Психоанализа и хомосексуалност в постмодерното хилядолетие
Джак Дрешер
Нюйоркски университет и Нюйоркски колеж по медицина
 |
Джак Дрешер (р. 1951) е добре известен американски психиатър и психоаналитик, член на Американската психиатрична асоциация, Американската академия по психоанализа, Американския колеж по психиатрия и Нюйоркската академия по медицина. Той е най-отявленият критик на т.нар. движение на бивши гей мъже, както и на научността и етиката на конверсионната (репаративна) терапия, целяща преориентация на гей мъжете и лесбийките. |
.
Зигмунд Фройд публикува епохалния си психоаналитичен труд „Интерпретирането на сънищата” през 1900 г., поради което 2000 година е важна годишнина за психоанализата. Годишнините, разбира се, винаги са време за размисли, спомени и може би дори преоценки. Фактът, че тази годишнина се случва точно в началото на новото хилядолетие, само подсилва символичното й значение.
През последната четвърт на 20-ти век интересът на психиатрите към теориите на Фройд значително спадна. Тази загуба отчасти може да се обясни с факта, че много от ранните теории и допускания на психоанализата не издържат на научните и психиатрични проверки отвъд аналитичните извори. В същото време, не съвсем очаквано, писанията на Фройд станаха важна тема за изследване сред учените от областта на хуманитаристиката. Днес Фройд изглежда има повече почитатели сред културните критици и професорите по английски език, отколкото сред психиатрите. Този интерес може да бъде обяснен не само с това, че той е бил голям писател, но и с това, че теоретичните му разсъждения в много отношения полагат част от основата на съвременната литературна критика.
Днес, въпреки твърденията на биологичните психиатри, че съвременната психиатрия е главно наука за мозъка, психоанализата и психодинамичните терапии, произхождащи от теориите на Фройд за ума, продължават да помагат на много хора. И все пак , психоанализата значително е еволюирала от времето на най-ранните теории и методи на Фройд. Затова спадът на медицинския интерес към психоаналитичната догма бе полезен за тази област. В ранните години на психоанализата поставянето на аналитичната догма под въпрос е водело до политически схизми и отцепнически движения. В последните години отслабващото влияние на затвърденото, догматично психоаналитично лидерство е довело до интелектуална ферментация в областта и промени, които са били невъобразими във времената на психоаналитическия период на психиатричната хегемония.
Психоанализата се е изменила заедно с еволюцията на западните културни ценности, вярвания и идентичности, и то по начини, които оригиналните трудове на Фройд не са могли да предвидят. По времето на догматичния си период психоаналитичната теория и практика са се опитали да се предпазят от тези промени, създавайки впечатление у някои хора за религиозен орден, херметически затворил се за останалата част от света. Това важи в особена степен за психоаналитичните теории за хомосексуалността, родени в контекста на научни и културни вярвания от една съвсем различна епоха. За съвременния читател тези теории са далеч не само от модерните биологически и сексологически изследвания, но и от съвременните субективни преживявания на гей мъжете и лесбийките.
Докато психоанализата се готви да навлезе във втория век от съществуването си, аналитиците от настоящото поколение обръщат все повече внимание на данните от извън-аналитични източници. Процесът включва интегрирането на клинични, психоаналитични данни с по-нови открития и теории от други научни сфери, като невробиологията или еволюционната психология. Други пък, с интереси и подготовка в областта на хуманитарните науки, подхождат от множество различни перспективи. Трудовете им, информирани от науките за културата и за родовия пол, са избрали да се фокусират върху личните и културни значения на това, което се случва в психоаналитичното лечение. Наративната психоанализа се занимава с това какво е значела хомосексуалността за психоанализата в миналото и как тази научна сфера се е адаптирала към променящите се културни значения на еднополовите взаимоотношения.
Психоаналитичното несъзнавано на Фройд: Значенията като причини
Фройд получава образование като лекар и невролог във време, в което неврологията е млада, но бързо развиваща се област от науката. Всъщност, преди да стане психоаналитик, той пише няколко текста на тема техники за оцветяване на нервна тъкан — легитимно научно усилие по негово време. Следдипломната му специализация го отвежда в Париж, където учи методите на Шаркó за хипнотично лечение на хистерични пациенти. Фройд действително е бил сред водещите фигури в медицинската практика от края на деветнайсти век и впоследствие е провеждал свои собствени клинични изследвания и лечения на пациенти в рамките на медицинския модел.
Фройд и негов колега медик от ранните години, Йозеф Бройер, представят пред-психоаналитичния „катарзисен метод”. Теоретичната му база е била аналогията с физическото пречистване на блокиран стомашно-чревен тракт за терапевтични цели. Двамата учени поставили хипотезата, че хистериците могат да бъдат „пречистени” от травматичните си, обикновено сексуални спомени, които са били предполагаемата причина за симптомите им. Според техния модел това, което може да се приеме за метафоричен „психологически катарзис”, се е случвало, когато лекарят успеел да създаде условия, в които пациентът е могъл да говори за забравените си спомени. Това позволявало психичните енергии да бъдат „освободени” и именно такова предполагаемо „освобождаване” водело до изчезването на симптомите на пациента.
В съвместната си публикация, „Изследвания върху хистерията” Бройер и Фройд предположили връзка между причините за и значението на заболяването, твърдейки, че „хистериците страдат най-вече от реминисценции” (1893, стр. 7). Развивайки по-сетнешния си психоаналитичен модел на лечение, Фройд стигнал до възгледа, че хистеричните симптоми са всъщност физически оплаквания в резултат на несъзнавани конфликти, т.е. психологически проблеми, които са били изцяло отвъд знанието на пациента. Фройд например би предположил, че един хистеричен пациент с парализирана ръка може да има неосъзнато желание да докосва някого по сексуален начин. Това желание влиза в конфликт с моралните задръжки на пациента, които са също несъзнавани. Неспособен да разреши конфликта „Искам да докосна, но не бива”, пациентът несъзнателно пренася психологическата борба в тялото си под формата на хистерична парализа. В процеса на свободната асоциация и на аналитичните интерпретации, психоаналитичното лечение може да позволи значението на този несъзнаван конфликт да бъде осъзнато от пациента. Конфликтът ще бъде съзнаван тогава, когато пациентът открие сексуалното желание, както и забраната за него. Нуждата да се разреши психичния конфликт чрез преместването му в тялото изчезва, следователно това трябва да стане и със симптома. С други думи ръката на пациента би трябвало да може да се движи отново нормално. Тук значението на симптома за пациента („Имам сексуален конфликт”) е изразено като причина за него („Не мога да движа ръката си, защото имам сексуален конфликт”). Психоаналитичният опит да бъде направено значението на симптома съзнавано е еквивалентно на търсенето на причината за симптома.
Използвайки аналогични разсъждения, Фройд изнася хипотезата, че причините за състояния, различни от хистерията, също могат да бъдат обяснени в психологически план: шизофренията, депресията, биполярното разстройство (манийната депресия), натрапливостите и др. под. Всички те имали несъзнавано психологическо значение, което довеждало пациента до симптомите. И отново — основното твърдение на фройдистката психоаналитична теория било, че физическите симптоми (или поведения) имали своето значение и ако пациентът и терапевтът могат да го разкрият, симптомите могат или да изчезнат или да бъдат облекчени.
