването в нейния дух, които също могат да играят много главна роля, когато става дума за враждебно отношение към дадена социална група.

Като християнска по мироглед, българската култура е наследила една сравнително устойчива традиция от културата на авраамическите религии. Неизменна част от нея е и патриархалния ред на космоса, който е андроцентричен по характер (т.е. поставящ мъжа в центъра). Подобна конструкция на мирогледа е налична навсякъде, където авраамическите религии (и не само те, разбира се) са посели своето семе. Става въпрос за културата, в която мъжът е активен, доминиращ, самец, глава на семейството, движеща сила на прогреса, създаден от Господ; а жената е притежание, домакиня, краде се, купува се, служи за разплод и се наказва жестоко, ако се лиши от целомъдрието си преди да се отдаде на притежателя си (съпруга си); това е още културата, в която мъжът посяга на жена си, а тя търпи; в която мъжът има право, а жената не; в която мъжкото е сакрално, а женското — профанно. Оттук всяка характеристика на женското (например експресивността), пренесена върху мъж, всъщност нанася удар върху мъжествеността му, осквернявайки свещеният му ореол на полубог.

Такъв именно удар прави хомосексуалността. Тя е не просто „противоестествена”. Тя е носител на фемининни характеристики. Чувствителният мъж и мъжът, който е способен на физическа привързаност към друг мъж като образи се свързват с „женствеността” и като такива представляват отрицание на иначе доста агресивната, но всъщност ранима мъжественост.

Много интересни са разсъжденията на психоаналитичката Нанси Чодоров по въпроса. Няма да се задълбочаваме в този въпрос тук. Ще спомена само, че това, изглежда, е не просто проява на предразсъдък спрямо хомосексуалните, а — по всичко личи — фемфобия или ефеминофобия, т.е. страх от жените, от доминацията на женското начало.

Много хора вярват, че съществуват такива неща като „женско” и „мъжко” поведение и тип за повечето от нещата около нас. Тази психологическа дихотомия до такава степен разцепва ежедневието ни, че ние вече говорим за „женски” модели мобилни телефони, „женски” цветове (напр. розовото) и т.н. И доколкото в някои случаи това разделение е уместно и необходимо, то в други то е напълно неоснователно и плод на страха, че дадена личност може да се асоциира с погрешен тип (най-вече говорим за мъже, страхуващи се да не бъдат възприети като „женствени”, т.е. като „педали”).

Накратко: интернализирания в общността сексизъм се е пропил до такава степен в съзнанието на обществото на доминиращите мъжкари, че то търси да разпознае и да се „защити” от женствеността.

Всичко това често води до една открита враждебност, която нерядко има фатален развой. Ще цитирам разказа на едно момче, участвало в изследване върху самоубийствата сред младите хомосексуални в Канада. Разказа е публикуван от авторите на изследването, Мишел Доре и Симон Лажьонес, в книгата „Мъртвите момчета не могат да танцуват”:

„Децата са много гадни. Вече не си спомням думите, но отношението към мен се изразяваше по различни начини. Когато се приближавах към някого, той или те бягаха от мен. Когато се опитвах да се покатеря на голяма преспа сняг, те ме бутаха надолу по такъв начин, че да разбера колко съм нежелан за тях. Това беше много жестоко. Когато се избираха отбори, аз бях последният, който беше посочен. Всъщност мен никога не ме избираха за игра, отборът просто ме приемаше по принуда, сякаш бях някакъв боклук. Животът течеше така от началното училище до гимназията. Винаги бях толкова ужасен да не изпусна някоя топка, че винаги я изпусках, което разбира се доказваше, че съм абсолютна нула.”

В Древна Гърция, разказва в едно свое известно есе Ървинг Гофман, съществувала т.нар. „стигма” — знак за нещо необичайно и зловредно у този, който го носи. С него белязвали робите, престъпниците и предателите. Така те ставали белязани лица, които трябвало да бъдат избягвани, особено на публични места. Съвременната социална теория употребява тая дума по отношение статута на лица, принадлежащи към група, която е „необичайна” и като цяло маргинализирана. Процесът на това белязване, изразяван в отношение, различаващо се от отношението към „нормалните”, се нарича стигматизиране. То се осъществява по много начини: опасност да изгубиш работата си, да бъдеш изхвърлен от родителите си, тормозен от съучениците, изгонен от заведение, и прочее. На стигматизираните се насажда чувство за „различност”, срам и несигурност.

