Какво е бракът?
Е. Дж. Граф
Институт по разследваща журналистика „Шустър” към университета Брандейс, Уолтъм, Масачузетс, САЩ
 |
Настоящата статия е публикувана на 21 юли 1996 г. в американския ежедневник „Бостън Глоуб”. Авторката, Е. Дж. Граф, е асоцииран директор и старши изследовател в института по разследваща журналистика „Шустър” към университета Брандейс. Като автор и журналист, Граф е писала широко по въпросите на социалната справедливост и най-вече проблемите на семейството и брака, животът на жените, гей мъжете, лесбийките, бисексуалните и трансполовите хора. Нейните публикации могат да се намерят на страниците на много от най-големите и авторитетни издания в САЩ. |
Конгресът щурмува културалните барикади с Акта за защита на брака, в който той законово е дефиниран като съюз между един мъж и една жена. Президентът замисля да дистанцира двама противници едновременно, като подпише този акт с едната ръка, докато с другата попива челото си и оплаква акта като незаслужен удар срещу гейовете.
По-точно от какво се опитва да защити брака Конгресът? Почти сигурно е, че процесът, който шества вече две години из съдилищата на Хавай, ще предизвика разширяване на щатските закони за брака, така че те да включат и партньорите от един и същи пол, а понеже щатът е последният арбитър върху брака, обжалването е невъзможно. Не е ясно само дали легално сключилите брак в Хавай двойки от един и същи пол ще продължат да бъдат женени — подобно на повечето двойки, — когато се върнат у дома във Фреймингъм или Нешуа например.
Този акт разпали страстна полемика. За много хора идеята за брак между партньори от един и същи пол звучи логически невъзможно, като обезпокоително езиково противоречие – подобно на слисващия коментар на Самуел Джонсън, че „жена проповедник е като куче, което ходи на задните си крака. Не го прави добре, но вие сте изненадани от факта, че изобщо го прави”.
На изпитание тук е подложена самата дефиниция за брак. Как е възможно една институция, която от стотици години означава единствено Момче + Момиче = Бебета, да бъде променена така, че да означава Момиче + Момиче = Любов, и то не само в Хавай, но и за всяка развита нация? В същността си този дебат е насочен към един много по-мащабен проблем: За какво служи бракът?
Внимавайте: въпросът е измамен. Хората отново и отново придават свещено значение на връзката между една двойка и въз основа на нея са склонни да създават и налагат социални роли. Но въпреки истеричната защита на „традицията“ от някои консерватори, сега във всяко общество се наблюдават промени в брачната институция, които засягат различни класи, региони, области.
Нека премислим всеки „факт” около брака, който нашето общество днес приема като даденост. Дали бракът е допустим само между един мъж и една жена? Не и за патриарха Яков, който имал 12 сина и една дъщеря от двете си съпруги и двете си наложници. Бракът винаги ли е бил част от религиозен ритуал? Не и за Християнската църква в първите петстотин години от историята, когато бракът не е разчитал на благословия, защото на него са гледали като на светска институция. А винаги ли е бил признаван от закона? Не и при браковете между бедните в Европа, които законът така и не удостоява с признание заради нищожната собственост на двойката.
Винаги ли бракът обвързва двама интимни партньори? Не и в браковете между аристократи през последното столетие и в националностите, в които партньорите може и да се виждат понякога, но запазват независимостта на доходите си, правото да приемат отделно гости и да обитават различни крила от семейното имение. Бракът винаги ли е избор на бъдещите съпрузи? Не и ако брачната двойка е зависима и трябва да внесе своя дял в семейния доход (както доскоро беше в повечето случаи) или ако живее под патриархален покрив.
Реториката на десните третира тази история като самоуверен поход към съвършените социални форми (чието съвършенство е постигнато приблизително 10 години преди раждането на конкретния реторик). Но обществото е развиваща се формация. Бракът е – и винаги е бил – вариация върху една тема, която се променя по такъв начин, че да извлече смисъл от всяко място, класа и време.
И така, кое има смисъл в нашите бракове? За да отговорим на този въпрос, не трябва да забравяме, че „традиционният днес брак” навремето е бил приеман за шокиращо, дори дразнещо личен. Някога бракът на отделния индивид е бил само гвоздей, който скрепява по-големия род, функциониращ като малка, но взаимозависима общност. С прехода на клановете към семейнотo ядро (двама родители и техните деца) семейството е обвинено от социалните критици на XIX в. в нестабилност и разрушителен индивидуализъм.
Всеки път, когато в съответствие с обществените нагласи започнем да гледаме на брака като на рай за щастието на отделния индивид, ставаме свидетели на същата гневна реакция. Около превала на миналия век предложенията за облекчаване на бракоразводната процедура провокират тиради за себичността и предсказания за упадъка на цивилизацията. Към кампанията на Маргарет Сенджър от 20-те години на XX в. за правото на омъжените жени да упражняват контрол над раждаемостта е отправено обвинението за „извращаване на естествените функции” и за разпространение на ужасни болести. Демографите обявиха семейното ядро като стандартно домакинство едва през 40-те години на XX в.
Но възможно ли е различните щати да направят брака мандатен? До 1951 г. Върховният съд беше категорично против. Като мярка срещу плашещата несигурност на положението, при което двойките сключват брак в един щат, а се развеждат в друг, всяко удостоверение за развод трябва да бъде признавано в рамките на цялата държава. През 1965 г. Върховният съд отмени последните закони, които забраняват контрола на раждаемостта в рамките на брака, и формално прекъсна връзката между секса и памперсите. Брачните кодекси в повечето щати започваха с изявлението, че бракът обслужва целите на възпроизводството. Но както съдът постанови в „Гризуълд срещу Кънетикът”: „Бракът е една връзка за добро или зло, траен и надежден и толкова интимен, че е свещен.”
С други думи, днес някои консерватори оправдават брака с любовта, а не с това дали една двойка може или ще направи бебета.
Тези промени съответстват на икономическите реалии в нашия век. Навремето неспазването на годежното обещание е преследвано с яростта, която пренебрегнатият Европейски съюз може да стовари днес върху анулираното обединение, защото бракът е предопределял финансовото бъдеще на страните. А фактът, че децата (колкото и да са обичани) са икономическа жертва, а не работна ръка, вече е баналност. Съвременните американци са мобилни, колкото и клетъчните телефони, работни единици, които си изкарват прехраната (или не съумяват да го направят), като сами решават на кои свои таланти или наклонности да се доверят. Американците са свикнали още от раждането си да бъдат питани какви искат да станат като пораснат и как в такъв случай можем да очакваме от тях да съобразят надеждите си, свързани с брака – и със секса, с друго, освен със същия този вътрешен глас?
Последствията? Както обществото разшири визите за изход от брака и елиминира правилата за пребиваване, така сега трябва да занижи и изискванията за вход – пак със същите съображения. С легализирането на контрола над раждаемостта нашите закони признават, че целта на брачния секс вече е любовта, удоволствието и онзи друг сексуален отклик, който толкова трудно можем да изразим с думи – ефимерното трансцендиране на аз-а, дълбоката благодарност от принадлежността на другиго. Много хомосексуални двойки искат да обвържат тази радост от секса със златната лента на оптимистичните, категорични обещания. Когато една двойка реши да сподели отговорностите, надхвърлящи непосредствените й желания, обществото й връчва законен брачен адрес, който позволява на двойката да установи смислен контакт със съседи, застрахователни агенти, съдилища, работодатели, училища и компании за коли под наем. Почтено ли ще е да лишим хомосексуалните двойки от всичко това?
Много застъпници на федералния Акт за защита на брака – чийто версии са представени в съдилищата на 36 щата, приети са в 15 и са отхвърлени в 18, – коректно подчертават, че брачните закони на нашата нация са с дълбоки религиозни корени. Но за кои религии говорим? Днес браковете между партньори от един и същи пол са предмет на дебати във всяка голяма религия. Либералните деноминации – на юдеите-реконструктивисти, на квакерите, на последователите на унитарианството и на многобройните други конгрегации все по-често благославят хомосексуалните двойки, фундаменталистките деноминации – ортодоксални юдеи, баптистите от Юга (които съвсем наскоро оттеглиха подкрепата си на робството), католиците и много други, шумно се противопоставят.
Съединените щати са демокрация, не теокрация. Гражданският брак – подобно на всяка друга плуралистична институция, следва да бъде универсален, с множество възможности за различие или разногласие.
Изчерпала всички други доводи, с които да оправдае пред Хавайския върховен съд забраната върху секса между партньори от един и същи пол като „насилие над държавните интереси”, държавата Хавай в септемврийската си сесия трябваше да постанови, че родителите от един и същи пол не са добро решение за децата. Внушението, разбира се, е, че сексът между гейовете и лесбийките е толкова отблъскващ, че децата не бива да стават негови свидетели. Но повечето родители, включително и родителите от един и същи пол, с право избягват възможността да бъдат видени в леглото от своите деца.
Едва ли само защото противниците на Акта са обсебени от онова, което лесбийките и гейовете правят в леглото, това означава, че същото е валидно и за тях като родители, или че то определя живота на домакинството. В семейния живот на хомосексуалната двойка доминира онова, което подчинява живота във всяко друго семейство – децата да бъдат изпратени на училище, нахранени, измити, облечени и наглеждани, докато родителите са на работа.
Въпреки изобилието от факти някои хора не са в състояние да се отърсят от пропагандата, която смесва хомосексуалността и педофилията: при повечето случаи на сексуално насилие над деца възрастни мъже тормозят момичета. Животът с хетеросексуален доведен баща реално поставя момичето в ситуация на по-голям риск от сексуално и физическо насилие. Но обществото третира неуспехите на доведените бащи като индивидуален проблем, а не като лоща тенденция.
Според консерваторите биологичните майка и баща са най-добрите родители. Ако това е вярно, защо не отменим осиновяването или практиките ин витро? Факт е, че да си възпитан от друг, а не от биологичните си родители – без разлика дали това са двамата ти чичовци или английска гувернантка, – не е новост в историята. (И встъпилите във втори брак майки ни водят по някой Нют Джинджрич и Бил Клинтън, но това възражение не е сериозно.)
Направените до днес изследвания върху връстници сочат, че отгледаните от родители лесбийки или гейове деца са добре приспособени във всяко отношение в своето развитие – от етична зрелост до агресия, от социална обвързаност до себеуважение, и не страдат от повече проблеми на психологичната или половата идентичност (и няма вероятност повечето от тях да са с хомосексуална ориентация) от децата на хетеросексуалните двойки.
Отвращението, което някои хора изпитват към идеята за родители от един и същи пол, често се оправдава с довода, че не е почтено да допускаме детето да бъде белязано от хомосексуалността на родителите. Твърдението е същото: бракът ще заличи клеймото. Но възможно ли е друг, освен фараона, да си позволи да забрани на евреите да имат потомство, за да не страдат децата от антисемитизъм?
Едва ли. Задължение на всеки родител е да научи детето да се справя с присмеха и незачитането. А ако лесбийките и гейовете учат децата си, че правилният начин на живот има и други варианти, защо едно плуралистично общество възразява? Дали ще възпитаваме децата в духа на непопулярни идеологии – от сектата амиш до защитниците на оцеляването у дома, – е решение, което трябва да бъде вземано от родителите, а не от полицията.
Всъщност фактът, че връзката между родителите е незаконна, излага децата на опасност. Родителите от един и същи пол се нуждаят от същата защита като всяка друга брачна двойка – възможността да вземат решения относно училището, да защитават децата чрез службите за семейно здраве, да разчитат на визити и подкрепа в случай, че се разделят. Ако бракът по някакъв начин е посветен на децата, то тогава и децата на лесбийките и гейовете се нуждаят от него.
Ако позволим на две лица от един и същи пол да се оженят, ние ще променим посланието на институцията – ще я отдалечим от детерминизма на репродуктивността, към който религиозното право би искало да ни върне. Някои хора се изнервят от мисълта, че в света съществуват и други варианти, различни от техния. Но ако Хавай отвори брака, от застъпник на загрижеността за вътрешния живот и желанията на другите бракът ще се превърне в поддръжник на живота, управляван от сърцето. Или поне американският вариант е такъв.
Из: „What is Marriage?“ by Е. J. Graff. The Boston Globe. Focus Section. July 21, 1996. Препечатано в: Уолф, Робърт Пол (2004). За философията. София: Издателство на Нов български университет, стр. 223.
© 2004, Елика Рафи, превод
Stalik.wordpress.com 