Неконфликтната теория на Фройд за хомосексуалността
Едно изключение от конфликтния модел на човешкото поведение на Фройд била теорията му за т.нар. перверзии като цяло и хомосексуалността в частност. Той вярвал, че човешките същества са по природа бисексуални и хомосексуалните желания са нещо нормално. Когато са сублимирани, хомоеротичните чувства формират основата на еднополовите приятелства и другарството, познато ни от ежедневието, което довело Фройд до заключението, че определена степен хомосексуалност е необходима, за да стане една личност нормално хетеросексуална. Освен това той не считал, че хомосексуалността е симптом на заболяване. Вместо това, доколкото хомосексуалният инстинкт бил мислен като биологически присъщ, тези, които активно изразявали хомосексуалните си импулси, просто ги изразявали по един неконфликтен начин. Тъй като хомосексуалността не е резултат на конфликт, тя не е болест, поне не в психоаналитичния смисъл на думата. Ако хомосексуалността, като част от човешката природа, няма конфликтно значение, то психоаналитичната интерпретация не би могла да я накара да изчезне. Тези разсъждения оформили основата на песимизма на Фройд относно намирането на начин ориентацията на гей мъжете и лесбийките да бъде променена към хетеросексуална:
Определено хомосексуалността не е предимство, но не е и нещо, от което трябва да се срамуваме, не е порок, не е деградация; не може да бъде класифицирана като болест; гледаме на нея, като на вариация на сексуалната функция, предизвикана от определен блокаж в развитието. Много високоуважавани люде от древността до днес са били хомосексуални, някои от които велики имена (Платон, Микеланджело, Леонардо да Винчи и т.н.) […] Като ме питате дали мога да помогна, Вие имате предвид, предполагам, дали мога да премахна хомосексуалността и да направя така, че нормалната хетеросексуалност да я замести. В общи линии отговорът е, че не можем да обещаем подобно нещо. В определен брой случаи успяхме успяхме да развием разстроени наченки на хетеросексуални тенденции, каквито са налични у всеки хомосексуален, но в мнозинството от случаите това вече е невъзможно (Freud, 1935, стр. 423-424).
Фройд никога не е посвещавал по-важен психоаналитичен труд на теориите си за хомосексуалността. Все пак обаче той адресира темата в продължение на двадесет години, през които гледището му продължава да бъде комплексно и противоречиво. Така например той вярвал, че детската хомосексуалност е преходна фаза по пътя към (хетеро)сексуалността на възрастния. Макар да вярвал, че хомосексуалността е присъща и няма „причина” в обичайния психоаналитичен смисъл, той все пак развил една хипотеза за „причината” за запазването на инстинкта в зряла възраст: хомосексуалността (у зрялата личност — бел. прев.) е причинена от прекалено близка връзка с майката в детството.
Момчето на мама
Майките ли са причина за хомосексуалността? Изглежда много психоаналитици вярват в това, макар че недоказаните им теории нямат научна валидност. Те просто извличат възгледите си от културни стереотипи за значението на хомосексуалността. В случая — „маминото синче”. Това, че прекалената близост с майката е причина за родовия неконформизъм, е обичайно вярване сред мнозинството от хората. Психоаналитиците обаче, докладвайки за споделеното от пациентите им, се опитаха да повишат тези културни вярвания до псевдонаучни факти. Бийбър и екипът му (Bieber et al., 1962), например, провеждат изследване върху гей мъже в психоанализа и твърдят, че са открили „причините” за хомосексуалността чрез аналитично разчитане на разказите на пациентите:
Мнозинството от Х-родителите [това значи родителите на хомосексуалните мъже — бел. авт.] в изследването ни са имали лоши брачни връзки. Почти половината от Х-майките са били доминантни съпруги, които са потискали съпрузите си. Голямото мнозинство от Х-майките са имали силно обвързваща интимна връзка с Х-синовете. В повечето случаи е ставало въпрос за любимия син на майката. […] В около 2/3 от случаите майката открито е предпочитала своя Х-син пред съпруга си и се съюзявала с него срещу баща му. В около половината от случаите пациентът е бил довереник на майка си [стр. 313].
При провеждането на изследването екипът на Бийбър третирал получената от разказите на пациентите информация като неоспорими факти за случаите на хомосексуалност. Те твърдят, че подкопаването на бащиния авторитет от страна на майката в случаите на техните пациенти, е допринасящ фактор за мъжката хомосексуалност. Открили още, че „най-добрите взаимоотношения между родителите” в семействата на пациентите им, т.е. тези, за които е най-малко вероятно да произведат хомосексуалност, били „баща, който доминира, но не потиска майката” (стр. 158).