Стигматизирането на нехетеросексуалните е част от традиционното отношение към тях в българското (християнското) общество. Традиционно в смисъла на предаван утвърден модел. Както беше отбелязано, отношението е продукт преди всичко на личния опит с нещата около нас и е свързано с асоциирането на даден обект с даден положителен или отрицателен атрибут. Интересно е да се отбележи, че отношението към хомосексуалните от страна на мнозинството, не почива на подобно емпирично знание. Повечето хора, които имат подчертано негативно и предразсъдъчно отношение към нехетеросексуалните, в действителност рядко или никога не са имали личен контакт с би- или хомосексуални лица. Или поне не са били наясно със сексуалната ориентация на подобни хора, с които са контактували.

Този и други интересни факти (напр., че негативното отношение е по-завишено при хора с по-ниско образование и такива от провинциалните райони) са обект на плодотворни и интересни научни изследвания.[>] Следователно ние трябва да изключим негативния личен опит като оказващ влияние фактор, когато обсъждаме нагласите спрямо стигматизираните групи у подрастващото население, тъй като в повечето случаи лицата в юношеска възраст все още нямат такъв личен опит.

Най-напред трябва да се забележи, че проблема с крайно негативното отношение към хомосексуалните, като че ли е най-чувствителен въпрос сред подрастващите. Във възраст в която юношите изграждат своят Аз-образ на бъдещи мъже пред обществото и се стремят да затвърдят своята мъжественост, от особена важност е този ценен за тях атрибут да не бъде поставян под съмнение. Ето защо на първо място ние имаме едни чисто психологически мотиви за отявлено и демонстративно отрицание на всичко „анти-мъжествено” у младите момчета. Изразът „Децата са жестоки” тук важи с пълна сила.

На второ място идва конформизмът и желанието на Свръх Аза да следва такова поведение, което ще се хареса на останалите. Да бъдеш хетеросексист често може да е поза, начин да бъдеш „нормален” (обичаен).

Обществото на възрастните обаче не прави много за промяна на това положение, дори напротив. Достатъчно е да погледнем какво представлява социалното представяне на хомосексуалността в масовото пространство — образи, мнения на мнозинството и на някои авторитети. Най-общо това представяне на хомосексуалността в масовата култура може да се изрази с думите подигравка и обида. Съществува, разбира се, и трети похват на представянето — премълчаването.

Медии, вестници, списания, филми, радио, телевизия — всички те са основните информационни канали на подрастващите днес. Медиите казват/показват, а публиката вярва. И всички тези образи представят предимно едни крайно отрицателни или окарикатурени стереотипи на хомосексуалността, повлияни от политиката и религията.

Силна подкрепа на тези внушения от масовото информационно пространство обаче има и вътре в семейната среда, която е от особена важност. И дори нещо повече — често пъти вътре в семейството се засаждат първите семена на това негативно отношение. Днес вече не е толкова необичайно да се чуят от устата на дете в предучилищна възраст думи като „обратен” и „педал”. Социалната среда на тези деца не предполага те да имат възможността да чуят и научат тези думи на улицата, въпреки, че това не е изключено. Много голяма част от тях всъщност ги чуват за пръв път у дома.

Непосредственото социално обкръжение (особено при подрастващите, които са с ограничени форми на социален живот) по правило се води от стереотипите и предубежденията и то именно най-пълноценно и ефективно успява да предаде готови формулировки, без наличието на вече разискваният личен опит. Тоест говорим за едно възпитаване в пренебрежение, негативизъм и дори омраза. Едно насаждане на възгледи и нагласи за действителността, които, възприети от ранна възраст като даденост, често пъти започват да се мислят като такава и в по-зрелите години. Ето защо, въпреки, че много специалисти днес търсят психологическите корени на хомонегативизма, не бива да се подценява и ролята на чисто културните такива.

Подобна практика е от изключително значение и може да бъде крайно опасна, не само по отношение на това, че въпроса, който третира, е изключително спорен. По-важен е друг аспект — психологическото здраве и социална приспособимост на жертвите на подобен емоционален и психически тормоз.

