20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките (ІІ)

Прочети допълнената и редактирана версия на тази статия тук.

11. Не бива да се разрешава на хомосексуалните да отглеждат деца, за да не станат и те „обратни“.

Две са основните направления, по които се отрича „целесъобразността“ на осиновяването на деца от еднополови двойки: възможността тези деца също да станат хомосексуални (а за някои това си е голяма обществена беда) и опасността от психологическите последици върху дете, отгледано от двама еднополови родители.

Първата от двете тези е преди всичко традиционно-консервативна и поддържана главно от религиозни организации. Продължавайки разсъжденията от митове № 2 и 9 ще разберем защо децата, отгледани от хомосексуални двойки не могат просто да „копират“ интимните взаимоотношения на родителите, „превръщайки се“ сами в хомосексуални, т.е. да бъдат „възпитани в хомосексуалност“. Разбира се те могат да копират хомосексуално поведение, но не и истинско хомосексуално влечение, което в крайна сметка ще ги „обрече“ да бъдат просто такива, каквито са. Провеждани са наблюдения върху сексуалната ориентация на деца в такива семейства. От повечето извода е видимо категоричен — половата ориентираност на детето не е свързана с типа на семейството, в което е отгледано.^{23, 24, 25, 26} Според някои изследвания дъщерите, отгледани в лесбийски двойки (но не и синовете), проявяват по-голяма склонност към еднополови романтични увлечения за даден период от време (обикновено пубертета).

Съществуват и изследвания, докладващи за области, където отгледаните от еднополови двойки деца се справят по-добре от връстниците си, например участие в учебния процес²⁵ или способността за водене на разговори за секса с родителите.²⁷ Отчетена е и по-голяма равнопоставеност в родителските грижи при еднополови родители.²⁸

Противници на еднополовите бракове твърдят, че те са, в най-добрия случай прибързани, а в най-крайните мнения — разрушителни. Твърди се, че родителството, както и осиновяването от хомосексуалните крие сериозни опасности. Малочислена група социални изследователи са посветили работата си на „разобличаването“ на тези рискове. Типичен пример е Пол Камерън (Paul Cameron), директор на „Института за изследване на семейството“ (Family Research Institute). Според сайта си (Familyresearchinst.org), института „е основан през 1982 г. с една главна цел: създаването на емпирични изследвания по въпросите на традиционното семейство, в частност хомосексуалността, СПИН, обществената сексуална политика и злоупотребата с наркотици.“

Камерън обикновено цитира случаи на съдебни дела, свързани с попечителството на хомосексуални двойки, случаи на правни и политически дебати. Автор е на ок. 40 материала през последните 25 години, застъпващи тезата, че хомосексуалността има негативни последици за децата и обществото. Камерън твърди и че между 1/3 и 1/2 от случаите на сексуална злоупотреба от страна на хомосексуални осиновители се касае за хомосексуални приемни родители.²⁹ (Каква позната идея, нали!? Вж. мит №8) Без да се впускаме в подробности за критиките към тази клеветническа псевдонаучна продукция (а те са много), ще отбележим, че Камерън е изключен през 1983 г. от Американската асоциация по психология, а в последствие и уличен от Американската асоциация по социология в „последователно преиначаване и погрешно представяне на социологически изследвания върху сексуалността, хомосексуалността и лесбийството.“^{30, 31} Въпреки наличието както на научна, така и външна критика (федерален съдия е окачествявал трудовете на Камерън като „пълно изопачаване“), трудове като неговите се радват на голяма популярност сред негативно настроени към хомосексуалността групи и успешно служат като инструмент за внедряване на анти-хомосексуални настроения и дискриминация.

Както отбелязах в началото, другата линия на „тревожност“ по въпросът за осиновяване на деца от хомосексуални двойки е свързан с евентуалните психологически последици върху детето. Тази позиция на загриженост принадлежи не само на предубедени спрямо хомосексуалността лица. Изследванията в областта са немалко. Тревогата е свързана с това, как едно дете би се справило с евентуалната негативна обществена нагласа спрямо факта, че родителите му са хомосексуални; т.е. как дискриминацията спрямо родителите ще се отрази на детето. Личностови аспекти на развитието също са обект на загриженост, например индивидуализация, психиатрична оценка, поведенчески проблеми, интелигентност, способност за морална преценка и пр. Като цяло изследванията не намират съществени различия по тези пунктове. Твърденията, че децата отгледани от еднополови двойки страдат от дефицит на личностовото развитие нямат емпирична основа.³²

12. Християните по света са единни в позицията си срещу хомосексуалността — Библията ясно я заклеймява.

Позицията на християнската църква по въпросите на хомосексуалността се основава главно на Библията. А християнската църква не изчерпва понятието „християнство“. По света съществуват множество християнски деноминации и всички те интерпретират едни и същи пасажи на Библията по различни начини.

Пет са пряко свързаните с еднополовото сексуално общуване пасажи от Библията. Традиционно източното православие и католицизма ги интерпретират като заклеймяващи хомосексуалността, въпреки че в тях се говори за еднополов сексуален контакт, не за сексуални ориентации, по простата причина, че по времето на написването на книгите от Светото писание не е съществувало такова понятие. Някои съвременни теолози и християнски деноминации обаче преразглеждат из основи интерпретацията на тези спорни текстове.

Позицията на православието и католицизма се основава преди всичко на мирогледните възгледи и библейски интерпретации на църковните отци и светци-мистици (като Тома Аквински или пък Хилдегард Бингенска). Причината е, че в самата Библия — една доста обемна книга — засягащите хомосексуалността пасажи са действително малко. Отрицанието на хомосексуалността се подкрепя за целта често чрез по-общи въпроси, като сътворение, любов и семейство. Библейският мироглед е подчертано хетероцентристки и например факта, че Бог е сътворил хората мъж и жена (Битие 5:2) е достатъчен според някои, за да се докаже, че Бог не е предназначил човека за еднополово сексуално общуване, следователно (но защо?) то е грях. Същата логика ще открием в случай, в който използвате клечка за зъби, не за да си чистите зъбите, а с някакво съвсем друго приложение. Щом клечката е за зъби, т.е. „сътворена“ е с тази цел, ще да е нередна употребата й с друг умисъл! Тази наивистична логика не е нищо друго, освен отчаян опит да се обосноват предразсъдъците и дискриминацията спрямо хомосексуалността.

Изключително са тачени оскъдните библейски цитати, обговарящи еднополовото сексуално общуване. Те са следните: Битие 1—2, 19:1—25; Левит 18:22 и 20:13; Римляни 1:24—27; 1 Коринтяни 6:9, 6:10; 1 Тимотей 1:9—11; Юда 1:7. Валидността на интерпретациите на тези цитати е оспорвана не просто от теологична, но и от лингвистична гледна точка. Причината е, че понятието „хомосексуалност“ е продукт на 19 век и по времето в което е написана Библията то не е съществувало в никой език. За целта в библейския текст по отношение на еднополовото общуване винаги се използват думи, като „мъжеложничество“, които в крайна сметка се отнасят на първо място до идолопоклонничеството, а на второ — до свързаната с него паганска хомосексуална храмова проституция. С което Библията (нищо необичайно) заклеймява идололатрията и проституцията, но не и самата полова ориентация. По времето на написването на Библейските текстове хомосексуалността не е представлявала сексуална ориентация, а тип поведение. На авторите на библейските текстове, които видимо влагат в текста личната си позиция (с нетеоморфни по характера си квалификации, като „гнусота“), не е било известно, че половото поведение на човека може да се влияе от генетични или хормонални изменения, едва ли са имали понятие за поведенческите науки и най-малко са разбирали от детерминанти на поведението.

Думата „содомит“ (Sodomite) идва от „содомия“ (Sodomy), а тя на свой ред е превод на староеврейското „кадеш“ (קדש), извикващ аналогия с града Содом. Етимологията на тази дума ни отвежда до корена „кадаш“ (קדש — пише се по същия начин, но с други диакретически знаци; по технически причини не бих могъл да го изпиша тук). „Кадаш“ значи „чист“, „божествен“, „свещен“. „Кадаш“ се използва по адрес на човек, посветен на някакво божество и поради това, считащ себе си за по-близък до божеството от обикновените хора (вж. напр. Исаия 65:5, където е употребена именно тая дума — „защото съм свет за тебе“ в българския синодален превод или קְדַשְׁתִּ֑יךָ). „Кадеш“ на свой ред пък е дума, означаваща мъжка храмова проститутка, т.е. жиголо, посветен на Астарта или Венера и отдаващ тялото си в тяхна чест (вж. напр. Второзаконие 23:18).⁵² Както се вижда „содомията“ или „мъжеложничеството“ ни отвеждат не при някоя сексуална ориентация, а при добре известната враждебност на юдеите към алтернативните култове, поради етническият им монотеизъм. Векове наред обаче в тези думи се влага предумишлено съвсем друг смисъл и те се представят, като заклеймяващи хомосексуалността.

Революционен е труда на американския историк Джон Босуел (John Boswell), който през 1980 г. публикува книгата си „Християнство, социална толерантност и хомосексуалност“.³³ В него Бозуел аргументира тезата, че част от преводите на споменатите библейски пасажи са съзнателно преиначени, а друга — съзнателно изопачени в интерпретацията, за да се представят като заклеймяващи хомосексуалността (подобно на приложения тук пример). Налични са и вътрешни противоречия в текстовете, главно във връзка с разказа за Содом и Гомор. С богата ревизия на историческата действителност Бозуел показва, как отношението спрямо хомосексуалността се е изменило във времето, дори вътре в самата църква, която, според него, преди е признавала еднополовия съюз като валиден.

Днес редица протестантски деноминации поддържат интерпретациите на Бозуел и някои по-съвременни теолози, като д-р Дейвид Хилборн (David Hilborn).

13. Хомосексуалните искат специални права за гейовете и лесбийките.

Окачествяването на основни човешки и граждански права като „специални“ е ярка проява на демагогия и опит за съзнателно и целенасочено манипулиране на общественото мнение. Едва ли някой нормален човек ще нарече така правото да бъдеш нает и да запазиш работата си според квалификацията и заслугите си, наместо според сексуалната си ориентация, етническата, верска, расова или друга принадлежност. Правото да бъдеш обслужен наравно с останалите клиенти в ресторанта или супермаркета също, като че ли, няма отенъка на специално. Правото да се разхождаш по улицата хванат ръка за ръка с човека, когото обичаш, без да се боиш, че можеш да бъдеш нападнат и пребит за това, което си или за това кого обичаш, също звучи относително обикновено. С две думи — хомосексуалните и бисексуалните искат тези права, които имат всички останали средностатистически граждани на една страна, включително правото да сключват юридически брак и да отглеждат деца — свои или осиновени. Ако някой вижда в това искане нещо специално, само защото го искат хомо и бисексуалните, то проблемът със „специалното“ е у него, а не у хомосексуалните. Няма рационална причина тези искания да застрашават с нещо обществото или правата на останалите хора и малцинства, както се опитва да се внуши от страна на консервативни религиозни и крайно десни партии.

14. Хомосексуални са 10% от населението.

Този мит почива на труда на американския биолог Алфред Кинси „Сексуалното поведение на мъжа“ (1948), макар този факт рядко да се споменава. Той е показателен за това, как наглед ясно написаното твърдение в един научен труд, може да бъде погрешно интерпретирано, преиначено, изопачено от неспециалисти и превърнато в истина, без да представлява такава. Булевардни списания, бастиони на популярната психология, ползвана предимно с цел да занимава отегчените домакини, често цитират този „факт“ в статии от типа на „10 неща, които мъжът на средна възраст си мисли по време на секс“. Несериозността на тези твърдения, както и на самите статии и издания в които са публикувани, следва да е очевидна за интелигентния читател.

В „Сексуалното поведение на мъжа“ Кинси докладва, че 10% от мъжете „на възраст между 16 и 55 години са повече или по-малко преимуществено хомосексуално ориентирани (т.е. равнище 5 или 6) в продължение на поне три години.“³⁴ Както се вижда, споменатите 10% имат съвсем конкретен контекст. Неправилно схванат, смисъла на изречението често се губи и съкращава на „10% от мъжете … са … преимуществено хомосексуално ориентирани.“ Накрая смисълът му съвсем се изопачава, като се твърди, че хомосексуалните въобще (и мъже, и жени) са 10 константни процента от популацията (най-често се има предвид човечеството въобще). Всъщност фактите, които Кинси ни показва, далеч не говорят за подобно нещо.

Първо, в труда си Кинси говори за типове сексуално поведение — както вече споменахме той в известен смисъл отрича валидността на дихотомичните категории. Избягва ги и не категоризира хората съобразно тях. Второ, Кинси визира само мъжете и то в определен възрастов диапазон. Трето, той говори само за онези, които се класифицират в пета или шеста степен по скалата на Кинси. Четвърто, изследването на Кинси е валидно за САЩ, където е било проведено. Това не дава основание да се твърди, че статистическите данни ще бъдат същите в България например. Пето, както вече се отбеляза, скалата на Кинси класифицира поведението, но не и самата сексуална ориентация — тя представлява емоционално привличане и сексуално желание, не само проявено поведение. Това ни кара да се усъмним, че е възможно тази цифра да е по-голяма, а не, както твърдят опонентите на хомосексуалността — по-малка.

Световното секс проучване на компанията „Durex“ за 2005 показва, че 20% от допитаните от населението на САЩ се самоопределят като хомосексуални, а от България — 9%. Това изследване също е ненадеждно, предвид че е провеждано чрез Интернет, което поставя под съмнение представителността на групата респонденти за популацията, която представят.

15. Родителите трябва да отхвърлят хомосексуалността на децата си и по възможност да се опитат да ги откажат или излекуват от нея.

Тази позиция спрямо сексуалната ориентация на синовете и дъщерите никак не е рядка. Тя почива главно на дезинформация или въобще на отсъствието на такава по въпросите на хомосексуалността. А най-страшното е, че последствията от нея могат да имат фатален изход. За едно дете няма нищо по-страшно от отхвърлянето от собственият му родител. Объркаността от обществено заклеймените чувства и желания, които то изпитва, комбинирани със системно насажданото чувство за „ненормалност“ и „греховност“, стават взривоопасна маса. Клечката кибрит за нея е отсъствието на подкрепа (и дори напротив) от страна на родителя — най-близкия. „Въпреки множеството проучвания и убедителни свидетелства, все още съществува едно нежелание да се признае връзката между традиционната социална стигматизация (позорно заклеймяване) на хомосексуалността и високият брой на опитите за самоубийство сред юношите и младите мъже, идентифицирани като гейове от самите тях или от другите.“ Това пишат Мишел Доре и Симон Л. Лажьонес в книгата си „Мъртвите момчета не танцуват“ (Hermes Publishing, София 2005). В това забележително изследване двамата автори ясно показват, че хомофобията може да убива и индиректно.

Емоционалната травма, която са способни да нанесат непримирими родители върху крехката и объркана душевност на своите хомосексуални деца-тинейджъри е често необратима. А подлагането на различни (псевдонаучни) лечения и терапевтични методи спрямо хомосексуалността е същински риск за психичното здраве на младежите. Твърдението, че трябва и е възможно да се „лекува“ нещо, което, както показахме дотук, не се нуждае от лечение и не е просто (или дори възможно въобще) да се промени, спокойно можем да отнесем към анти-хомосексуалните нагласи, стоящи зад печални съдби, като споменатите.

Интересно, мисля, ще е да споменем, че високият процент на самоубийство сред хомосексуалните младежи, сравнени с техните връстници, години наред, а дори и днес, е сочено като доказателство за психическата лабилност на хомосексуалните. Като причина за тази лабилност обаче се сочи самата хомосексуалност, а не социалната стигматизация, дискриминация и натиск спрямо хомосексуалните.

16. Хомосексуалните по-често се депресират, мислят за самоубийство и имат лабилна психика.

Този мит е горещо подклаждан преди всичко, защото е по-лесно да бъде аргументиран и „доказан“. Ала за какво доказателство говорим? Действително много изследвания посочват тенденции на повишена тревожност и депресия сред популацията на хомосексуалните, сравнени с хетеросексуалните. Причините за повишена тревожност и суицидни помисли сред хомосексуалните младежи бяха изложени в предходната точка. Тук именно, цитиращите източниците по темата прибягват до чиста проба демагогия, намирайки причината за проблема в самата хомосексуалност. Самоочевиден обаче, мисля, е факта, че произхода на подобна депресия се корени в социалната стигматизация и натискът върху хомосексуалните от старана на обществените норми, а не в самата хомосексуалност като клинична единица.

Твърдението за лабилна психика и съпътстващи хомосексуалността психични проблеми при гейовете и лесбийките твърде отдавна бе разобличена за пръв път като лъжа и оттогава до днес непрестанно се трупат изследвания в полза на първоначалните изводи. Те са направени от американската психоложка Ивлин Хукър (Evelin Hooler) още през 50-те. В едно свое забележително изследване⁵³ Хукър сравнява две групи от по 30 мъже — хомосексуални и хетеросексуални. Двете групи са подложени на три различни проективни теста, които в последствие са разгледани от трима специалисти в областта на проективните тестове. На експертите, прегледали резултатите, не са предложени никакви други данни, освен самите тестови резултати. Те са помолени да определят психологичното здраве на обектите и като бонус — да посочат сексуалната ориентация на всеки един. Както продължава да твърди мита и днес, би следвало да се открият свидетелства за психични разстройства, съпътстващи хомосексуалността. Със скала от 1 до 5 е оценявана психологичната приспособеност на личностите, чиито резултати са подредени в случаен ред. Впоследствие резултатите на двойки мъже — по един хомосексуален и един хетеросексуален — са представени на експертите с молба да бъде посочено „кой кой е“. Резултатите са недвусмислени. Двете групи не показват съществена разлика в степента си на приспособеност, а хомосексуалните от двойките са идентифицирани правилно в 50% от случаите. Тоест, клиничните „критерии“ имат валидността на чиста проба налучкване.

Факта, че е изследовател, а не клиничен специалист, обрича изследването на Хукър на забрава, чак до 1973 г., когато нейният труд, заедно с този на Алфред Кинси, са сред цитираните научни изследвания, използвани като основание хомосексуалността да бъде извадена от списъка с психични разстройства на Американската асоциация по психиатрия.

17. Хомосексуалните масово се заразяват с ХИВ и са изложени повече на опасността от СПИН.

Този мит води началото си от самото откриване на Синдрома на придобитата имунна недостатъчност (СПИН). Първите появи на симптомите на болестта в САЩ датират от есента на 1980 г. Появяват се у мъже на възраст между 30 или 40 години. Мъжете страдат от една разновидност на пневмонията, мозъчни абсцеси, предизвикани от един паразит по животните и една рядка форма на тумор, обичайно наблюдавана в напреднала възраст. Общото между тези симптоми са две неща. Първо, страдащите от тях с подчертано подтисната имунна система. И второ — всички пациенти, у които е наблюдавана болестта, са хомосексуални. Синдромът бива наречен „гей-свързано разстройство в имунитета“, ала впоследствие се преименува на СПИН.³⁵ Здравословните проблеми на хомосексуалните обаче слабо интересуват обществото по това време и медиите на практика не засягат проблема. До момента, в който става ясно, че СПИН не е „чумата на гейовете“, а „чумата на 20 век“, поразяваща всички, без оглед на сексуалната им ориентация.

Борбата за събуждане на обществена тревожност по въпроса е жестока. Причината болестта да е открита първо и главно сред хомосексуалните мъже е факта, че по това време — ерата на дрогата, екстази, безпаметните купони в крайпътни вили и златни години за порноиндустията — сексуално промискуитетните гейове и наркомани в САЩ водят подчертано разблуден стил на живот. Макар да става известно, че болестта се разпространява по полов път, лидери на някои гей-организации полагат неимоверни усилия да отрекат този факт. Увлечени от романтизма на борбата за социална дестигматизация и равноправно третиране. хомосексуалните в САЩ по това време приемат еротизмът към същия пол като определящ не само сексуалната им ориентация, но и идентичността им. Според този изкуствено създаден стил на живот геят, който не прави секс когато и където пожелае, отхвърля своята идентичност и страда от интернализирана хомофобия.³⁶ Този стил на живот до голяма степен допринася за утвърждаването на нашия мит №7. Бързо разпространилата се епидемия на СПИН спомага за повдигането на широк обществен диалог и за хомосексуалността, по това време все още тема-табу, започва да се говори все по-открито и свободно. Подемат се кампании за информиране на обществеността за разпространението на СПИН. Тези кампании и усилията за по-голяма социална помощ към рисковите групи, като хомосексуалните, водят до повишаване на личното самоуважение на тези групи и понижават вероятността гейовете да отстояват навици във високорискови полови практики.³⁷

18. Хомосексуалните се обличат в дрехите на другия пол и искат да станат като него.

Изненадващо широко разпространено е нелепото вярване, че хомосексуалните травестират. В психологията и сексологията травестия се нарича акта на преобличане в дрехите на другия пол. Практикуването й е известно като трансвестицизъм, трансвестизъм или просто травестизъм. Трансвестицизмът има три основни разновидности.¹⁸

На първо място трябва да споменем транссексуалният трансвестицизъм. Той се практикува от транссексуални лица, т.е. лица с разстройство на половата идентичност, а често и на психосексуалната (полова) ориентация. Транссексуалните лица желаят да изоставят дефинираната от биологичния им пол идентичност и да придобият идентичността на противоположния пол, тоест има налице разминаване между анатомичния пол и половата идентичност (чувството, че си мъж или жена): анатомични мъже, които желаят да притежават тялото и идентичността на жени, или анатомични жени, които желаят да притежават тяло и идентичността на мъже.^{36, 38} Това състояние е същностно различно от хомосексуалността, въпреки, че именно то често се припознава като хомосексуалност, а транссексуалните са квалифицирани като „гейове“ или „педали“, което е съвсем погрешно.

Другият вид трансвестицизъм е фетишизмения трансвестицизъм или травестизъм. Това са хетеросексуални лица, които се преобличат в дрехите на противоположния пол с цел постигане на сексуално удоволствие.^{18, 39} Фетишизмените трансвестити, постигайки полова възбуда от преобличането в женски дрехи, често пъти в последствие мастурбират или дори извършват хетеросексуално сношение. Любопитно е да се отбележи, че ок. 2/3 от фетишизмените трансвестити са женени, имат деца, и определят себе си като изключително хетеросексуални.³⁹ Определян като психосексуално разстройство, травестизмът често се бърка с транссексуалността, фетишизма и хомосексуалността.

Третият вид трансвестицизъм, който пряко засяга и настоящия мит, е хомосексуалният трансвестицизъм. Той е рядко явление и се практикува от хомосексуални мъже, участващи в развлекателни и шоу програми с цел забавление или ирония на сексуаланта ориентация.^{18, 39} Преобличането в женски дрехи на хомосексуални мъже е театрално. За разлика от транссексуалността тук не е налице воля за идентификация с противоположния пол или желание за промяна на биологичния. Не е налице и полова възбудимост от акта на преобличане, както при фетишизмения трансвестицизъм.

Преобличането в женски дрехи при хомосексуалните е продукт на една карнавална гротеска на фемининността им. То се среща предимно в гей клубове или по време на гей-паради на гордостта (наричани така, защото имат за цел да заявят гордостта на хомосексуалните личности от това, което са). Хомосексуалните не изпитват нужда от преобличане в женски дрехи и принципно не го правят извън посочените случаи.

19. Бракът има за цел продължението на рода и затова на хомосексуалните не бива да се разрешава еднополов брак. Целта на това искане е разрушаване на традиционните ценности и унищожаване институцията на брака.

Тази теза по същността си е християнска, сиреч религиозна, но за много хора звучи като чудесно оправдание да се ограничат гражданските права на хомосексуалните. В последствие е реконструирана от следпросвещенската мисъл в теза, че в природата е нормално това, което подлежи на възпроизводство, а останалото е отклонение. За съжаление на изповядващите с почти религиозна чувствителност тази максима, природата видимо не е съгласна с нея и отдавна е засвидетелствала механизми, отричащи безусловния й характер.

Ще изоставим за минута конкретиката на брака и ще обърнем внимание на половото поведение като цяло. Половата функция при човека е двояка — прокреативна (репродуктивна), но и рекреативна (емоционално—удоволствена). Подкрепящите гореизложената теза почти винаги пропускат втората основна функция на секса при хората. Тази удобна демагогия обаче е печално проявление на двоен стандарт, предвид, че именно втората от двете функции е най-масово практикувана и от самите хетеросексуални. Д-р Тодор Бостанджиев има един любопитен пасаж относно определението за нормално в половото поведение в своята „Сексология“:

[…] говорейки за отклонение в половото поведение, много е трудно да се определи за какво отклонение всъщност става дума — кое полово поведение е „нормално“, та от него другото да е „отклонение“. Известно е, че подобни полови поведения се наблюдават и при животните. Все пак при животните дефинирането може да е по-просто: при тях половата дейност има само една функция — прокреативна (репродуктивна) и когато тя не се осъществява, половото поведение е неестествено, девиантно. При човека обаче половата дейност има две функции. Половото поведение може да не осъществява прокреативна функция, но да удовлетворява рекреативността, емоционално-удоволствената. Следователно девиантното полово поведение е „отклонение“ по отношение на възпроизводствената, но не и по отношение на комуникативно-емоционалната функция.

Така отклоненията в половото поведение може да се дефинират като относително трайни полови потребности и навици, при които се осъществява само рекреативна, но не и прокреативна полова функция. Девиацията е „ненормална и неестествена“ само по отношение на прокреацията. […] Тук съществува само нравствено ограничение: начинът на общуване да се приема съзнателно и доброволно и от двете страни и да не уврежда здравето и нравствените разбирания на партньорите. При спазването на тези условия как и с кого се осъществява полово общуване остава лична работа на участниците в него.¹⁸

„Начинът на общуване да се приема съзнателно и доброволно и от двете страни и да не уврежда здравето и нравствените разбирания на партньорите.“ Въпреки овехтелия си терминологичен апарат и все още видимите влияния от материалистическите хуманитарни теории, от целия труд на Бостанджиев този извод е един от най-забележителните и актуални. Това определение за нормалност при човешката сексуалност действително е валидно за почти всяка област на половото поведение. Нещо повече — твърдението на Бостанджиев, че при животните половата функция се свежда само до репродукцията не е вярно. Доказано е, че някои животински видове засвидетелстват системно рекреативно полово поведение. Още повече, че към днешна дата хомосексуално поведение е наблюдавано у над 1 500 животински вида, за 500 от които е добре документирано. Което още повече показва, колко изкуствена и ялова е теорията за репродуктивния идеал в природата. Да би била тази теза действително напълно вярна и безусловно изповядвана от защитниците си, това щеше да значи, че всеки човек на тази планета, който извършва полово сношение с нерепродуктивна цел, е своего рода „ненормален“. В тази графа спадат всички хетеросексуални двойки по света, правили някога секс с презерватив, противозачатъчни и въобще с намерения различни от зачеването! Но за репродуктивната цел на секса хетероцентристите се хващат само и единствено, когато стане дума за еднополов секс.

В известен смисъл засегнахме този въпрос и по-рано — в теорията за формиране на сексуалната ориентация у човека, която представя за значими както биологичните, така и социалните детерминанти. Стана ясно, че освен базисните си полови репродуктивни инстинкти, човек е способен да изпитва и развива нерепродуктивни потенциали в отношенията си с останалите човешки същества.

Връщайки се към институцията на брака ще трябва да признаем няколко неща. „Семейство“ има много по-широк смисъл от влагания в него от радикално настроени религиозни фундаменталисти. С латинското familia в Древен Рим се означавало цялото домакинство, наедно с роднините и робите, работещи в дома. И ако християнския брак е свидетелство пред Бог, то крайно неприятно е налагането на критериите за него у гражданския брак, който е правен акт пред лицето на държавата, който поражда правови отношения между съпрузите, които по презумпция се обичат. Според конституцията на Република България (чл. 46) е законен само гражданският брак. Да говорим тук за съюзи пред лицето на Бога и за това какво пише в Библията е смешно и несъстоятелно. Това е подмяна на тезисната основа: чрез норми на религиозния морал да се обоснове отказ за даване на граждански права. А двете нямат пряка връзка помежду си, поне до момента, в който страната ни е демократична република, а не християнска или ислямска република, т.е. до момента, в който религиозното право не е еднозначно на гражданското.

От тук започва безкрайно повтаряне на тезиса, че с еднополовите съюзи ще се разруши институцията на брака и ще се накърнят „традиционните ценности”. Това мъгляво понятие за ценности, били те определяни като „традиционни” или „семейни”, е кодова дума в масовата психология, алармираща за опасност — надигаща се голяма промяна, която се кани да унищожи наличния в момента миров ред. Така индиректно се внушава, че еднополовите бракове ще разрушат нещо, ще предизвикат обществен катаклизъм. Как точно обаче — никой не обяснява. Така че не става ясно и на каква логика почива това твърдение, а оттам — и валидна ли е въобще тя. В забележителната си (не само по съдържание, но и по стегнатия си обем) книга „Фундаментализмът”, американският историк на религиите Мализ Рутвен пише:

В поляризирания манихейски свят на фундаменталисткото учение целомъдрието не е достатъчно. Враговете на Бог трябва да бъдат демонизирани. „Изпуснатата” жена е проводник на Сатаната. Фундаментализмът учи, че „семейни ценности” е кодирана дума, означаваща хомофобия. Поне половината литература, издадена от„Фокус върху семейството” – лобистка група от Колорадо, е посветена на отричането на хомосексуалността. Джеймс Робисън, американска телевизионна евангелистка, поставя хомосексуалните в категорията на изнасилвачите, банковите обирджии и убийците: „Не трябва да се вайкате дали е нормално да си хомосексуален.” Въпреки това рядко, почти никога, не се обяснява как точно хомосексуалността подкопава семейните ценности. (В действителност обратното изглежда по-правилно: „обратните” обикновено остават по-близко до роднините, отколкото децата, които сключват брак и напускат дома.)⁴⁰

Възможно е с тези „традиционни ценности” да се визират ценностите на патриархалния ред и етническата общност — земята, кръвта и вярата. Те често са и ценности на национализма. В случая с еднополовия брак застрашена е кръвта, сиреч продължението на рода. В масовото подсъзнание на етноса атакуването на този архетип е сигнал за заплаха, който се проектира ирационално в съзнанието като чувство на тревожност, както от тази заплаха, така и от глобалната промяна. Психологията на тези ценности и промяната им е застъпена широко и в българската литература, от където тя добре може да бъде усвоена. Това е проблематиката на повестта „Гераците” от Елин Пелин и на разказа „Дервишово семе” на Николай Хайтов например.

Реална заплаха за обществото обаче, като че ли не съществува. И този проблем е от компетенцията не на правистите и политиците, а на психолозите, социалните работници и културните антрополози. Именно значението на тяхното становище обаче най-често се девалвира в обществения дебат по въпроса, преди всичко защото е про-хомосексуално и следователно неудобно. През 2004 г. в отговор на призива на американския президент Джордж Буш за конституционни поправки, забраняващи гей браковете, като заплаха за цивилизацията, Американската асоциация по антропология (най-голямото сдружение на антрополози в света) излезе със следното становище:

Резултатите от продължилите повече от век изследвания върху домакинства, близки съжителства (на семейни начала) и семейства, сред различни култури в различни периоди от историята, не предоставят каквито и да било доказателства в подкрепа на тезата, че цивилизацията като цяло или отделни жизнеспособни социални устройства зависят от брака като изключително хетеросексуална институция. По-скоро антропологичните изследвания водят до заключението, че широката гама от типове семейства, включително тези, основани на еднополова връзка, могат да допринесат за установяването на стабилни и хуманни общества.

Изпълнителният борд на Американската асоциация по антропология силно се противопоставя на конституционни поправки, ограничаващи брака [като достъпен само] за хетеросексуални двойки.⁴¹

20. Хомосексуалността е признак за упадък на обществото: тя не съществува в развитите култури.

Този мит е често използван от консервативни пропагандатори и организации, по простата причина, че както в случая със „семейните ценности” от мит №19, създава чувство за опасност. За разлика от мъглявата и неконкретизирана аларма на това понятие обаче, мита за хомосексуалността и културния упадък е значително по-конкретен. И би бил съвсем правдив, ако не пропускаше или преиначаваше редица исторически факти.

На първо място развиващите тази теория за хомосексуалността твърдят, че тя не е съществувала в развитите общества. Коректно ще е обаче да говорим най-напред за еднополово общуване, по простата причина, че понятието „хомосексуалност” твърде тясно ни обвързва с някои типични особености на сексуалната ориентация. И макар че това понятие често се ползва просто като синоним на еднополовото сексуално общуване, тази употреба е твърде неточна и неправилна.

Еднополовите връзки са били и продължават да бъдат организирани в отчетливи категории в различните общества в различно историческо време. Културния антрополог Стивън О. Мъри разграничава три отделни асоциативни модела:⁴²

• Егалитарен, състоящ се от двама партньори без значение на възрастта. При това и двамата изпълняват равнопоставена, социално приета сексуална роля като хетеросексуални от своя пол. От такъв тип са повечето хомосексуални връзки в съвременното западно общество.

• Полово структуриран, състоящ се от връзка между партньори, играещи различни полови роли. Пример за подобни отношения са традиционните връзки между мъже в Средиземноморието, Близкият Изток и Централна и Южна Азия, както и хората с Два духа (както са наричани членовете на еднополова връзка от индианците) или шаманските практики на промяна на пола в древните общества. В Северна Америка, това е най-добре илюстрирано от маскулинно-фемининната практика. В Турция и други ислямски страни например, както и в Латинска Америка (Мексико и Бразилия), за хомосексуален се счита само пасивният партньор.^{43, 44}

• Възрастово структуриран, състоящ се от партньори на различна възраст, обикновено от юноша и по-зрял мъж. Пример за такива взаимоотношения е педерастията сред древните гърци или взаимоотношенията между начинаещ самурай с по-опитни войни; южнокитайските момчешки брачни ритуали; и съществуващите и днес в Централна Азия и Близкия Изток практики.

Обикновено в дадено общество и дадена епоха доминантна е само една от формите на хомосексуално общуване, което не означава непременно отсъствие на другите две. Историкът Риктър Нортън отбелязва в „Интеграционни и егалитарни модели“,⁴⁵ че в Древна Гърция егалитарните модели на хомосексуална връзка са съществували паралелно с институционализираната педерастия, а практиката на сексуално общуване с непълнолетни е популярна практика и в наши дни, както в хомо, така и в хетеросексуална форма.

Еднополово сексуално общуване може да открием не просто навсякъде в историята, но и навсякъде по света. Най-старите запазени днес паметници, доказващи наличието на хомосексуални отношения, са от Древен Египет. Открити са множество релефи и рисунки, изобразяващи мъже в интимни пози, както и обща гробница на двама придворни сановници с текстове и изображения, потвърждаващи тяхната любов и съжителство.

Сред най-известните, практикували такова общуване общества, са тези на Древна Гърция и Древен Рим. Сред древните гърци била възприета педерастията (връзка между зрял мъж и юноша), но не и отношенията между зрели мъже с равнопоставен социален статус. По традиция зрелият мъж (erastes) избирал юноша за свой любим (eromenos) и го превръщал в обект на посвещение и обожание. Очаквало се любовникът да осигури на любимия си необходимото обучение, да го закриля и насочва в процеса на възмъжаване, и да го издигне до съответния статус на свободен гражданин. В Древна Гърция не е съществувало понятието „хомосексуалност“, както и мъже с хомосексуална ориентация, поне в съвременния смисъл на думата. По-коректно ще е да говорим за своеобразна бисексуалност при мъжете. Но и това определение е доста неточно, поради същностните различия между древногръцката и съвременната сексуалност. Ученият-класик Дейвид Халпърин заявява, че в класическата епоха в Атина сексуалните обекти биват „не мъже и жени, а активни и пасивни, агресивни и подчинени“.⁴⁶ Еднополовият сексуален контакт в Древна Гърция е стриктно съобразяван със социалния статус на двамата участници в него, а оралният или анален контакт е недопустим или много рядък; той е предимно междубедрен.³⁶

Обичайно в древна Спарта било поддържането на връзки с момчета от страна на възрастни мъже. Смятало се, че интимните контакти между по-възрастните и по-младите войници укрепват лоялността и солидарността вътре в отряда, и насърчават смелостта и героизма в обкръжението на любимия човек. Често щом юношата навършел определена възраст, от връзката с любовника му били изключени сексуалните отношения.⁴⁷

На о-в Лесбос „десетата муза“ на Платон, Сафо, пише страстни любовни поеми, адресирани към жени. Самият Платон пък определя в „Пирът“ любовта към младите мъже като „божествена“.