Актуализирайки стереотипа за маминото синче, изследването на Бийбър утвърдило с тежестта на медицинския авторитет културното схващане, че бащата безспорно трябва да бъде глава на семейството. Фуко (Foucault, 1978) твърди, че подобни консервативни заключения обикновено обслужват социални цели, които имат малко общо с медицината, науката или сексуалността. Всъщност, психоаналитиците от онова време често били шампиони в областта на традиционното нуклеарно семейство. Колкото и приемлива да е била една такава морална позиция обаче, тя няма нищо общо с науката. Всъщност, не-психоаналитичните източници не предлагат достатъчно емпирични доказателства за теорията на Бийбър. Така например, едно доста по-мащабно изследване върху 979 гей мъже и лесбийки, които не са били на психоаналитично лечение, не открива връзка между семейната динамика в детството и бъдещата хомосексуалност в зряла възраст (Bell, Weinberg and Hammersmith, 1981).
Това, което екипът на Бийбър е направил, е било употреба на научна терминология за утвърждаването и подсилването на дълбоко вкоренени културни вярвания за значението на хомосексуалността. Това може да изглежда твърде очевидно, защото не е нужно да си психоаналитик, за да вярваш, че момче, което е твърде близко с майка си, е изложено на риск да подкопае бъдещата си мъжественост. Несъмнено много от пациентите на Бийбър са гледали на себе си като на мамини синчета. В крайна сметка вярата в предполагаемите демаскулинизиращи влияния на майката са типични за много култури, макар и решенията на проблема да варират между тях. Едно племе в Папуа — Нова Гвинея също се притесняват за близостта на момчетата с майките им. За разлика от екипа на Бийбър племето Самбия предлага едно хомосексуално решение на проблема с развитието на мъжествена идентичност:
Самбийските момчета на възраст от седем до десет години са вземани от майките им, когато за пръв път трябва да бъдат инициирани в мъжкия култ, след което са подлагани на най-силни и увлекателни фелацио-активности. В продължение на десет до петнадесет години те изпълняват тези практики ежедневно, най-напред в рецептивна, а сетне в пенетративна орална роля. Възрастните ги учат, че семето е абсолютно жизненоважно: то трябва да се консумира ежедневно, защото създаването и поддържането на биологичната мъжественост зависят от това. Следователно от средата на детството си до пубертета момчетата трябва да правят фелацио на други младежи. Около пубертета те приемат доминантната роля. Ритуалът им помага да пресъздадат социалната си и еротична идентичност, а ергените стават партньори, на които нова група ритуални новобранци изпълняват фелацио. През цялото това време младежите и момчетата трябва да избягват жените под заплаха от наказание. […] Тези двойствени, предписвани по модел хомосексуални активности и избягването на жените продължават до сключването на брак (Herdt, 1994, стр. 2-3).
Неофройдисткото предефиниране на хомосексуалността като болест
За психоаналитиците обаче простото обявяване на гей мъжете за мамини синчета било недостатъчно за целите. За да се придаде научност е нужна техническа терминология и неофройдистите, подобно на Фройд, избират за целта езика на медицината и болестта. Както споменахме по-рано, самият Фройд не считал хомосексуалността за заболяване и бил песимистичен по отношение идеята за промяна на сексуалната ориентация на възрастни пациенти. Но неофройдистите заели различна позиция и започнали да разглеждат хомосексуалността като „патологична биосоциална, психосексуална адаптация, следствие на широко разпространените страхове около изразяването на хетеросексуалните импулси. Според нашите възгледи, всеки хомосексуален в действителност е ‚латентен’ хетеросексуален” (Bieber, et al, 1962, стр. 220). В търсене на технически език за своята теория, неофройдистите стигат до първия конфликтен модел на Фройд. Те настоявали, че хомосексуалността не произхожда от вродена бисексуалност, чието съществуване те отричат, а че еднополовите влечения, подобно на симптомите на хистерията, имат своите корени в определен невротичен конфликт. В последствие работата на д-р Чарлз Сокаридис е тази, която установява неофройдисткия стандарт за психоаналитичните опити за прерамкиране на хомосексуалността като продукт на конфликт, а оттам и като податлива на психоаналитична интерпретация, лечение и „изцеление”:
Извратените действия [т.е. хомосексуалните действия — бел. авт.], като невротичен симптом, са резултат от конфликт между Азът и То и представляват компромисна формация, която в същото време трябва да бъде приемлива за исканията на Свръх-Аза. […] инстинктивното удовлетворяване се извършва в прикрита форма, докато реалното му съдържание остава несъзнавано (Socarides, 1968, стр. 35-36).
Предвид че Фройд не успява да препотвърди теорията си за психичния конфликт като причина за други важни разстройства, озадачаващо е, че неофройдистите избират да подражават на този модел. Едно възможно обяснение за това е, че тези теории за хомосексуалността са се развили в период, когато областта на психоанализата е била изключително догматична и сама не се е придържала към стандартите за научна проверка на теориите чрез не-аналитични източници.
Въпреки неофройдистките твърдения, никой не е „доказал” убедително, че хомосексуалността произхожда от несъзнавани, вътрепсихични конфликти. Всъщност несъзнаваните, вътрепсихични конфликти, основани на концепции като „Аз”, „То” и „Свръх-аз”, са метафорични абстракции, премахнати от клиничните данни. Психоаналитиците най-напред ще трябва да докажат съществуването на Аз, То и Свръх-аз, което никога не са правили, преди да заключават, че конфликт между тях може да доведе до хомосексуалност. Вместо това обаче неофройдистите конструират случай с психоаналитично значение за тяхната лична визия за човешката природа и предполагаемите цели на човешката сексуалност. А това именно е визия, идеализираща хетеросексуалността и оклеветяваща по-малко конвенционалните сексуални практики. Те са взели културното неодобрение спрямо хомосексуалното поведение и метафорично са го свързали с медицинската концепция за болест.
Причините или значенията адресира психоанализата?
В края на хилядолетието психоаналитиците особено се заинтригуваха от въпросите, свързани със същността на проучванията си. Научна или херменевтична дисциплина е психоанализата? С възвратими исторически факти борави тя или с разбирането или дешифрирането на значенията? Спенс (Spence, 1982), както и други, предлага тезата, че аналитиците и техните пациенти заедно създават разкази, които са по-скоро наративни конструкции, отколкото реконструкции на историческите факти. С други думи аналитик и пациент по-скоро заедно съчиняват история, която има някакво значение за всеки от тях, отколкото да откриват обективната история на основа събиране на действителни събития. Под влияние на собствените си теории и лични вярвания, аналитиците могат да оказват влияние на формите на тези разкази, задавайки подвеждащи въпроси и насочвайки вниманието си към определени отговори на пациента. От друга страна пациентът е умел в научаването на клиничната теория, нагласи и език на терапевта. Заедно „успешната” им анализа води до общ разказ, в който и двамата, пациент и психоаналитик, могат да вярват.
Историята на психоаналитичните нагласи спрямо хомосексуалните пациенти изглежда доказва тази перспектива. Вместо да открият „причините” за хомосексуалността, участниците в психоанализата се включват в диалог относно споделените значения на еднополовото привличане и поведение. Психоаналитичните възгледи на Бийбър и Сокаридис преобладавали, когато американската култура излъчвала мощно неодобрение спрямо хомосексуалността — от 40-те до 60-те. През тези години лечението започвало с общата вяра на пациента и терапевта, че хомосексуалността е проблем, който трябва да се преодолее, и с общата мотивация да се открие отговор на въпроса как пациента да се ориентира към нормална хетеросексуалност. Когато в края на 60-те социалните нагласи спрямо (хомо)сексуалността станали по-толерантни, се появили и нови психоаналитични нагласи. Отхвърляйки неофройдистката теория за конфликта, съвременните аналитици поддържали гледището, че сама по себе си хомосексуалността не може да бъде приписвана на конфликтни фактори и, връщайки се към възгледите от по-рано, отново започнали да считат хомоеротичните чувства и поведения като израз на нормална сексуалност.