Често пъти се изтъква, от страна на противниците на хомосексуалността, че хомосексуалните са емоционално по-нестабилни и че сред тях по-често се срещат психични разстройства. В почти всички случаи обаче, което е интересното, подчертаващите тези данни пропускат да уточнят характера на тези разстройства и потърсят първоизточника им, преднамерено водейки по тоя начин до погрешни изводи. Сред най-често срещаните психологични проблеми в групата на хомосексуалните са: депресия, липса на увереност, злоупотреба с наркотици или алкохол и суицидност. Без да предоставят никакви научно обосновани доводи противниците на хомосексуалността обявяват именно самата хомосексуалност за свързана с/причина за подобни състояния.

Това действително е така, но само дотолкова, доколкото социалния натиск отвън поради сексуалната ориентация на личността предизвиква у нея подобни проблеми. Хомосексуалните представляват малцинство, живеещо в сложни условия и пред тях стоят цял ред специфични проблеми: от опасността да станеш чужденец в собствения си дом, през тормоза в училищния коридор и проблемите с намирането на партньор. Всички тези фактори често пъти се игнорират и като виновник за специфичните психологически проблеми у част от представителите на нехетеросексуалните малцинства се сочи самата сексуална ориентация.

Като аналогия ще представим тезата, че проблемите със социалната приспособеност на лицата от латиноамериканско малцинство в САЩ са причинени от това, че те са… латиноамериканци. Ето как по един абсурден начин причината за проблема не се търси в отношението на социума, а във факторите у самият човек, които си виждат неугодни на определени групи и лица с определени възгледи.

Религиозният дискурс, например, като традиционно негативно насочен към хомосексуалността, е чудесен пример за това какви могат да бъдат последствията от подобно отношение и агресия спрямо една малцинствена група. Религиозността като че ли по-лесно може да доведе до суицидни помисли и намерения, предвид системно проповядвания демоничен образ на хомосексуалността, поддържан от религиозните институции от векове. Той именно е основна причина и за социалните предразсъдъци, зад които прозира, въпреки завоалираното му представяне. Религията оказва влияние върху личността не само когато е интернализирана в нея, но и когато е упражнявана като външен натиск от близки, роднини, приятели и всякакво друго пряко обкръжение. Отношението по който и да е въпрос вътре в семейството оказва огромно влияние върху възгледите на личността по даден проблем.

И да се върнем на въпроса за възпитанието. Не само у дома е проблема, не само „лошите думички”, които татко казва по адрес на съседа, който пак е паркирал пред гаража му. Проблема не е само и в масмедиите. Проблема отива отвъд — в образователната институция, която поема вече (предполага се) получилите основно възпитание индивиди и започва да ги дооформя (уж) като личности. В тази институция, посветена на знанието и културата, отсъства всякакво знание и култура по въпросите на сексуалните малцинства и на човешката сексуалност въобще (освен, може би, в чисто физиологичен аспект). Тук вече се сблъскваме и с това отношение, което се изразява в премълчаване. Класната стая не обсъжда „нередни неща” като хомосексуалността.

Враждебността към другия е движена обикновено от низки страсти. Съвременната психология търси обяснение за подобно отношение към малцинствените групи в неосъзнатата психологическа динамика на фобията — ирационалният страх от непознатото. Тази динамика обаче може да бъде и възпитавана, когато тя се интернализира в културата на общността. Така много хора намират начин да оправдаят омразата си и я систематизират в теории за „правилния житейски ред”. Не бива да забравяме обаче, че без оглед на мотивите, желанието да причиниш вреда на другиго (дори само по отношение на достойнството или самочувствието му) е неморално. А какви могат да бъдат чисто психологическите мотиви и последствия за и от подобно поведение — това ще разкажем по-подробно друг път.

____________________

Използвана библиография

  • Корсини, Реймънд Дж. (ред.). Енциклопедия по психология. Наука и изкуство: София, 1998.
  • Доре, М., Лажьонес, С. Л. Мъртвите момчета не могат да танцуват. Сексуална ориентация, мъжественост и самоубийство. София: Hermes Publishing, 2005.
  • Мондаймър, Ф. М. Истината за хомосексуалността. София: Планета—3, 2002.
Никаква част от настоящия материал не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на преводача и посочването на източника. За контакт: кликни тук.

free hit counters

Tyxo.bg counter


%d bloggers like this: