20 мита за хомосексуалността, гей мъжете и лесбийките

Отрицателните нагласи към цели общности и малцинства, са не само познати от историята, но и неизменно ежедневие за попадналите под ударите им дори днес, когато човешката цивилизация премина в една епоха от нов, технологичен тип на масова комуникация и мултикултурен обмен. Представителите на малцинствата регулярно изпитват пагубното действие на стереотипи и митове, ползвани като необорими аргументи в неофициалния обществен съдебен процес срещу тях. Тези митове се разпространяват предрешени като клеветнически аксиоматични истини и опозицията им рядко успява да ги обори, дори с явно фактологическо опровержение. Причината за това са предразсъдъците, които подобни клевети подхранват. Доколкото предразсъдъкът представлява необоснована предубеденост на човека спрямо даден обект, той има нужда от подобна аргументация, за да обоснове не само пасивното съществуване на предубеждението, но и активното му действие — дискриминацията. С оглед на това развенчаването на подобни митове е от първостепенна важност за социалните малцинства в генерален план.

Тук ще разгледам няколко популярни мита за хомосексуалността, и макар много от темите, които ще представя, да са твърде обширни сами по себе си, ще се постарая във възможно най-ограничен обем да илюстрирам шаблонното мислене и начините, по които страдащите от предразсъдъци „филтрират“, преиначават и игнорират информацията, която не е угодна на собствените им нагласи.

Съдържание

***

.

1. Хомосексуалността е вид поведение или мода — форма на избрано положение.

Най-разпространеният мит за хомосексуалността и за сексуалната ориентация въобще е, че тя е плод на съзнателен избор на човека. Върху този факт повечето хора дори не се замислят и твърдят, че са избрали да бъдат такива каквито са, без дори да съзнават, че собствените им влечения по никакъв начин не са плод на тяхно съзнателно желание, а на естествен нагон, появил се у тях заедно със самата им сексуалност. Дали тази заблуда се дължи на факта, че сексуалността не се появява внезапно, а постепенно и неусетно се формира и утвърждава, е трудно да се каже. Всеки хетеросексуален, който днес си каже „От днес за една седмица ще бъда гей“ ще разбере, че дори да промени по подобен нелеп начин стила си на живот, това никак няма да събуди у него влечение към представители на собствения му пол. Твърдението, че хомосексуалността е вродено физическо и емоционално привличане към представители на собствения пол,1 разбира се, е в известен смисъл неточно и ограничено, предвид съществуването на различни видове хомосексуално поведение, зад които могат да лежат същностно различни причини — от чисто конституционални, до чисто психологични. Но в случаите, в които не говорим за девиантно развита (напр. в резултат на психотравма от насилие в детството) или ситуационна хомосексуалност, (които случаи са редки в сравнение с общия брой „регулярни“ хомосексуални) това твърдение е вярно.

.

2. Хомосексуалните могат да се променят, стига да пожелаят.

Експериментът, предложен от мен на хетеросексуалните в мит №1, без съмнение ще се увенчае с неуспех. Няма как да се възбудите сексуално от обект, който не ви привлича; няма как да изпитате интимно чувство на любов към някого, към който нямате ни най-малко принципно влечение. Веднъж установена сексуалната ориентация не подлежи на промяна. И макар с напредването на възрастта да е възможно в половото поведение постепенно да се проявят неразвити до момента потенциали, тази промяна в поведението не е признак за промяна в това, което може условно да наречем „сексуален потенциал“. Тоест дълго време може да сте били бисексуални, но години наред, по някакви причини (напр. под влияние на социални стереотипи), да сте поддържали преимуществено връзки с представители от противоположния пол и едва в зряла възраст да ви се е удала възможност да опитате „нещо ново“ и да установите, че то ви харесва. Това не значи, че тепърва сте станали хомо или бисексуални, а че едва сега откривате този аспект от личността си и имате възможност да го изучите.

От мит №1 научихме, че хомосексуалността не е мода, поза или модел на поведение и подражание. Сексуалната ориентация (била тя хомо, би или хетеросексуална) не е нито математическа формула, та да бъде преподавана, нито религия, та да бъде проповядвана. Тя е дълбока вътрешна нагласа на личността и зад нея стоят различни причини. Твърдението, че сексуалната ориентация на човека може просто да се възпитава или учи е плод на всичко друго, освен на фактите и действителността.

Еднакво грешат тези, които приписват причината за хомосексуалността единствено на биологията и единствено на възпитанието. Ако погледнем сериозно научно на нещата ще видим, че съвременните теории за функционирането на мозъка и „съзнанието“ разплитат загадката по Соломоновски — както всеки друг компонент на съзнанието (например „интелигентността“), и сексуалната ориентация следва да бъде продукт на сложното комплексно взаимодействие на природа и възпитание.

За мащабите на това взаимодействие може да се досети всеки с известни познания по биология. В човешкия мозък действат ок. 11 млрд. неврони и всеки от тях може да предава сигнали на до 50 хил. други неврона. Сами можем да се досетим, че общият брой на тези връзки между невроните представлява число, близко до броя на песъчинките на един плаж. Ще трябва да признаем неудобството на строго биологическата теория за произход на сексуалната ориентация (пак обобщавам — това важи и за хетеросексуалността) — информацията, пренасяна в ДНК на всеки от нас, не би могла да кодира всички тези връзки подробно. Биологът Робърт Уесън коментира: „Геномът не е холографско копие, а по-скоро набор насоки на развитието.“2 Като реакция на информацията от околната среда след раждането, мозъкът сам развива тези връзки.

Този процес е наблюдаван през 40-те години, когато става ясно, че успешно оперираните незрящи бебета, дори с нормално функциониращи очи, продължават да не виждат. Става ясно, че мозъчните дялове, приемащи и обработващи информацията от очите, не функционират нормално. Отсъствието на визуални дразнения у новороденото през първите седмици от живота не е позволило „нормалното“ развитие на зрителната система. Не се ли извърши този важен процес на време, способността за самоорганизация се губи завинаги. По подобен начин стоят нещата с езика и сексуалната ориентация — веднъж установени и усвоени те остават все по-трудно променими в перспектива. Ето защо и малките деца с лекота усвояват всякакви езици, но с напредването на възрастта ученето (не само на езици) става все по-трудоемко. Както вече някои са стигнали до правилния извод — по-сложните знания или типове поведение (като техниките на лова при дивите котки например) се заучават успешно само от по-незрелия мозък и стават по-трудни за усвояване в зрелостта.

Тук стигаме до важно противопоставяне — култура срещу природа. От една страна е интелекта, от другата ценностните центрове, отговорни за репродукцията и запазване на рода. Тези „ценностни центрове“ се нуждаят от минимален процес на учене. При всички животни например е наличен „майчин инстинкт“ дотолкова, че някои от тях въобще не трябва да се учат как да се грижат за потомството си, защото тази мозъчна верига е вече изградена, представлява „базисен софтуер“. Тоест у живите същества са налични някои базисно „програмирани“ инстинкти и рефлекси, които не се заучават, а „идват отвътре“.

При човешкия мозък обаче имаме налице капацитет и за далеч неинстинктивни и нерепродуктивни цели. Например интелигентността. Не е нужна висока интелигентност за създаване на многочислено потомство. Накратко при хората са налице сложни междуличностни отношения и явления, които изключват репродуктивната цел; при психичните явления у човека са налице и цели, различни от размножителната. Можем да предположим смело, че „ценностните центрове“ у хората са проектирани да отслабват, за да могат да се развият и нерепродуктивни области. Ето защо човек е способен на емоционална обвързаност без репродуктивна цел, а тезата, че целта на секса (а защо не и на брака) е репродукция, продължение на рода, е съвършено ялова и, очевидно, несъобразена с фактите от природата на човека.

Така при индивиди, при които поради някакви биологични предпоставки инстинктивното привличане към представители на противоположния пол (с репродуктивна цел) е по-отслабено, ще развият по-голяма склонност към [нерепродуктивно по цел] влюбване и емоционално привързване, ала ще бъдат и по-склонни към еднополово привързване. Тяхната ориентация ще е в по-слаба степен предопределена към търсене непременно на репродуктивен партньор.

В обобщение — безусловно съществуват редица биологични предпоставки за установяването на сексуалната ориентация. Но бидейки предпоставки, те само дават насока към това, което житейският опит оформя в ориентация към представители на собствения или противоположния пол. В зависимост от индивидуалното развитие на комплекса от тези два типа фактори се оформят и различните пропорции на привличане, които американският биолог Алфред Кинси установява (вж. мит №4). Да се твърди, че сексуалната ориентация на човек се възпитава обаче, е също толкова нелепо и несъстоятелно. Никой не може да бъде „убеден“ да смени ориентацията си по начина, по който сменяме например вкуса си към дрехите или партийната си принадлежност или симпатия. Спирачката тук са биологичните й детерминанти.

Подложени на натиска на социалните стереотипи (например очакванията на близки и приятели за връзка с човек от противоположния пол) и подтискани от непрестанното внушение за „ненормалност“ на собствената им идентичност (внушения осъществявани предимно чрез митове, като тук изложените) много хомосексуални действително пожелават промяна на собствената си сексуална ориентация — единствения начин да станат „нормални“ в лицето на околните и най-сетне да си спечелят уважение и приобщаване. Някои дори правят крачки към осъществяването на подобна трансформация, но това почти винаги е увенчано с неуспех.3 Подобни хора имат нужда само от една терапия — изграждане на увереност в собствения си Аз-образ и чувство на гордост от това, което са. Професионалисти в областта на психичното здраве предупреждават, че опитите за промяна на сексуалната ориентация чрез психологическа интервенция, могат да бъдат опасни за психичното здраве на пациента, който е клинично здрав.4

.

3. Хомосексуалните винаги могат да се познаят по начина, по който изглеждат и се държат.

Нелепо е вярването, че мъжете с феминизирано (женствено) поведение и мъжествено изглеждащите жени непременно са „обратни“, а тези, които не са, т.е. не „приличат“ на хомосексуални, най-вероятно са хетеросексуални. Подобни стереотипи са истинни само сред 15% от хомосексуалните и 5% от лесбийките. Те бъркат отчайващо сексуалната ориентация със социално откритото полово-ролево поведение („мъжествено“ и „женствено“ поведение). Понятията „мъжествено поведение“ и „женствено поведение“ донякъде са регулярни и основателни окачествявания на две групи (мъже и жени), които са крайно многобройни и съответно нееднородни по типаж, характер и пр. Мъжествеността типично е разглеждана като по-агресивна и по-слабо фокусирана върху чувствата, по-инструментална и действена, физическа и рационална. Женствеността на свой ред е обвързана с грижовността, тя е експресивна, екстровертна и емоционална. Такова разделение отчита консистентност при различните култури и като цяло е вярно и валидно.5 В обществото на съвременния западен свят обаче (европейския и американския), се наблюдава тенденцията подобно окачествяване на поведението и типажът на личността като мъжествен (маскулинен) и женствен (фемининен) да се прехвърля и върху други обекти — от типове дрехи, до ежедневни (домакински) или пък модни лайфстайл практики. Много хора например (предимно мъже) твърдят, че обезкосмяването е „женствено“ и не следва да се практикува от мъжете, така както прането е „женска работа“. Днес обаче подобна практика вече е широко разпространен факт, а „дамгосването“ й като „женствена“ според някои е дело преди всичко на опита да се затвърди увереността в собствената мъжественост.

Мнозинството хомо и бисексуални мъже и жени имат съответно „нормално“ маскулинно или фемининно поведение и външен вид. И обратно — съществуват хетеросексуални мъже и жени, които притежават черти и поведенчески типове, които могат да бъдат окачествени, като несъответстващи на очакваното от тях полово-ролево поведение. По тях обаче в никакъв случай не може да се съди за сексуалността на човека срещу нас и опитите в тази насока са плод не само на рационално мислене и наивно възприемане на действителността, но и на известна доза тесногръдие.

.

4. Ако не си хетеросексуален, значи си хомосексуален.

Митове като този показват, доколко черно-бяла може да бъде представата на хората за действителността. Тази позиция спрямо обективната реалност обаче е в известен смисъл естествена и разбираема. Разделението на света на бинарни опозиции е характерно за архаичното мислене и е естествен етап от еволюцията на мисълта и мирогледа, който, както е видно, някои дори днес не успяват да прескочат.

В средата на миналия век Алфред Кинси, професор по ентомология и зоология, провежда едно от най-мащабните социологически изследвания на човешката сексуалност в историята на сексологията, психологията и на научната мисъл въобще. В резултат на исполинския си труд той успява да публикува приживе два тома от замислената поредица научни разработки по темата. В своите „Сексуалното поведение на мъжа“ (1948) и „Сексуалното поведение на жената“ (1953) Кинси прави опит да се разклатят и разчупят традиционните двуизмерни представи за човешката сексуалност като съставена от две противоположни крайности. Кинси установява, че мнозинството хора не са нито строго хетеро, нито строго хомосексуални, а попадат в редица междинни категории, степенуващи половото поведение. Тези степени са систематизирани в т.нар. Скала на Кинси за сексуалната ориентация. В двата края на скалата попадат хората, които никога през живота си не са имали съответно хомоеротичен (за хетеросексуалните) или хетероеротичен (за хомосексуалните) опит. В междинните категории пък попадат онези, които са имали такъв опит от какъвто и да е порядък — инцидентен или не чак толкова инцидентен. В „идеалната среда“ между двете крайности се намира бисексуалността, която, парадоксално, в този си чист, „самороден“ вид се среща като че ли още по-рядко и от крайните категории. Това разделение на Кинси е критикувано от гледна точка на това, че представя като критерии само поведението. Така един бисексуален, който никога не е имал сексуален опит с представител на своя пол, но е имал подобно влечение и желание и дори е имал сексуални фантазии за това, ще попадне в графа „преимуществено хетеросексуален“ на скалата на Кинси, въпреки тези свои скрити копнежи.

За да подобри точността на това измерване американският сексолог Фриц Клайн въвежда своя скала, която измерва не само проявеното поведение, но и неосъщественото привличане.6 Ето защо факта, че един човек не е изключително хетеросексуален или хомосексуален, не означава, че не е привличан сексуално и от представители съответно на собствения си или на противоположния пол в някаква степен. Човешката сексуалност е поредния пример за богатата вариативност, която природата е създала, и за това, колко наивни са опитите на човека да я класифицира в рационални категории, като „хетеросексуален“ и „хомосексуален“.

.

5. Хомосексуалността е психично заболяване.

Това е един от може би най-разбираемите митове. Действително хомосексуалността бе считана в продължение на десетилетия за своего рода психично отклонение. Макар и почиващи на различни теоретични фундаменти, до това заключение достигаха както западната психоаналитична школа, така и идеологически ангажираната с ръководния принцип на марксическия диалектически материализъм психологическа и психиатрична школа в страните от Източния блок. Причината е преди всичко факта, че винаги е съществувало близко родство между социалните норми и научната теория. Случаят с хомосексуалността е твърде ярък пример — няма друг научен въпрос, върху който да е изписано такова забележително количество научна продукция, застъпваща често пъти коренно противоположни становища.

Мита за патологичността на хомосексуалността днес се подхранва не само от строго научната Национална асоциация за изследване и терапия на хомосексуалността (НАИТХ) в САЩ, но и от религиозни политически фракции, като „Exodus International“ и „Focus On The Family“. У нас днес все още витае духа на марксическата теория в психиатрията, макар психологията ни все повече да се ориентира про-западно. Продължават да се ползват остарели теоретични концепции, определящи хомосексуалността като парафилия (полово отклонение), изложени в минаващи за авторитетни издания, като „Ръководство по психиатрия“ на издателство „Медицина и физкултура“ (С., 1987—88; ред. Христозов и др.), „Сексология“ на Тодор Бостанджиев (С., 2004) и „Психиатрия, психология и психотерапия“ на „Университетско издателство по медицина“ (С., 2002; ред. Св. Николкова и П. Маринов).

Друг важен извор за този мит днес е военната медицина, която по вътрешни политически причини, не желае да допуска хомосексуални до военна служба. Докато съществуваше задължителна военна служба у нас, българските военни психиатри следваха подход на масово освобождаване на хомосексуални лица от военна служба. Състоянието „хомосексуалност“ се установява от специалисти на Военномедицинска академия посредством беседа и крайно спорния във валидността си (и твърде слабо известен на запад) проективен тест на швейцарския психиатър Леополд Сонди (или Сцонди). На базата на това се считаше, че военните психиатри откриват съпровождащи хомосексуалността психични разстройства — твърдение, което не само е научно необосновано, но и следва да се зачете като съзнателно и целенасочено нарушаване на професионалната етика.

Хомосексуалността бе премахната от списъка с психични разстройства на Американската асоциация по психиатрия през 1973 г. и от Международната класификация на болестите (МКБ) на Световната здравна организация през 1992 г., поради липса на научно издържани аргументи в полза на твърдението, че тя представлява патологично състояние. Нека се забележи, че подобно становище зае през 2001 г. и Китайската асоциация по психология.

.

6. Хомосексуалността е резултат от родителско нехайство и неправилно отношение с децата.

Хомосексуални са се раждали във всички исторически периоди по целия свят, в различни семейства така, както и хетеросексуалните. Причината е, че етиологията на хомосексуалността не се свежда до поведенческо заучаване или психотравма, а тя самата не представлява културна практика (въпреки, че се среща и в такива форми). Множество фактори могат да окажат влияние върху сексуалното поведение на човека и сред тях съвременната наука нарежда конституционални (физиологични), хормонални и генетични особености.7, 8 Мита, че хомосексуалността е продукт на родителска немарливост, е дело на остаряла психоаналитична теория, боравеща със двоен стандарт спрямо хетеро и хомосексуалните мъже. Според нея мъжката хомосексуалност е продукт на семейства, в които майката е властна и обсебваща спрямо сина си, а бащата е отдалечен и враждебен образ. Тази теория, почиваща на т.нар. Едипов комплекс, в продължение на години бе използвана от някои психоаналитици, за да обосноват собствената си предубеденост спрямо хомосексуалността.

Едиповият комплекс е понятие въведено в психоанализата от Зигмунд Фройд. При момчетата той представлява специфична нагласа спрямо двамата родители: от една страна е интензивната любов и копнеж към майката, а от другата — ревност и подтисната ярост спрямо бащата. В обрисуваната картина бащата става образ-съперник на момчето, който трябва да бъде отстранен, за да се осъществи притежанието върху майката. Това е тежък вътрешен конфликт, защото момчето има нужда от любовта и закрилата на бащата, които да му предадат необходимата му „мъжественост“. В детското съзнание отсъствието на пенис у жената е признак за това, че той е бил отстранен и у сина се заражда страха, че интимните му копнежи спрямо майката могат да доведат не само до загубата на бащината любов, но и до същото наказание — кастрация. За да облекчи тази интензивна кастрационна тревожност момчето изтласква копнежите си към майката в подсъзнателното и ги „забравя“. На ок. 5-6—годишна възраст то все повече започва да се идентифицира със своя баща и по този начин приема „мъжествеността“ си от него. Това е нормално протичащия Едипов комплекс. Ако обаче момчето не успее да преодолее властната си майка и да се идентифицира с бащата, тъй като той е отдалечен и враждебен, то засилва влечението си към майката. Но (каква странна логика има Фройд) вместо това влечение към майката-жена да го направи хетеросексуален, според Фройд момчето започва да се идентифицира с нея, влизайки в нейната роля се феминизира (става женствено) и започва да търси за сексуален партньор момчета, които да „играят“ него самия в този безумен фарс.

Както се вижда тази теория е меко казано странна и почива на една особено гъвкава и изменчива логика. С нейна помощ може да се обоснове всеки душевен дискомфорт и на практика да се обяви за ненормално и нездраво всяко душевно терзание. Днес — извън някои особено ортодоксални психоаналитични кръгове (като някои силно хомофобно настроени американски психоаналитици, както и представителите на ортодоксалната френска школа) — Едиповият комплекс отдавна е преминал под ударите на мощна критика. Върху него почиваше вече отречената теза на Фройд за малоценността на жената, а от биографията му знаем, че теорията му за този комплекс не е нищо друго, освен отражение на собствените му преживявания в детството.9 Опита на някои слабо запознати или тенденциозно преиначаващи психоаналитичната теория люде, да представят Едиповия комплекс като общовалидно правило е несъстоятелен и псевдонаучен.

Трябва да признаем, че конвенционалната психология отдавна установи действителното присъствие на конфликтност между хомосексуалните момчета и бащите им по време на детството, както и особено силна обвързаност с майката. Това явление обаче е преди всичко продукт на хомосексуалността, а не причина за нея.10

.

7. Хомосексуалните имат множество сексуални партньори и нямат дълготрайни връзки.

Няма нищо по-убедително от това, че хомосексуалността е вредна и опасна за едно общество, от тезата, че „практикуващите“ я (доколкото можем да я наречем „практика“) са чиста проба необуздани развратници. Действително т.нар. „гей култура“ през последните три десетилетия наложи един специфичен модел на поведение, обусловен преди всичко от факта, че хомосексуалните страдат от постоянното чувство на подтиснатост. Докато хетеросексуалният индивид има възможността да избира сексуалните си партньори измежду (грубо казано) 90% от населението, то за хомосексуалният остават ок. 10%. Така много хомосексуални привикнаха към практиката „живей за мига“ и не е изненадващо, че сред тях инцидентните полови контакти никак не са рядкост. Да се твърди обаче, че сред хомосексуалните е налице тенденциозна развратност е груба проява на двоен стандарт и удобно затваряне на очите за действителността — процентът хетеросексуални контакти сред тинейджъри със все по-нисък възрастов праг расте прогресивно; честотата на инцидентните сексуални контакти сред хетеросексуалните младежи не е по-малка спрямо този процентен дял сред хомосексуалните. Да говорим за „развратност“ сред хомосексуалните би било силно преувеличено и едностранчиво.

Как стои обаче въпроса с дълготрайните връзки? Като оставим на една страна питането „Какво засяга това останалите хора?“, ще трябва да признаем, че при хомосексуалните двойки и в частност мъжките такива, е налице известна доза страх от интимност. Както беше отбелязано в текста към мит №3 по-горе, мъжете са традиционно по-затворени емоционално. И макар хомосексуалните мъже често да засвидетелстват едни по-фемининни модели на душевността, на дълбоко емоционално ниво проблемът по отношение на интимността има друг корен. При най-успешните гей двойки (както и при хетеросексуалните двойки разбира се) е налице висока степен на емоционална интимност.11 В това отношение не са налични различия между хетеросексуалните и хомосексуалните двойки. Факт е обаче, че при двойка съставена от двама мъже интимната комуникация протича по-различно. Мъжете са по-често склонни да споделят лични неща с жени, отколкото с други мъже.12 Освен това гей мъжете, в сравнение с лесбийките, са в по-голяма степен сексуално ориентирани и в по-малка степен търсещи интимност.13 Бързам да уточня преди да бъдат направени грешни интерпретации на последното — то не означава, че гей мъжете са по-„развратни“ и търсят предимно секс, а че споделят като цяло по-малко/рядко, отколкото женските еднополови двойки. Възможно е в една хипотетична хетеросексуална връзка тези мъже да са по-позитивно настроени към споделяне с партньора, предвид споменатото дотук. Но във връзка с друг партньор от мъжки пол те почти винаги се намират в една добре позната ситуация, с която повечето хомосексуални мъже, живеещи в традиционни (да не кажем консервативни) общества, като нашето, се сблъскват: неблагоприятните последици от споделянето с други мъже на преживявания от емоционален план. Това поражда несръчност при работа с емоциите у гей мъжете и дори съзнателна сдържаност в това отношение. Сексуалното начало при осъществяване на контакт с друг мъж в повечето случаи и тук разгледаната трудност за интимно споделяне полагат двата основни фундамента на краткотрайността на гей връзките: впускане във връзка на базата на сексуално привличане без яснота за съвместимост на характерите; липса на качествена интимна комуникация между партньорите — ключ към решаването на проблемите, налични във всяка една връзка. Отстояването на собственото Аз и липсата на готовност за бързо впускане в дълбините на сериозните отношения, често пъти биват тълкувани от партньора, като отсъствие на интерес или несериозност. Дори в този момент не винаги се стига до задълбочен интимен анализ на събитията и за двамата най-лесното решение се явява раздялата и преминаването към следващата връзка.14

Както се вижда, макар реално да съществува тенденция за „нестабилност“ при хомосексуалните връзки на мъжете, причините лежащи зад нея са далеч по-дълбоки, от повърхностното и удобно обяснение с „развратност“.

.

8. Хомосексуалните мъже са педофили.

Наред с твърденията, че са психично болни и развратни, хомосексуалните мъже най-често са обвинявани и в сексуална злоупотреба с малолетни. (Защо само мъжете ще обясним в друга публикация.) Сред най-честите твърдения на някои американски консервативни религиозни групи, автори на огромна по обем продукция от анти-хомосексуална пропаганда, е че съществуват изследвания, ясно показващи, че 1/3 от насилниците на деца са хомосексуални. Такава група например е „Съвет за изследване на семейството“ („The Family Research Council“), който през 2002 публикува един много интересен и бързо набрал популярност пасквил на д-р Тимъти Дж. Дайли, доктор по теология. В статията си „Хомосексуалност и сексуална злоупотреба с деца“15 доктора цитира наистина богата библиография, малка част от която обаче е прочел внимателно или може би е решил, че херменевтиката (дял от теологията, занимаващ се с интерпретиране и тълкуване на древни текстове) е приложима и в научната, не само в библейската книжнина. Дори да е последното, то неговите тълкувания приличат по-скоро на свръхинтерпретации.

Началото на този мит е поставено от научния принос на д-р А. Никълъс Грот — клиничен психолог, директор на съдебната колегия по психично здраве в Масачузетс и Орландо, Флорида. Грот е пионер в областта на изследванията върху сексуалното насилие към жени и деца и е автор на един от капиталните трудове в областта — „Мъжете, които изнасилват: психология на насилникът“.16 В процеса на задълбочената си работа (за двадесет години той изследва ок. 3000 насилници на деца) Грот открива, че в 1/3 от всички случаи на сексуално насилие над деца става дума за непълнолетни момчета и възрастен мъж.17 Тази именно статистика е постоянно цитирана, с преиначеното твърдение, че значителен процент от насилниците на деца са хомосексуални, което, предвид малкия дял на хомосексуалните от общата популация, следва да значи, че голям процент от хомосексуалните са педофили! Тази волна интерпретация грубо подминава забележките на самият Грот по въпроса. Той класифицира насилниците на деца в две основни групи — „фиксирани“ и „регресивни“. Фиксираните педофили са привлечени главно към деца и имат слаб или никакъв интерес към връзки с възрастни; това е и клиничното определение за „педофил“. Регресираните насилници са сексуално заинтересовани от връзки със зрели индивиди; такива индивиди търсят сексуален отдушник у невръстния сексуален партньор като компенсация за тежко понесени трудности или фрустрации във връзката с възрастен партньор.18 Грот твърди, че насилникът се идентифицира с жертвата си и тази емоционална конгруентност често пъти е причина тенденциозно да се подбират момченца, а не момиченца — броят на мъжете педофили е по-голям от броят на жените.19 Грот набляга, че „тези лица [фиксираните насилници] не са заинтересовани от хомосексуални контакти с възрастни. Всъщност, те често изпитват силна сексуална антипатия спрямо възрастните мъже, твърдейки, че това, което ги привлича у малкото момче, са неговите женствени черти и отсъствието на вторични полови белези, като окосмяване и мускулатура.“17 Вторият тип насилник, регресивния, е предимно хетеросексуален. Както се спомена, поведението му като цяло има инцидентен характер и е предизвикано от блокиране на нормалните сексуални и емоционални връзки с други възрастни, неувереност, липса на подходящ партньор, страх и чувство за малоценност пред него.17, 19

„Хомосексуалност и хомосексуална педофилия не са синоними. В действителност тези два типа полова ориентираност в известен смисъл се изключват взаимно, доколкото хомосексуалният мъж търси маскулинни (мъжествени) характеристики у партньора си, а хетеросексуалният — фемининни (женствени); полово незрялото дете има преимуществено фемининни черти. […] Детският насилник, участващ в сексуална връзка с възрастен, е хетеросексуален. Следователно изглежда, че хетеросексуалният представлява по-голям риск за непълнолетните деца, отколкото хомосексуалният.“17

По-широко цитиран от Дайли и други клеветници е психиатърът Курт Фройнд, върху чийто труд обаче аз ще се спра накратко тук, защото смятам, че един цитат ще е достатъчен. Фройнд достига до същите изводи като Грот, че много педофили предпочитат момчета, не момичета. Фройнд слага ясна разделителна черта между влечението към полово зрели мъже и към момченца. Влечението към мъжете той нарича андрофилия, а към жените — гинофилия (хетеросексуалните жени и хомосексуалните мъже в този смисъл са андрофилни). Според Фройнд „еротичното привличане към момченца при андрофилите не е по-голямо от еротичното привличане към момиченца при гинофилите“.20 В превод — хомосексуалните мъже не са в по-голяма степен привлечени от деца от своя пол, отколкото хетеросексуалните мъже от деца от противоположния пол; педофилията не е по-разпространена при хомосексуалните, отколкото при хетеросексуалните.

За да опровергае последното твърдение на Фройнд Дайли се е ровил много, за да намери коментар по въпроса в изследването на Силвърсторн и Куинси (2000).21 Каква демагогия! — за това изследване той твърди, че доказва, че хомосексуалните мъже „предпочитат по-млади партньори, отколкото хетеросексуалните мъже“ и това е поредното доказателство за педофилия у гей мъжете. Точно влечение към по-млади партньори доказва изследването, но обект на това изследване не са хомосексуални и хетеросексуални педофили. На групата от 192 възрастни респонденти са показвани снимки на лица — 15 на мъже и 15 на жени — на възраст (!) между 18 и 60 години с молба да бъде оценена сексуалната им привлекателност. Ако за теолога Дайли и другите автори, оклеветяващи хомосексуалността в педофилия, определянето на 18—годишно момче или момиче като сексуално привлекателно е признак за педофилия, то следва, че огромен процент от населението на тази планета е съставен от педофили, дори може би са в известен смисъл мнозинство! Подобни механизми на изопачаване на научни факти и изводи са често срещано в статии като „трудовете“ на Дайли и други изтъкнати социално загрижени люде.

.

9. Хомосексуалните искат да направят и хетеросексуалните „обратни“, да проповядват хомосексуалност на младежите.

Няма как да не класирам този мит в ТОП 10 на клеветите спрямо хомосексуалността. И макар подобни, лишени не само от логика, но и от аргументация писания да са дело предимно на тесногръди религиозни „праведници“, те не са рядкост и за други сортове люде.

Да започнем от там, че твърдението за желание у хомосексуалните да направят хетеросексуалните „обратни“ не се основава на нито едно адекватно материално доказателство — изявление, документ, дори слух или клюка. То е изцяло авторски продукт на твърдящите го.

Второ, както установихме още в мит №2, веднъж установена сексуалната ориентация у човека не подлежи на промяна под въздействие на външни фактори, най-малкото на избора и агитацията. Този принцип е валиден и тук — както безуспешно бихме се опитал да направим един хомосексуален „нормален“, така безуспешно ще направим опит и в обратната посока. Независимо какви „схеми“ за „обръщане“ на „нормалните“ си въобразяват някои хора, подобни, дори да съществуваха, биха били абсолютно безполезни и неефективни.

.

10. „Не познавам хомосексуални“.

Много хора твърдят това и са в известен смисъл прави. Не познават дълбоко хомосексуалните около себе си, с които общуват всеки ден, защото не знаят, че са хомосексуални. Както беше отбелязано в текста към мит №3 много хомосексуални не се различават видимо (в поведение или външен вид) от хетеросексуалните. Но трябва да се има предвид, че много от нас имат хомосексуални роднини, съседи, колеги и дори приятели, за чиято сексуална ориентация не знаем. Множество хомосексуални и бисексуални крият истината за своята сексуална ориентация, по различни съображения, най-често страх или срам. По въпроса Американската асоциация по психология пише:

„Често лесбийките, гей и бисексуалните мъже изпитват страх, чувство за различност и самота когато за пръв път осъзнават, че сексуалната им ориентация е различна от нормата на общността. В частност това важи за онези, които осмислят ориентацията си в детска или юношеска възраст, което не е необичайно. В зависимост от семейната среда и мястото където живеят, те могат да се сблъскат с предразсъдъците и погрешната информация за хомосексуалността. Юношите могат да бъдат особено уязвими към вредните ефекти на предразсъдъците и стереотипите. У тях може да се породи страх от отхвърляне от страна на семейството, приятелите, колегите или религиозните институции. Някои хомосексуални се боят да не изгубят работата си или да станат обект на тормоз в училище, ако се разбере публично за ориентацията им.“22

Показаното дотук дава основание да признаем, че в много отношения твърденията, целящи да злепоставят хомосексуалността в каквато и да е светлина, са откровено сатирични и абсурдни клевети.

.

11. Не бива да се разрешава на хомосексуалните да отглеждат деца, за да не станат и те „обратни“.

Две са основните направления, по които се отрича „целесъобразността“ на осиновяването на деца от еднополови двойки: възможността тези деца също да станат хомосексуални (а за някои това си е голяма обществена беда) и опасността от психологическите последици върху дете, отгледано от двама еднополови родители.

Първата от двете тези е преди всичко традиционно-консервативна и поддържана главно от религиозни организации. Продължавайки разсъжденията от митове № 2 и 9 ще разберем защо децата, отгледани от хомосексуални двойки не могат просто да „копират“ интимните взаимоотношения на родителите, „превръщайки се“ сами в хомосексуални, т.е. да бъдат „възпитани в хомосексуалност“. Разбира се те могат да копират хомосексуално поведение, но не и истинско хомосексуално влечение, което в крайна сметка ще ги „обрече“ да бъдат просто такива, каквито са. Провеждани са наблюдения върху сексуалната ориентация на деца в такива семейства. От повечето извода е видимо категоричен — половата ориентираност на детето не е свързана с типа на семейството, в което е отгледано.23, 24, 25, 26 Според някои изследвания дъщерите, отгледани в лесбийски двойки (но не и синовете), проявяват по-голяма склонност към еднополови романтични увлечения за даден период от време (обикновено пубертета).
Съществуват и изследвания, докладващи за области, където отгледаните от еднополови двойки деца се справят по-добре от връстниците си, например участие в учебния процес25 или способността за водене на разговори за секса с родителите.27 Отчетена е и по-голяма равнопоставеност в родителските грижи при еднополови родители.28

Противници на еднополовите бракове твърдят, че те са, в най-добрия случай прибързани, а в най-крайните мнения — разрушителни. Твърди се, че родителството, както и осиновяването от хомосексуалните крие сериозни опасности. Малочислена група социални изследователи са посветили работата си на „разобличаването“ на тези рискове. Типичен пример е Пол Камерън (Paul Cameron), директор на „Института за изследване на семейството“ (Family Research Institute). Според сайта си (Familyresearchinst.org), института „е основан през 1982 г. с една главна цел: създаването на емпирични изследвания по въпросите на традиционното семейство, в частност хомосексуалността, СПИН, обществената сексуална политика и злоупотребата с наркотици.“

Камерън обикновено цитира случаи на съдебни дела, свързани с попечителството на хомосексуални двойки, случаи на правни и политически дебати. Автор е на ок. 40 материала през последните 25 години, застъпващи тезата, че хомосексуалността има негативни последици за децата и обществото. Камерън твърди и че между 1/3 и 1/2 от случаите на сексуална злоупотреба от страна на хомосексуални осиновители се касае за хомосексуални приемни родители.29 (Каква позната идея, нали!? Вж. мит №8) Без да се впускаме в подробности за критиките към тази клеветническа псевдонаучна продукция (а те са много), ще отбележим, че Камерън е изключен през 1983 г. от Американската асоциация по психология, а в последствие и уличен от Американската асоциация по социология в „последователно преиначаване и погрешно представяне на социологически изследвания върху сексуалността, хомосексуалността и лесбийството.“30, 31 Въпреки наличието както на научна, така и външна критика (федерален съдия е окачествявал трудовете на Камерън като „пълно изопачаване“), трудове като неговите се радват на голяма популярност сред негативно настроени към хомосексуалността групи и успешно служат като инструмент за внедряване на анти-хомосексуални настроения и дискриминация.

Както отбелязах в началото, другата линия на „тревожност“ по въпросът за осиновяване на деца от хомосексуални двойки е свързан с евентуалните психологически последици върху детето. Тази позиция на загриженост принадлежи не само на предубедени спрямо хомосексуалността лица. Изследванията в областта са немалко. Тревогата е свързана с това, как едно дете би се справило с евентуалната негативна обществена нагласа спрямо факта, че родителите му са хомосексуални; т.е. как дискриминацията спрямо родителите ще се отрази на детето. Личностови аспекти на развитието също са обект на загриженост, например индивидуализация, психиатрична оценка, поведенчески проблеми, интелигентност, способност за морална преценка и пр. Като цяло изследванията не намират съществени различия по тези пунктове. Твърденията, че децата отгледани от еднополови двойки страдат от дефицит на личностовото развитие нямат емпирична основа.32

.

12. Християните по света са единни в позицията си срещу хомосексуалността — Библията ясно я заклеймява.

Позицията на християнската църква по въпросите на хомосексуалността се основава главно на Библията. А християнската църква не изчерпва понятието „християнство“. По света съществуват множество християнски деноминации и всички те интерпретират едни и същи пасажи на Библията по различни начини.

Пет са пряко свързаните с еднополовото сексуално общуване пасажи от Библията. Традиционно източното православие и католицизма ги интерпретират като заклеймяващи хомосексуалността, въпреки че в тях се говори за еднополов сексуален контакт, не за сексуални ориентации, по простата причина, че по времето на написването на книгите от Светото писание не е съществувало такова понятие. Някои съвременни теолози и християнски деноминации обаче преразглеждат из основи интерпретацията на тези спорни текстове.

Позицията на православието и католицизма се основава преди всичко на мирогледните възгледи и библейски интерпретации на църковните отци и светци-мистици (като Тома Аквински или пък Хилдегард Бингенска). Причината е, че в самата Библия — една доста обемна книга — засягащите хомосексуалността пасажи са действително малко. Отрицанието на хомосексуалността се подкрепя за целта често чрез по-общи въпроси, като сътворение, любов и семейство. Библейският мироглед е подчертано хетероцентристки и например факта, че Бог е сътворил хората мъж и жена (Битие 5:2) е достатъчен според някои, за да се докаже, че Бог не е предназначил човека за еднополово сексуално общуване, следователно (но защо?) то е грях. Същата логика ще открием в случай, в който използвате клечка за зъби, не за да си чистите зъбите, а с някакво съвсем друго приложение. Щом клечката е за зъби, т.е. „сътворена“ е с тази цел, ще да е нередна употребата й с друг умисъл! Тази наивистична логика не е нищо друго, освен отчаян опит да се обосноват предразсъдъците и дискриминацията спрямо хомосексуалността.

Изключително са тачени оскъдните библейски цитати, обговарящи еднополовото сексуално общуване. Те са следните:

• Битие 1—2 и 19:1—25;
• Левит 18:22 и 20:13;
• Римляни 1:24—27;
• 1 Коринтяни 6:9—10;
• 1 Тимотей 1:9—11;
• Юда 1:7.

Валидността на интерпретациите на тези цитати е оспорвана не просто от теологична, но и от лингвистична гледна точка. Причината е, че понятието „хомосексуалност“ е продукт на 19 век и по времето в което е написана Библията то не е съществувало в никой език. За целта в библейския текст по отношение на еднополовото общуване винаги се използват думи, като „мъжеложничество“, които в крайна сметка се отнасят на първо място до идолопоклонничеството, а на второ — до свързаната с него езическа хомосексуална храмова проституция. С което Библията (нищо необичайно) заклеймява идололатрията (идолопоклонничеството) и проституцията, но не и самата полова ориентация.

По времето на написването на Библейските текстове хомосексуалността не е представлявала сексуална ориентация, а тип поведение. На авторите на библейските текстове, които видимо влагат в текста личната си позиция (с нетеоморфни по характера си квалификации, като „гнусота“), не е било известно, че половото поведение на човека може да се влияе от генетични или хормонални изменения, едва ли са имали понятие за поведенческите науки и най-малко са разбирали от детерминанти на поведението.

Думата „содомит“ (Sodomite; в българския превод на Библията — „мъжеложник“) идва от „содомия“ (Sodomy; мъжеложничество), а тя на свой ред е превод на староеврейското „кадеш“ (קדש), извикващ аналогия с града Содом. Етимологията на тази дума ни отвежда до корена „кадаш“ (קדש — пише се по същия начин, но с други диакретически знаци; по технически причини не бих могъл да го изпиша тук), който значи„чист“, „божествен“, „свещен“. „Кадаш“ се използва по адрес на човек, посветен на някакво божество и поради това, считащ себе си за по-близък до божеството от обикновените хора (вж. напр. Исаия 65:5, където е употребена именно тая дума —„защото съм свет за тебе“ в българския синодален превод или קְדַשְׁתִּ֑יךָ). „Кадеш“, думата превеждана като „мъжеложник“, на свой ред пък означаваща мъжка храмова проститутка, т.е. жиголо, посветен на Астарта или Венера и отдаващ тялото си в тяхна чест (вж. напр. Второзаконие 23:18).52 И наистина българското „мъжеложник“ извиква аналогия с „наложник“.

Както се вижда „содомията“ или „мъжеложничеството“ ни отвеждат не при някоя сексуална ориентация, а при практиката на ритуално проституиране и добре известната враждебност на юдеите към алтернативните култове, поради етническият им монотеизъм. Векове наред обаче в тези думи се влага предумишлено съвсем друг смисъл и те се представят, като заклеймяващи хомосексуалността.

Революционен е труда на американския историк Джон Бозуел (John Boswell), който през 1980 г. публикува книгата си „Християнство, социална толерантност и хомосексуалност“.33 В него Бозуел аргументира тезата, че част от преводите на споменатите библейски пасажи са съзнателно преиначени, а друга — със съзнателно изопачена интерпретация, с цел да се представят като заклеймяващи хомосексуалността (подобно на приложения тук пример). Налични са и вътрешни противоречия в текстовете, главно във връзка с разказа за Содом и Гомор. С богата ревизия на историческата действителност Бозуел показва как отношението спрямо хомосексуалността се е изменило във времето след 12-13 век дори вътре в самата църква, която, според него, някога е признавала форма еднополовия съюз като валидна.

Днес редица протестантски деноминации поддържат интерпретациите на Бозуел, както и някои по-съвременни и критически настроени теолози, като д-р Дейвид Хилборн (David Hilborn).

.

13. Хомосексуалните искат специални права за гей мъжете и лесбийките.

Окачествяването на основни човешки и граждански права като „специални“ е ярка проява на демагогия и опит за съзнателно и целенасочено манипулиране на общественото мнение. Едва ли някой нормален човек ще нарече така правото да бъдеш нает и да запазиш работата си според квалификацията и заслугите си, наместо според сексуалната си ориентация, етническата, верска, расова или друга принадлежност. Правото да бъдеш обслужен наравно с останалите клиенти в ресторанта или супермаркета също, като че ли, няма отенъка на специално. Правото да се разхождаш по улицата хванат ръка за ръка с човека, когото обичаш, без да се боиш, че можеш да бъдеш нападнат и пребит за това, което си или за това кого обичаш, също звучи относително обикновено. С две думи — хомосексуалните и бисексуалните искат тези права, които имат всички останали средностатистически граждани на една страна, включително правото да сключват юридически брак и да отглеждат деца — свои или осиновени. Ако някой вижда в това искане нещо специално, само защото го искат хомо и бисексуалните, то проблемът със „специалното“ е у него, а не у хомосексуалните. Няма рационална причина тези искания да застрашават с нещо обществото или правата на останалите хора и малцинства, както се опитва да се внуши от страна на консервативни религиозни и крайно десни партии.

.

14. Хомосексуални са 10% от населението.

Този мит почива на труда на американския биолог Алфред Кинси „Сексуалното поведение на мъжа“ (1948), макар този факт рядко да се споменава. Той е показателен за това, как наглед ясно написаното твърдение в един научен труд, може да бъде погрешно интерпретирано, преиначено, изопачено от неспециалисти и превърнато в истина, без да представлява такава. Булевардни списания, бастиони на популярната психология, ползвана предимно с цел да занимава отегчените домакини, често цитират този „факт“ в статии от типа на „10 неща, които мъжът на средна възраст си мисли по време на секс“. Несериозността на тези твърдения, както и на самите статии и издания в които са публикувани, следва да е очевидна за интелигентния читател.

В „Сексуалното поведение на мъжа“ Кинси докладва, че 10% от мъжете „на възраст между 16 и 55 години са повече или по-малко преимуществено хомосексуално ориентирани (т.е. равнище 5 или 6) в продължение на поне три години.“34 Както се вижда, споменатите 10% имат съвсем конкретен контекст. Неправилно схванат, смисъла на изречението често се губи и съкращава на „10% от мъжете … са … преимуществено хомосексуално ориентирани.“ Накрая смисълът му съвсем се изопачава, като се твърди, че хомосексуалните въобще (и мъже, и жени) са 10 константни процента от популацията (най-често се има предвид човечеството въобще). Всъщност фактите, които Кинси ни показва, далеч не говорят за подобно нещо.

Първо, в труда си Кинси говори за типове сексуално поведение — както вече споменахме той в известен смисъл отрича валидността на дихотомичните категории. Избягва ги и не категоризира хората съобразно тях. Второ, Кинси визира само мъжете и то в определен възрастов диапазон. Трето, той говори само за онези, които се класифицират в пета или шеста степен по скалата на Кинси. Четвърто, изследването на Кинси е валидно за САЩ, където е било проведено. Това не дава основание да се твърди, че статистическите данни ще бъдат същите в България например. Пето, както вече се отбеляза, скалата на Кинси класифицира поведението, но не и самата сексуална ориентация — тя представлява емоционално привличане и сексуално желание, не само проявено поведение. Това ни кара да се усъмним, че е възможно тази цифра да е по-голяма, а не, както твърдят опонентите на хомосексуалността — по-малка.

Световното секс проучване на компанията „Durex“ за 2005 показва, че 20% от допитаните от населението на САЩ сами потвърждават, че имат някакъв „хомосексуален опит“, а от България — 9%. Това изследване също е ненадеждно, предвид, че е провеждано чрез Интернет, което поставя под съмнение представителността на групата респонденти за популацията.

.

15. Родителите трябва да отхвърлят хомосексуалността на децата си и по възможност да се опитат да ги откажат или излекуват от нея.

Тази позиция спрямо сексуалната ориентация на синовете и дъщерите никак не е рядка. Тя почива главно на дезинформация или въобще на отсъствието на такава по въпросите на хомосексуалността. А най-страшното е, че последствията от нея могат да имат фатален изход. За едно дете няма нищо по-страшно от отхвърлянето от собственият му родител. Объркаността от обществено заклеймените чувства и желания, които то изпитва, комбинирани със системно насажданото чувство за „ненормалност“ и „греховност“, стават взривоопасна маса. Клечката кибрит за нея е отсъствието на подкрепа (и дори напротив) от страна на родителя — най-близкия. „Въпреки множеството проучвания и убедителни свидетелства, все още съществува едно нежелание да се признае връзката между традиционната социална стигматизация (позорно заклеймяване) на хомосексуалността и високият брой на опитите за самоубийство сред юношите и младите мъже, идентифицирани като гей мъже от самите тях или от другите.“ Това пишат Мишел Доре и Симон Л. Лажьонес в книгата си „Мъртвите момчета не танцуват“ (Hermes Publishing, София 2005). В това забележително изследване двамата автори ясно показват, че хомофобията може да убива и индиректно.

Емоционалната травма, която са способни да нанесат непримирими родители върху крехката и объркана душевност на своите хомосексуални деца-тинейджъри е често необратима. А подлагането на различни (псевдонаучни) лечения и терапевтични методи спрямо хомосексуалността е същински риск за психичното здраве на младежите. Твърдението, че трябва и е възможно да се „лекува“ нещо, което, както показахме дотук, не се нуждае от лечение и не е просто (или дори възможно въобще) да се промени, спокойно можем да отнесем към анти-хомосексуалните нагласи, стоящи зад печални съдби, като споменатите.

Интересно, мисля, ще е да споменем, че високият процент на самоубийство сред хомосексуалните младежи, сравнени с техните връстници, години наред, а дори и днес, е сочено като доказателство за психическата лабилност на хомосексуалните. Като причина за тази лабилност обаче се сочи самата хомосексуалност, а не социалната стигматизация, дискриминация и натиск спрямо хомосексуалните.

.

16. Хомосексуалните по-често се депресират, мислят за самоубийство и имат лабилна психика.

Този мит е горещо подклаждан преди всичко, защото е по-лесно да бъде аргументиран и „доказан“. Ала за какво доказателство говорим? Действително много изследвания посочват тенденции на повишена тревожност и депресия сред популацията на хомосексуалните, сравнени с хетеросексуалните. Причините за повишена тревожност и суицидни помисли сред хомосексуалните младежи бяха изложени в предходната точка. Тук именно, цитиращите източниците по темата прибягват до чиста проба демагогия, намирайки причината за проблема в самата хомосексуалност. Самоочевиден обаче, мисля, е факта, че произхода на подобна депресия се корени в социалната стигматизация и натискът върху хомосексуалните от старана на обществените норми, а не в самата хомосексуалност като клинична единица.

Твърдението за лабилна психика и съпътстващи хомосексуалността психични проблеми при гей мъжете и лесбийките твърде отдавна бе разобличена за пръв път като лъжа и оттогава до днес непрестанно се трупат изследвания в полза на първоначалните изводи. Те са направени от американската психоложка Ивлин Хукър (Evelin Hooler) още през 50-те. В едно свое забележително изследване53 Хукър сравнява две групи от по 30 мъже — хомосексуални и хетеросексуални. Двете групи са подложени на три различни проективни теста, които в последствие са разгледани от трима специалисти в областта на проективните тестове. На експертите, прегледали резултатите, не са предложени никакви други данни, освен самите тестови резултати. Те са помолени да определят психологичното здраве на обектите и като бонус — да посочат сексуалната ориентация на всеки един. Както продължава да твърди мита и днес, би следвало да се открият свидетелства за психични разстройства, съпътстващи хомосексуалността. Със скала от 1 до 5 е оценявана психологичната приспособеност на личностите, чиито резултати са подредени в случаен ред. Впоследствие резултатите на двойки мъже — по един хомосексуален и един хетеросексуален — са представени на експертите с молба да бъде посочено „кой кой е“. Резултатите са недвусмислени. Двете групи не показват съществена разлика в степента си на приспособеност, а хомосексуалните от двойките са идентифицирани правилно в 50% от случаите. Тоест, клиничните „критерии“ имат валидността на чиста проба налучкване.

Факта, че е изследовател, а не клиничен специалист, обрича изследването на Хукър на забрава, чак до 1973 г., когато нейният труд, заедно с този на Алфред Кинси, са сред цитираните научни изследвания, използвани като основание хомосексуалността да бъде извадена от списъка с психични разстройства на Американската асоциация по психиатрия.

.

17. Хомосексуалните масово се заразяват с ХИВ и са изложени повече на опасността от СПИН.

Този мит води началото си от самото откриване на Синдрома на придобитата имунна недостатъчност (СПИН). Първите появи на симптомите на болестта в САЩ датират от есента на 1980 г. Появяват се у мъже на възраст между 30 или 40 години. Мъжете страдат от една разновидност на пневмонията, мозъчни абсцеси, предизвикани от един паразит по животните и една рядка форма на тумор, обичайно наблюдавана в напреднала възраст. Общото между тези симптоми са две неща. Първо, страдащите от тях с подчертано подтисната имунна система. И второ — всички пациенти, у които е наблюдавана болестта, са хомосексуални. Синдромът бива наречен „гей-свързано разстройство в имунитета“, ала впоследствие се преименува на СПИН.35 Здравословните проблеми на хомосексуалните обаче слабо интересуват обществото по това време и медиите на практика не засягат проблема. До момента, в който става ясно, че СПИН не е „чумата на гейовете“, а „чумата на 20 век“, поразяваща всички, без оглед на сексуалната им ориентация.

Борбата за събуждане на обществена тревожност по въпроса е жестока. Причината болестта да е открита първо и главно сред хомосексуалните мъже е факта, че по това време — ерата на дрогата, екстази, безпаметните купони в крайпътни вили и златни години за порноиндустията — сексуално промискуитетните гей мъже и наркомани в САЩ водят подчертано разблуден стил на живот. Макар да става известно, че болестта се разпространява по полов път, лидери на някои гей-организации полагат неимоверни усилия да отрекат този факт. Увлечени от романтизма на борбата за социална дестигматизация и равноправно третиране, хомосексуалните в САЩ по това време приемат еротизмът към собствения пол като определящ не само сексуалната им ориентация, но и идентичността им. Според този изкуствено създаден стил на живот гей мъжът, който не прави секс когато и където пожелае, отхвърля своята идентичност и страда от интернализирана хомофобия.36 Този стил на живот до голяма степен допринася за утвърждаването на нашия мит №7. Бързо разпространилата се епидемия на СПИН спомага за повдигането на широк обществен диалог и за хомосексуалността, по това време все още тема-табу, започва да се говори все по-открито и свободно. Подемат се кампании за информиране на обществеността за разпространението на СПИН. Тези кампании и усилията за по-голяма социална помощ към рисковите групи, като хомосексуалните, водят до повишаване на личното самоуважение на тези групи и понижават вероятността гей мъжете да отстояват навици във високорискови полови практики.37

.

18. Хомосексуалните се обличат в дрехите на другия пол и искат да станат като него.

Изненадващо широко разпространено е нелепото вярване, че хомосексуалните травестират. В психологията и сексологията травестия се нарича акта на преобличане в дрехите на другия пол. Практикуването й е известно като трансвестицизъм, трансвестизъм или просто травестизъм. Трансвестицизмът има три основни разновидности.18

На първо място трябва да споменем транссексуалният трансвестицизъм. Той се практикува от транссексуални лица, т.е. лица с разстройство на половата идентичност, а често и на психосексуалната (полова) ориентация. Транссексуалните лица желаят да изоставят дефинираната от биологичния им пол идентичност и да придобият идентичността на противоположния пол, тоест има налице разминаване между анатомичния пол и половата идентичност (чувството, че си мъж или жена): анатомични мъже, които желаят да притежават тялото и идентичността на жени, или анатомични жени, които желаят да притежават тяло и идентичността на мъже.36, 38 Това състояние е същностно различно от хомосексуалността, въпреки, че именно то често се припознава като хомосексуалност, а транссексуалните са квалифицирани като „гейове“ или „педали“, което е съвсем погрешно.

Другият вид трансвестицизъм е фетишизмения трансвестицизъм или травестизъм. Това са хетеросексуални лица, които се преобличат в дрехите на противоположния пол с цел постигане на сексуално удоволствие.18, 39 Фетишизмените трансвестити, постигайки полова възбуда от преобличането в женски дрехи, често пъти в последствие мастурбират или дори извършват хетеросексуално сношение. Любопитно е да се отбележи, че ок. 2/3 от фетишизмените трансвестити са женени, имат деца, и определят себе си като изключително хетеросексуални.39 Определян като психосексуално разстройство, травестизмът често се бърка с транссексуалността, фетишизма и хомосексуалността.

Третият вид трансвестицизъм, който пряко засяга и настоящия мит, е хомосексуалният трансвестицизъм. Той е рядко явление и се практикува от хомосексуални мъже, участващи в развлекателни и шоу програми с цел забавление или ирония на сексуаланта ориентация.18, 39 Преобличането в женски дрехи на хомосексуални мъже е театрално. За разлика от транссексуалността тук не е налице воля за идентификация с противоположния пол или желание за промяна на биологичния. Не е налице и полова възбудимост от акта на преобличане, както при фетишизмения трансвестицизъм.

Преобличането в женски дрехи при хомосексуалните е продукт на една карнавална гротеска на фемининността им. То се среща предимно в гей клубове или по време на гей-паради на гордостта (наричани така, защото имат за цел да заявят гордостта на хомосексуалните личности от това, което са). Отделните хомосексуални индивиди, които провеждат тази практика, не изпитват нужда от преобличане в женски дрехи и принципно не го правят извън посочените случаи.

.

19. Бракът има за цел продължението на рода и затова на хомосексуалните не бива да се разрешава еднополов брак. Целта на това искане е разрушаване на традиционните ценности и унищожаване институцията на брака.

Тази теза по същността си е християнска, сиреч религиозна, но за много хора звучи като чудесно оправдание да се ограничат гражданските права на хомосексуалните. В последствие е реконструирана от следпросвещенската мисъл в теза, че в природата е нормално това, което подлежи на възпроизводство, а останалото е отклонение. За съжаление на изповядващите с почти религиозна чувствителност тази максима, природата видимо не е съгласна с нея и отдавна е засвидетелствала механизми, отричащи безусловния й характер.

Ще изоставим за минута конкретиката на брака и ще обърнем внимание на половото поведение като цяло. Половата функция при човека е двояка — прокреативна (репродуктивна), но и рекреативна (емоционално—удоволствена). Подкрепящите гореизложената теза почти винаги пропускат втората основна функция на секса при хората. Тази удобна демагогия обаче е печално проявление на двоен стандарт, предвид, че именно втората от двете функции е най-масово практикувана и от самите хетеросексуални. Д-р Тодор Бостанджиев има един любопитен пасаж относно определението за нормално в половото поведение в своята „Сексология“:

[…] говорейки за отклонение в половото поведение, много е трудно да се определи за какво отклонение всъщност става дума — кое полово поведение е „нормално“, та от него другото да е „отклонение“. Известно е, че подобни полови поведения се наблюдават и при животните. Все пак при животните дефинирането може да е по-просто: при тях половата дейност има само една функция — прокреативна (репродуктивна) и когато тя не се осъществява, половото поведение е неестествено, девиантно. При човека обаче половата дейност има две функции. Половото поведение може да не осъществява прокреативна функция, но да удовлетворява рекреативността, емоционално-удоволствената. Следователно девиантното полово поведение е „отклонение“ по отношение на възпроизводствената, но не и по отношение на комуникативно-емоционалната функция.

Така отклоненията в половото поведение може да се дефинират като относително трайни полови потребности и навици, при които се осъществява само рекреативна, но не и прокреативна полова функция. Девиацията е „ненормална и неестествена“ само по отношение на прокреацията. […] Тук съществува само нравствено ограничение: начинът на общуване да се приема съзнателно и доброволно и от двете страни и да не уврежда здравето и нравствените разбирания на партньорите. При спазването на тези условия как и с кого се осъществява полово общуване остава лична работа на участниците в него.18

„Начинът на общуване да се приема съзнателно и доброволно и от двете страни и да не уврежда здравето и нравствените разбирания на партньорите.“ Въпреки овехтелия си терминологичен апарат и все още видимите влияния от материалистическите хуманитарни теории, от целия труд на Бостанджиев този извод е един от най-забележителните и актуални. Това определение за нормалност при човешката сексуалност действително е валидно за почти всяка област на половото поведение. Нещо повече — твърдението на Бостанджиев, че при животните половата функция се свежда само до репродукцията не е вярно. Доказано е, че някои животински видове засвидетелстват системно рекреативно полово поведение. Още повече, че към днешна дата хомосексуално поведение е наблюдавано у над 1 500 животински вида, за 500 от които е добре документирано. Което още повече показва, колко изкуствена и ялова е теорията за репродуктивния идеал в природата. Да би била тази теза действително напълно вярна и безусловно изповядвана от защитниците си, това щеше да значи, че всеки човек на тази планета, който извършва полово сношение с нерепродуктивна цел, е своего рода „ненормален“. В тази графа спадат всички хетеросексуални двойки по света, правили някога секс с презерватив, противозачатъчни и въобще с намерения различни от зачеването! Но за репродуктивната цел на секса хетероцентристите се хващат само и единствено, когато стане дума за еднополов секс.

В известен смисъл засегнахме този въпрос и по-рано — в теорията за формиране на сексуалната ориентация у човека, която представя за значими както биологичните, така и социалните детерминанти. Стана ясно, че освен базисните си полови репродуктивни инстинкти, човек е способен да изпитва и развива нерепродуктивни потенциали в отношенията си с останалите човешки същества.

Връщайки се към институцията на брака ще трябва да признаем няколко неща. „Семейство“ има много по-широк смисъл от влагания в него от радикално настроени религиозни фундаменталисти. С латинското familia в Древен Рим се означавало цялото домакинство, наедно с роднините и робите, работещи в дома. И ако християнския брак е свидетелство пред Бог, то крайно неприятно е налагането на критериите за него у гражданския брак, който е правен акт пред лицето на държавата, който поражда правови отношения между съпрузите, които по презумпция се обичат. Според конституцията на Република България (чл. 46) е законен само гражданският брак. Да говорим тук за съюзи пред лицето на Бога и за това какво пише в Библията е смешно и несъстоятелно. Това е подмяна на тезисната основа: чрез норми на религиозния морал да се обоснове отказ за даване на граждански права. А двете нямат пряка връзка помежду си, поне до момента, в който страната ни е демократична република, а не християнска или ислямска република, т.е. до момента, в който религиозното право не е еднозначно на гражданското.

От тук започва безкрайно повтаряне на тезиса, че с еднополовите съюзи ще се разруши институцията на брака и ще се накърнят „традиционните ценности”. Това мъгляво понятие за ценности, били те определяни като „традиционни” или „семейни”, е кодова дума в масовата психология, алармираща за опасност — надигаща се голяма промяна, която се кани да унищожи наличния в момента миров ред. Така индиректно се внушава, че еднополовите бракове ще разрушат нещо, ще предизвикат обществен катаклизъм. Как точно обаче — никой не обяснява. Така че не става ясно и на каква логика почива това твърдение, а оттам — и валидна ли е въобще тя. В забележителната си (не само по съдържание, но и по стегнатия си обем) книга „Фундаментализмът”, американският историк на религиите Мализ Рутвен пише:

В поляризирания манихейски свят на фундаменталисткото учение целомъдрието не е достатъчно. Враговете на Бог трябва да бъдат демонизирани. „Изпуснатата” жена е проводник на Сатаната. Фундаментализмът учи, че „семейни ценности” е кодирана дума, означаваща хомофобия. Поне половината литература, издадена от„Фокус върху семейството” – лобистка група от Колорадо, е посветена на отричането на хомосексуалността. Джеймс Робисън, американска телевизионна евангелистка, поставя хомосексуалните в категорията на изнасилвачите, банковите обирджии и убийците: „Не трябва да се вайкате дали е нормално да си хомосексуален.” Въпреки това рядко, почти никога, не се обяснява как точно хомосексуалността подкопава семейните ценности. (В действителност обратното изглежда по-правилно: „обратните” обикновено остават по-близко до роднините, отколкото децата, които сключват брак и напускат дома.)40

Възможно е с тези „традиционни ценности” да се визират ценностите на патриархалния ред и етническата общност — земята, кръвта и вярата. Те често са и ценности на национализма. В случая с еднополовия брак застрашена е кръвта, сиреч продължението на рода. В масовото подсъзнание на етноса атакуването на този архетип е сигнал за заплаха, който се проектира ирационално в съзнанието като чувство на тревожност, както от тази заплаха, така и от глобалната промяна. Психологията на тези ценности и промяната им е застъпена широко и в българската литература, от където тя добре може да бъде усвоена. Това е проблематиката на повестта „Гераците” от Елин Пелин и на разказа „Дервишово семе” на Николай Хайтов например.

Реална заплаха за обществото обаче, като че ли не съществува. И този проблем е от компетенцията не на правистите и политиците, а на психолозите, социалните работници и културните антрополози. Именно значението на тяхното становище обаче най-често се девалвира в обществения дебат по въпроса, преди всичко защото е про-хомосексуално и следователно неудобно. През 2004 г. в отговор на призива на американския президент Джордж Буш за конституционни поправки, забраняващи гей браковете, като заплаха за цивилизацията, Американската асоциация по антропология (най-голямото сдружение на антрополози в света) излезе със следното становище:

Резултатите от продължилите повече от век изследвания върху домакинства, близки съжителства (на семейни начала) и семейства, сред различни култури в различни периоди от историята, не предоставят каквито и да било доказателства в подкрепа на тезата, че цивилизацията като цяло или отделни жизнеспособни социални устройства зависят от брака като изключително хетеросексуална институция. По-скоро антропологичните изследвания водят до заключението, че широката гама от типове семейства, включително тези, основани на еднополова връзка, могат да допринесат за установяването на стабилни и хуманни общества.

Изпълнителният борд на Американската асоциация по антропология силно се противопоставя на конституционни поправки, ограничаващи брака [като достъпен само] за хетеросексуални двойки.41

.

20. Хомосексуалността е признак за упадък на обществото: тя не съществува в развитите култури.

Този мит е често използван от консервативни пропагандатори и организации, по простата причина, че както в случая със „семейните ценности” от мит №19, създава чувство за опасност. За разлика от мъглявата и неконкретизирана аларма на това понятие обаче, мита за хомосексуалността и културния упадък е значително по-конкретен. И би бил съвсем правдив, ако не пропускаше или преиначаваше редица исторически факти.

На първо място развиващите тази теория за хомосексуалността твърдят, че тя не е съществувала в развитите общества. Коректно ще е обаче да говорим най-напред за еднополово общуване, по простата причина, че понятието „хомосексуалност” твърде тясно ни обвързва с някои типични особености на сексуалната ориентация. И макар че това понятие често се ползва просто като синоним на еднополовото сексуално общуване, тази употреба е твърде неточна и неправилна.

Еднополовите връзки са били и продължават да бъдат организирани в отчетливи категории в различните общества в различно историческо време. Културния антрополог Стивън О. Мъри разграничава три отделни асоциативни модела:42

  • Егалитарен, състоящ се от двама партньори без значение на възрастта. При това и двамата изпълняват равнопоставена, социално приета сексуална роля като хетеросексуални от своя пол. От такъв тип са повечето хомосексуални връзки в съвременното западно общество.
  • Полово структуриран, състоящ се от връзка между партньори, играещи различни полови роли. Пример за подобни отношения са традиционните връзки между мъже в Средиземноморието, Близкият Изток и Централна и Южна Азия, както и хората с Два духа (както са наричани членовете на еднополова връзка от индианците) или шаманските практики на промяна на пола в древните общества. В Северна Америка, това е най-добре илюстрирано от маскулинно-фемининната практика. В Турция и други ислямски страни например, както и в Латинска Америка (Мексико и Бразилия), за хомосексуален се счита само пасивният партньор.43, 44
  • Възрастово структуриран, състоящ се от партньори на различна възраст, обикновено от юноша и по-зрял мъж. Пример за такива взаимоотношения е педерастията сред древните гърци или взаимоотношенията между начинаещ самурай с по-опитни войни; южнокитайските момчешки брачни ритуали; и съществуващите и днес в Централна Азия и Близкия Изток практики.

Обикновено в дадено общество и дадена епоха доминантна е само една от формите на хомосексуално общуване, което не означава непременно отсъствие на другите две. Историкът Риктър Нортън отбелязва в „Интеграционни и егалитарни модели“,45 че в Древна Гърция егалитарните модели на хомосексуална връзка са съществували паралелно с институционализираната педерастия, а практиката на сексуално общуване с непълнолетни е популярна практика и в наши дни, както в хомо, така и в хетеросексуална форма.

Еднополово сексуално общуване може да открием не просто навсякъде в историята, но и навсякъде по света. Най-старите запазени днес паметници, доказващи наличието на хомосексуални отношения, са от Древен Египет. Открити са множество релефи и рисунки, изобразяващи мъже в интимни пози, както и обща гробница на двама придворни сановници с текстове и изображения, потвърждаващи тяхната любов и съжителство.

Сред най-известните, практикували такова общуване общества, са тези на Древна Гърция и Древен Рим. Сред древните гърци била възприета педерастията (връзка между зрял мъж и юноша), но не и отношенията между зрели мъже с равнопоставен социален статус. По традиция зрелият мъж (erastes) избирал юноша за свой любим (eromenos) и го превръщал в обект на посвещение и обожание. Очаквало се любовникът да осигури на любимия си необходимото обучение, да го закриля и насочва в процеса на възмъжаване, и да го издигне до съответния статус на свободен гражданин. В Древна Гърция не е съществувало понятието „хомосексуалност“, както и мъже с хомосексуална ориентация, поне в съвременния смисъл на думата. По-коректно ще е да говорим за своеобразна бисексуалност при мъжете. Но и това определение е доста неточно, поради същностните различия между древногръцката и съвременната сексуалност. Ученият-класик Дейвид Халпърин заявява, че в класическата епоха в Атина сексуалните обекти биват „не мъже и жени, а активни и пасивни, агресивни и подчинени“.46 Еднополовият сексуален контакт в Древна Гърция е стриктно съобразяван със социалния статус на двамата участници в него, а оралният или анален контакт е недопустим или много рядък; той е предимно междубедрен.36

Обичайно в древна Спарта било поддържането на връзки с момчета от страна на възрастни мъже. Смятало се, че интимните контакти между по-възрастните и по-младите войници укрепват лоялността и солидарността вътре в отряда, и насърчават смелостта и героизма в обкръжението на любимия човек. Често щом юношата навършел определена възраст, от връзката с любовника му били изключени сексуалните отношения.47

На о-в Лесбос „десетата муза“ на Платон, Сафо, пише страстни любовни поеми, адресирани към жени. Самият Платон пък определя в „Пирът“ любовта към младите мъже като „божествена“.

В средновековните мюсюлмански култури интимните отношения между мъже били широко разпространени.48 Те били и основно вдъхновение на някои от най-знаменитите близкоизточни творци от епохата, като арабския поет Абу Нууас и персийските художници Риза Аббаси и Мухаммад Касим (16-17 век).49 Културите на Мала Азия пазят спомени за еднополова любов и от предислямския период. В своята „Елахи Нама“ персийско-таджикския поет Фарид ад-дин Аттар (ок. 1142 — 1220), един от тримата „Велики суфии“, събира осем истории за споделената любов и преданост на султан Махмуд Газневи и робът Малик Аяз.

В Източна Азия хомосексуалните отношения са били стандартна част от обществения живот, в Китай още от 600 г. пр.н.е., а в Япония — поне отпреди хиляда години. Такива отношения отново имали педерастичен характер и били повлияни от различията във възрастта и социалното положение. Подобни отношения, описвани от Цзяо Хшечин в „Хонг Лу Менг“ (Сън от червената стая) и „Ши Ту Чжи“ (Хроника на камъка), изглеждат също толкова обичайни, както и хетеросексуалните романси. При полово структурираната женска хомосексуалност в Тайланд съществува и една любопитна практика — активните партньорки (томс) полагат усилия изцяло в полза доставяне на сексуално удоволствие на пасивните си партньорки (дее) и не позволяват на своите дее да им доставят удоволствие.

Противно на разпространеното вярване еднополови връзки са налице и сред индианците в Северна и Южна Америка. Антропологът Джилбърт Хърд пък разказва за необичайно институционализираната хомосексуалност сред самбиа, племе в Нова Гвинея.50

Всичко дотук е само една дребна част от голямата мозайка. На практика еднополовото сексуално общуване е пръснато навсякъде по света и във всички исторически епохи. В различните култури съществува различно отношение към еднополовият секс между мъже. Според изследване на Клелън С. Форд и Франк А. Бийч в ок. 1/3 от изследваните от тях над 70 древни общества и култури еднополовите сексуални практики между мъже са редки, отсъстват или са тайни. В останалите 2/3 подобни контакти са се практикували по-свободно или са били интегрирани в обществото.51

У авраамическите религии (юдаизъм, християнство, ислям и бахайство) това отношение е традиционно негативно или поне е било превърнато в такова. (за християнството вж. мит №12) Във „Фундаментализма“ Мализ Рутвен пише:

Страхът на фундаменталистите от хомосексуалността е пресякъл Атлантика и е навлязъл в англиканската църква, където значителна част от свещеничеството е хомосексуално. […] Подобни течения се наблюдават и в света на исляма, където традиционната толерантност към хомосексуалността като по-малко заплашваща „семейните ценности“, отколкото хетеросексуалната (особено женската) неверност, сега се заменя с активна хомофобия, а на хомосексуалността е наложен етикет (доста неточно) на „вносен“ западен порок. Току-що излезли от семинариите, талибаните, управлявали Афганистан, екзекутирали хомосексуалните чрез бой с камъни, срутвайки стени, за да смажат телата им. След революцията в Иран хомосексуалните са били бесени, дискотеки, посещавани от хомосексуални – затваряни, а посетителите – арестувани.40

Както става видно еднополовото сексуално общуване не е просто културна особеност и не е признак на аномия. То е обективен исторически факт.

Коментар от автора

Считам за необходимо да изясня няколко параграфа във връзка с настоящата си публикация. Не съм дипломиран специалист, но без чувство за скромност считам себе си за недипломиран такъв. И за жалост на онези, които в момента посрещат този факт със злонамерено задоволство, ще трябва да напомня, че множество тези на неспециалисти в исторически план са се оказвали често пъти по-меродавни от тезите на всезнаещите и всеможещите. Ето защо на сериозно научно внимание се подлага теорията на Фройд за датирането на Изхода на еврейския народ от Египет, въпреки че той не е бил нито историк, нито египтолог, нито дори културен антрополог. Зигмунд Фройд е лекар невролог и психолог.

С оглед на горното е необходимо да наблегна на факта, че моите интерпретации и лични размишления, тук са ползвани само за да доизяснят и въведат читателя в текста, описващ идеи и научни факти, които не са моя измислица, теория или авторска разработка, а дело на всепризнати специалисти в областите, които съм засегнал. Държа да отбележа, че иначе често и своеволно използваното словосъчетание „всепризнати специалисти“, тук аз използвам съвсем коректно и в това може да се убеди всеки, който пожелае. В съвременното Интернет пространство има достатъчно извори на информация, предлагащи чудесна база за подобно разследване. Държа да обърна още внимание на факта, че за разлика от повечето статии по темата, настоящата е богато подплатена с библиографски материал; и за разлика от онези статии, които цитират научни „факти“, които най-общо могат да се квалифицират като анти-хомосексуални, настоящата статия цитира предимно съвременни научни трудове, спечелили си авторитет в психологията, психиатрията, антропологията и социологията.

Не е случайно и че повечето цитирани източници са американски по произход. Този факт не е продукт на тенденциозно про-хомосексуалната нагласа на мнозинството от американската научна мисъл. Хомофилските нагласи на съвременната американска психиатрия не са самостоен факт, а следствие от това, че към настоящия момент широко финансирани и добре интегрирали се в масовата култура и ежедневния живот, днес водещи школи в областта на психиатрията и психологията, са именно американската, канадската и английската (заедно с австралийската) и най-големи и достъпни разработки в областта имат именно те. Колкото по на изток отиваме, толкова по-слабо финансирани и по-слабо интегрирани в обществения процес са тези професии, добили онзи характерен аромат на нафталин, който лъха от всяка мухлясала дисциплина, успешно затлачила се в академизъм и култ към авторитета на личността. В страните от бившия Източен блок днес все така продължава да се тачи научния принос, според това кое е името стоящо зад него, а не това, какво казва и доколко обективен научен подход засвидетелства.

Типичен пример в тази насока са труда на д-р Тодор Бостанджиев „Сексология“ (С., 2004) и „Психиатрия, психология и психотерапия“ на „Университетско издателство по медицина“ (С., 2002; ред. Св. Николкова и П. Маринов), където доц. Добринка Божинова обявява хомосексуалността за парафилия, точно както Бостанджиев, и я класифицира по същия начин като него. Засвидетелствайки уважение към научната степен и образованост на тези автори, аз съм длъжен да подчертая очевидния факт, че със сляпо преписване на старите учебници по психиатрия е невъзможно да се прави не само научен принос, но и научен прогрес. А именно такова сляпо преписване и папагалско повтаряне намираме в тези издания. Фрапиращото несъответствие на научните тези, което ще установим, отваряйки например 8-томната Оксфордска енциклопедия по психология (едно от най-авторитетните съвременни издания в областта) и четейки трудовете на родни научни светила, дипломирали се в разгара на марксическо-ленинския материализъм, ще разкрие пред нас тъжната действителност за развитието на научната мисъл в България, която ми напомня за идеологическата конюнктура в българската литература преди 1989 г. Академизмът е онова, от което следва да се бои не само изкуството. Публиката, казва Оскар Уайлд, ползва класиците като спирачка за напредъка на изкуството, тя свежда класиката до авторитет. Тая смайваща с правотата си и общовалидността си мисъл има печално голяма стойност и извън изкуството.

Различни „научни“ (и не дотам претендиращи за научност) пасквили ме мотивираха да напиша настоящата статия. Докато интелигентният зрял читател е способен съвсем трезво да подходи към подобни писания, то по-голяма е опасността от тях тогава, когато стават обект на внимание на младите хора. Във възраст когато младите мъже търсят поле за изява и затвърждаване на своя про-социален (в унисон със стереотипите) положителен Аз-образ, подобни емоционални, а не интелектуални по характер и идеи гледища, могат да интернализират у личността нагласи и възгледи, които да генерират антисоциални отношения и поведения. Липсата на опит и склонност към конформизъм на младите личности ги предразполага към трайна и дълбока приемственост на митове и стереотипи, като изложените от мен тук. И, както отбелязах още в съвсем краткия увод, подобни митове и стереотипи подхранват не друго, а редица социални предразсъдъци и дискриминация.

Мнозинството винаги е имало самочувствието на абсолютен авторитет и от тая позиция посочването на „онзи, другия“ винаги е било лесно и безапелационно. А крачката между „другия“ и „опасния“ се прави често с лекота и без ясно съзнаване за последствията върху хора и съдби, за които ние сме, макар и непряко, отговорни. Чувството за превъзходство, заклеймяването на чуждото и различното, и злоумишленото вменяване на страх от тях, е използвано векове наред навсякъде по света от безскрупулни и невежи люде в преследването на власт, отмъщение, нарцистично удоволствие, политическо или друго влияние и контрол. Бидейки малцинство, хомосексуалните, както и другите сексуални малцинства, лесно се превръщат в опасни аутсайдери в устите на крайно десни в политическата си ориентация и на онези, които вярват, че могат да говорят от името на Бог. В този смисъл хомосексуалните, а и бисексуалните, споделят съдбата на другите малцинства — те са маргинализирани, гонени, въдворявани и избивани.

Интернализираната в обществото хомофобия е раково образувание от калибъра на расизма и сексизма, което започва да души живота на невинните си жертви още от класната стая, в най-хубавите години на човешкия живот. Думи като „гей“ и „педал“ се ползват на равна нога с „мангал“ и „чифут“ и те често влизат в устите на нашите деца още от дома. Културата на омразата се предава така, както всяка друга култура в отвореното общество. А нима искаме да възпитаваме такива деца!?

Няма научно обоснована теория, която да доказва (не казва) как и защо хомосексуалните пречат на обществото. Няма и обективна, боравеща с чистата истина и факти философска теория, доказваща подобно нещо. Всички подобни теории почиват на същностно погрешни или беззначни постулати. А авторитета на религията все още има хипнотично влияние дори над онези, за които тя е само поза.

Далеч съм от мисълта, че настоящата статия ще накара някого да промени мнението си из основи. Само личния опит е способен на това. А не е тайна, че повечето хулители и клеветници на хомосексуалността никога не са познавали лично някоя хомосексуална личност или поне не са знаели, че дадения човек е хомосексуален. Въпреки това считам статията за безусловно необходима.

***

Макар да приведох една доста обширна библиография с бележки под линия, тук ще е уместно да упомена няколко книги, които в процеса на работата си ползвах широко и съм преценил като по-специални.

За изложението относно биологията и социалните детерминанти на сексуалната ориентация; за културното разнообразие на проявленията на хомосексуалността; за психоаналитичната теория; за изследването на Ивлин Хукър и предразсъдъците спрямо болните от СПИН, съм ползвал главно уникалния все още за България труд на д-р Франсис Марк Мондаймър „Истината за хомосексуалността“. Мондаймър е доктор на медицинските науки, практикуващ психиатър в Северна Каролина, САЩ, член на Медицинския факултет към Университета в Северна Каролина. Книгата е издадена на български през 2002 г. от „Планета-3“ в превод на Елика Рафи.

Друго уникално за България издание е „Хомосексуалността в Древна Гърция“ на сър Кенет Дж. Доувър. Изтъкнат британски академик, ректор на университета „Св. Андрюс“, книгата му е забележителна не само с това, че е може би единственото подобно издание на български език, но и с това, че е първото подобно издание на английски език за 20 век. Публикувана през 1978 г. тя подробно дискутира практиките и нагласите на древните гърци спрямо хомосексуалността, разкривайки пред читателя една уникална картина на античната сексуалност. Макар труда да страда от безспорни недостатъци, като опити да се приложат съвременните полови дихотомии към културните особености на разглежданата епоха, както и факта, че се разглеждат само ранни текстове и отсъстват ревизии относно източници като Плутарх, Лукиан и Атиней, тя без съмнение заслужава внимание.

Трето уникално издание на български език е „Хомосексуалност и психично здраве, издадена на български от (!) „Българска психиатрична асоциация“. Това е един от популярните в САЩ сборници с научни статии и изследвания на специалисти от практиката, които разглеждат различни аспекти на даден общ проблем. Това издание посветено на психичните проблеми на хомосексуалните е под редакцията на д.ф.н. Кристофър Дж. Алекзандър, клиничен психолог с частна практика в Оуклънд, Калифорния. Ползвах изданието главно във връзка с половия промискуитет и проблемите с трайността на хомосексуалните връзки.

Помощ ми указа и „Енциклопедия по психология“, издадена 1998 г. от „Наука и изкуство“. Главният недостатък на това издание е, че по времето когато излиза на български език в САЩ вече има ново издание. Енциклопедията под редакцията на д-р Реймънд Дж. Корсини страда и от факта, че е съкратено издание на четиритомник. Въпреки това е едно от първите сериозни професионални издания от този калибър у нас. Ползвах енциклопедията във връзка с едиповия комплекс и транссексуалността.

В изложението ми за психоанализата и едиповия комплекс огромен е приноса на д-р Пиер Дако и книгата му „Фантастичните победи на модерната психология“. Макар през 1995 г., когато книгата най-сетне е издадена и у нас, определението „модерна“ от заглавието да е било най-малко подходящото за този труд, той представлява забележително изложение на именно онази предубедена и стереотипизирана доктрина за хомосексуалността на психоанализата, която аз разглеждам тук. От това гледище книгата е любопитен артефакт точно толкова, колкото „Моята борба“ например — към идеите и в двете книги не бива да се подхожда с наивно доверие.

Неоценима помощ в работата ми беше и лексикона на Вилхелм Гезений „Hebrew and Chaldee Lexicon to the Old Testamament Scriptures“.

Трябва да изкажа и специална благодарност на д-р Катрин Н. Блек, американска психоложка, която бе така любезна да ми подари няколко ценни издания, сред които и книгата на Грейс Галиано „Gender: Crossing Boundaries“ и учебникът по сексология на Саймън Льо Ве и Шарън Валенте „Human Sexuality“.

Вярвам, че за някои читатели материалът ми ще е безкрайно интересен, с оглед на това, че фактите около някои въпроси свързани с хомосексуалността тук се разнищват в тази си светлина може би за пръв път (СПИН, педофилията, християнската доктрина…). За други, убеден съм, съдържанието ще бъде меко казано неприятно. Нужно е да се знае обаче, че не за да ядосам или наскърбя личните възгледи и позиции на дадени хора съм написал статията си, а за да разоблича заблудите и лъжите, някои от които вече векове наред успешно се възпроизвеждат и ползват с користни цели. В тази насока сторих това, което ми бе възможно на този етап.

Сталик, 29.06.2007 г.

Никаква част от настоящото резюме не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на преводача и посочването на източника. За контакт: кликни тук.

____________________
• 1. Shernoff, M. „Gay Men: Direct Practice.“ In R .L Edwards (Ed.), Encyclopedia of Social Work. 19th ed., Vol. 2. Washington, DC NASW Press, 1995.
• 2. Robert Wesson. Beyond Natural Selection. The MIT Press; Reprint edition, 1993
• 3. Friedman, R and J. I. Downey. „Homosexuality.“ New England Journal of Medicine. 331(14)923-929). 1994.
• 4. „Въпроси и отговори за половата ориентация и хомосексуалността“ на Американската асоциация по психология.
• 5. Даян Джерард. „Човешка сексуалност“. В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. „Наука и изкуство“, С. 1998.
• 6. Вж. подробно във Fritz Klein MD. The Bisexual Option. Haworth Press, 2nd edition, 1993
• 7. Bailey, J. M., and R. Pillars. A Genetic Study of Male Sexual Orientation. Archives of General Psychiatry. 48(1991): 1089-96.
• 8. Gooren, L., E. Fliers, and K. Courtney. Biological Determinants of Sexual Orientation. Annual Review of Sex Research. 1(1990): 175-96.
• 9. Робърт Б. Юин. „Едипов комплекс“. В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. „Наука и изкуство“, С. 1998.
• 10. Richard A. Isay. Being Homosexual: Gay Men and Their Development. Farrar, Straus and Giroux, 2001.
• 11. Deenan, A. A., Gijs, L., & van Nearssen, A. X. (1994). Intimacy and sexuality in gay male couples. Archives of Sexual Behavior; 23, 421-431.
• 12. Jourard, S. & Richman, P. Disclosure output and inmputin college studetns. Merrill-Palmer Quarterly, 1963, 9, 141-148.
• 13. Klinkenberg, D., & Rose, S. (1994). Dating scripts of gay men and lesbians. Journal of Homosexuality, 26(4), 23-35.
• 14. Даяна Грей и Рик Айсънси. „Баланс между автономност и интимност в хомосексуалните връзки.“ В: Кристофър Алекзандър (ред.). Хомосексуалност и психично здраве. София: Българска психиатрична асоциация, 2002.
• 15. Timothy J. Dailey. Homosexuality and Child Sexual Abuse. Washington, D.C.: The Family Research Council, 2002. http://www.frc.org/get.cfm?i=IS02E3&f=WA06J01
• 16. A. Nicholas Groth. Men Who Rape: The Psychology of the Offender. New York: Plenum Press, 1979
• 17. A. Nicholas Groth and H. Jean Birnbaum. Adult Sexual Orientation and Attraction to Underage Persons. Archives of Sexual Behavior 7, no. 3 (1978): 175.
• 18. A. Nicholas Groth, William F. Hobson, and Thomas S. Gary. “The Child Molester: Clinical Observations.” В: Social Work and Child Sexual Abuse, eds. Jon R. Conte and David A. Shore (New York: Haworth Press, 1982), 129‑44.
• 19. Тодор Бостанджиев. Сексология. София: издателство Ciela, 2004 (второ издание)
• 20. Kurt Freund, Robin Watson & Douglas Rienzo. Heterosexuality, homosexuality, and erotic age preference. The Journal of Sex Research, 26, 107-117 (1989). (цитата е от стр. 115)
• 21. Zebulon A. Silverthorne & Vernon L. Quinsey. Sexual Partner Age Preferences of Homosexual and Heterosexual Men and Women. Archives of Sexual Behavior 29 (February 2000): 67–76.
• 22. Въпроси и отговори за половата ориентация и хомосексуалността. American Psychological Association, 2007. Превод: Радослав Стоянов
• 23. Andersson, N., Amlie, C., Ytteroy, E.A. (2002). Outcomes for children of lesbian or gay parents: A review of studies from 1978 to 2000.
• 24. James, W. H. (2004) The sexual orientation of men who were brought up in gay or lesbian households. Journal of Biosocial Science, 36 (3), 371-374.
• 25. Wainwright, J., Russell, S.T. & Patterson, C.J. (2004). Psychosocial adjustment, school outcomes, and romantic relationships of adolescents with same-sex parents. Child Development, 75 (6), 1886-1898.
• 26. Tasker, F. (2005). Lesbian mothers, gay fathers, and their children: A review. Journal of Developmental and Behavioral Pediatrics, 26 (3), 224-240.
• 27. Tasker, F.L. & Golombok, S. (1997). Growing up in a lesbian family: Effects on child development. NewYork: Guildford.
• 28. Chan, R.W., Brooks, R.C., Raboy, B. & Patterson, C.J. (1998). Division of labor among children conceived via donor insemination by lesbian and heterosexual mothers. Child Development, 69, 443-57.
• 29. Cameron, P. (2005). Are over a third of foster parent molestations homosexual? Psychological Reports, 96 (2), 275-298.
• 30. American Sociological Association (1987). Footnotes. American Sociological Association: Washington, D.C.
• 31. Cameron, P. (1994). Revisiting New Republic’s attack on Cameron: A rebuttal to the accusation that Dr. Cameron was dropped from the American Psychological Association (APA). Family Research Report, November-December.
• 32. Lesbian & Gay Parenting. American Psychological Association, 2005.
• 33. John Boswell. Christianity, Social Tolerance, and Homosexuality: Gay People in Western Europe from the Beginning of the Christian Era to the Fourteenth Century. University Of Chicago Press; New Ed edition, 2005.
• 34. Alfred Kinsey, Wardell Pomeroy, and Clyde Martin. Sexual Behaviour in the Human Male. Philadelphia: W.B. Saunders, 1948, Таблица 147, стр. 651
• 35. Randy Shilts. And the Band Played On: Politics, People, and the AIDS Epidemic. Stonewall Inn Editions, 2000.
• 36. Франсис Марк Мондаймър. Истината за хомосексуалността. София: Планета—3, 2002.
• 37. Gary Remafedi. Preventing the Sexual Transmission of AIDS during Adolescence. Journal of Adolescent Health 9, no. 2 (1989): 139-43; Цитирано в Мондаймър (2002). Истината за хомосексуалността.
• 38. Даниел Дж. Зиглър. „Транссексуализъм.“ В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. Наука и изкуство, С. 1998.
• 39. Даниел Дж. Зиглър. „Травестизъм.“ В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. Наука и изкуство, С. 1998.
• 40. Мализ Рутвен. Фундаментализмът: В търсене на смисъла. София: Захарий Стоянов, 2004.
• 41. Изявление относно брака и семейството на Американската асоциация по антропология, http://www.aaanet.org/press/ma_stmt_marriage.htm
• 42. Stephen O. Murray. Homosexualities. University Of Chicago Press, 2002.
• 43. Hamdullah Aydin, M.D., and Zeynep Gülçat, Ph.D. „Turkey.“ В: Robert T. Francoeur and Raymond J. Noonan (Eds.) The International Encyclopedia of Sexuality. Volume I – IV. Continuum International Publishing Group; Subsequent edition, 2001.
• 44. Grace Galliano. Gender: Crossing Boundaries. Thomson-Wadsworth, 2003.
• 45. Rictor Norton. „Intergenerational and Egalitarian Models“, http://www.infopt.demon.co.uk/social19.htm
• 46. David Halperin. One Hundred Years of Homosexuality. Diacritics (Summer 1986): 39
• 47. Питър Джеймс, Ник Торп. Древните изобретения. Том І. С. 1998
• 48. Khaled El-Rouayheb. Before Homosexuality in the Arab-Islamic World, 1500-1800. University Of Chicago Press, 2005.
• 49. Louis Crompton. Homosexuality and Civilization. Belknap, Harvard, 2003.
• 50. Gilbert Herdt. Guardians of the Flutes, Idioms of Masculinity. New York: Columbia University Press, 1987.
• 51. Clellan S. Ford and Frank A. Beach. Patterns of Sexual Behavior. New York: Harper & brothers publishers, 1951
• 52. Wilhelm Gesenius. Hebrew and Chaldee Lexicon to the Old Testamament Scriptures. Boston: Crocker and Brewster, 1844. (a public domain copy)
• 53. Evelin Hooker. The Adjustment of the Male Overt Homosexual. Journal of Projective Techniques, 21 (1957): 18-31.16.

free hit counters

Tyxo.bg counter