Ако нито едно научно изследване до днес не е открило причините за хомо- или хетеросексуалността, то могат ли двама души, които седят в една стая и по същество просто си говорят, да открият тези причини? Наместо да разглежда аналитичното начинание като търсене на причините за хомосексуалността, съвременната психоанализа би твърдяла, че теорията на пациента (или терапевта) за хомосексуалността е както лично, така и културно конструиран наратив за значението на тази сексуална ориентация (Domenici and Lesser, 1995; Magee and Miller, 1997; Drescher, 1998). Пациент, който споделя с аналитика си, че счита хомосексуалността за болест, която трябва да бъде променена към хетеросексуалност, прави това в социален контекст. Подобни вярвания са сформирани от съществуване в определени културни условия в продължение на години, от взаимодействие с индивидуалния, психологически профил на пациента. Пациентът, който вярва, че хомосексуалността му е болест, казва на психоаналитика, че той (пациентът) мисли себе си за „лош” и моли аналитика, който е в културната роля на свещеник-лечител, да го направи „добър”.
В това, което все повече започва да изглежда като постмодерна психоанализа, значението на личните убеждения се третира като важно съобщение за лечението. Повече не може да се предполага, че причините непременно лежат в значенията, поне не в хистеричния смисъл, първоначално изложен от Фройд. В резултат на това фокусът на лечението при съвременните психоаналитици се е изместил от любимия мотив на Фройд с „детективската история”. Процесът на работа с пациента не налага непременно отговарянето на въпроса каква е причината той да действа по този или този начин. Вместо това той може да бъде описан като форма на редакция и литературна критика, в които личните, познатите и културни източници на аргументите и теориите на пациента за себе си, биват деконструирани и върнати на него за размисъл. Този наративен подход към психоаналитичното лечение неизбежно измества темата от дискурса на етиологичните теории. Разказите, в края на краищата, трябва да бъдат убедителни, но не и доказвани. Разбирането на това ограничение на психоанализата повдига интересния въпрос кое е терапевтичното в съчиняването на историйки? Може би психоаналитиците ще достигнат до някои заключения по тоя въпрос през новото хилядолетие.
.
Бележки
- Bell, A., Weinberg, M. & Hammersmith S. (1981), Sexual Preference: Its Development in Men and Women. Bloomington, IN: Indiana University Press.
- Bieber, I., Dain, H., Dince, P., Drellich, M., Grand, H., Gundlach, R., Kremer, M., Rifkin, A., Wilbur, C., & Bieber T. (1962), Homosexuality: A Psychoanalytic Study. Basic Books Inc.
- A Breuer, J. & Freud, S (1895), Studies on hysteria. Standard Edition 2. London: Hogarth Press, 1955.
- Domenici, T. & Lesser, R., eds. (1995) Disorienting Sexuality: Psychoanalytic Reappraisals of Sexual Identities. New York: Routledge.
- Drescher, J. (1998) Psychoanalytic Therapy and The Gay Man. Hillsdale, NJ: The Analytic Press.
- Foucault, M. (1978), The History of Sexuality, Volume I, An Introduction. Originally published as Histoire de la sexualité 1: La volonté de savoir (Paris: Gallimard). New York: Vintage, 1980.
- Freud, S. (1900), The interpretation of dreams. Standard Edition, 4 and 5. London: Hogarth Press, 1953.
- Freud, S. (1935), Anonymous (Letter to an American mother). In The Letters of Sigmund Freud, ed. E. Freud, 1960. New York: Basic Books, pp. 423-424.
- Herdt, G. (1994), Guardians of the Flutes: Idioms of Masculinity. Chicago, IL: University of Chicago Press.
- Magee, M. & Miller, D. (1997), Lesbian Lives: Psychoanalytic Narratives Old and New. Hillsdale, NJ: The Analytic Press.
- Socarides, C. (1968), The Overt Homosexual. New York: Grune & Stratton.
- Spence, D. (1982), Narrative Truth and Historical Truth: Meaning and Interpretation in Psychoanalysis. New York: Norton.
Stalik.wordpress.com 