В средновековните мюсюлмански култури интимните отношения между мъже били широко разпространени.⁴⁸ Те били и основно вдъхновение на някои от най-знаменитите близкоизточни творци от епохата, като арабския поет Абу Нууас и персийските художници Риза Аббаси и Мухаммад Касим (16-17 век).⁴⁹ Културите на Мала Азия пазят спомени за еднополова любов и от предислямския период. В своята „Елахи Нама“ персийско-таджикския поет Фарид ад-дин Аттар (ок. 1142 — 1220), един от тримата „Велики суфии“, събира осем истории за споделената любов и преданост на султан Махмуд Газневи и робът Малик Аяз.

В Източна Азия хомосексуалните отношения са били стандартна част от обществения живот, в Китай още от 600 г. пр.н.е., а в Япония — поне отпреди хиляда години. Такива отношения отново имали педерастичен характер и били повлияни от различията във възрастта и социалното положение. Подобни отношения, описвани от Цзяо Хшечин в „Хонг Лу Менг“ (Сън от червената стая) и „Ши Ту Чжи“ (Хроника на камъка), изглеждат също толкова обичайни, както и хетеросексуалните романси. При полово структурираната женска хомосексуалност в Тайланд съществува и една любопитна практика — активните партньорки (томс) полагат усилия изцяло в полза доставяне на сексуално удоволствие на пасивните си партньорки (дее) и не позволяват на своите дее да им доставят удоволствие.

Противно на разпространеното вярване еднополови връзки са налице и сред индианците в Северна и Южна Америка. Антропологът Джилбърт Хърд пък разказва за необичайно институционализираната хомосексуалност сред самбиа, племе в Нова Гвинея.⁵⁰

Всичко дотук е само една дребна част от голямата мозайка. На практика еднополовото сексуално общуване е пръснато навсякъде по света и във всички исторически епохи. В различните култури съществува различно отношение към еднополовият секс между мъже. Според изследване на Клелън С. Форд и Франк А. Бийч в ок. 1/3 от изследваните от тях над 70 древни общества и култури еднополовите сексуални практики между мъже са редки, отсъстват или са тайни. В останалите 2/3 подобни контакти са се практикували по-свободно или са били интегрирани в обществото.⁵¹

У авраамическите религии (юдаизъм, християнство, ислям и бахайство) това отношение е традиционно негативно или поне е било превърнато в такова. (за християнството вж. мит №12) Във „Фундаментализма“ Мализ Рутвен пише:

Страхът на фундаменталистите от хомосексуалността е пресякъл Атлантика и е навлязъл в англиканската църква, където значителна част от свещеничеството е хомосексуално. […] Подобни течения се наблюдават и в света на исляма, където традиционната толерантност към хомосексуалността като по-малко заплашваща „семейните ценности“, отколкото хетеросексуалната (особено женската) неверност, сега се заменя с активна хомофобия, а на хомосексуалността е наложен етикет (доста неточно) на „вносен“ западен порок. Току-що излезли от семинариите, талибаните, управлявали Афганистан, екзекутирали хомосексуалните чрез бой с камъни, срутвайки стени, за да смажат телата им. След революцията в Иран хомосексуалните са били бесени, дискотеки, посещавани от хомосексуални – затваряни, а посетителите – арестувани.⁴⁰

Както става видно еднополовото сексуално общуване не е просто културна особеност и не е признак на аномия. То е обективен исторически факт.

Следва послеслов…

Внимание: този текст е авторски. Никаква част от него не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на автора. stalik(at)gmail.com

____________________
• 23. Andersson, N., Amlie, C., Ytteroy, E.A. (2002). Outcomes for children of lesbian or gay parents: A review of studies from 1978 to 2000.
• 24. James, W. H. (2004) The sexual orientation of men who were brought up in gay or lesbian households. Journal of Biosocial Science, 36 (3), 371-374.
• 25. Wainwright, J., Russell, S.T. & Patterson, C.J. (2004). Psychosocial adjustment, school outcomes, and romantic relationships of adolescents with same-sex parents. Child Development, 75 (6), 1886-1898.
• 26. Tasker, F. (2005). Lesbian mothers, gay fathers, and their children: A review. Journal of Developmental and Behavioral Pediatrics, 26 (3), 224-240.
• 27. Tasker, F.L. & Golombok, S. (1997). Growing up in a lesbian family: Effects on child development. NewYork: Guildford.
• 28. Chan, R.W., Brooks, R.C., Raboy, B. & Patterson, C.J. (1998). Division of labor among children conceived via donor insemination by lesbian and heterosexual mothers. Child Development, 69, 443-57.
• 29. Cameron, P. (2005). Are over a third of foster parent molestations homosexual? Psychological Reports, 96 (2), 275-298.
• 30. American Sociological Association (1987). Footnotes. American Sociological Association: Washington, D.C.
• 31. Cameron, P. (1994). Revisiting New Republic’s attack on Cameron: A rebuttal to the accusation that Dr. Cameron was dropped from the American Psychological Association (APA). Family Research Report, November-December.
• 32. Lesbian & Gay Parenting. American Psychological Association, 2005.
• 33. John Boswell. Christianity, Social Tolerance, and Homosexuality: Gay People in Western Europe from the Beginning of the Christian Era to the Fourteenth Century. University Of Chicago Press; New Ed edition, 2005.
• 34. Alfred Kinsey, Wardell Pomeroy, and Clyde Martin. Sexual Behaviour in the Human Male. Philadelphia: W.B. Saunders, 1948, Таблица 147, стр. 651
• 35. Randy Shilts. And the Band Played On: Politics, People, and the AIDS Epidemic. Stonewall Inn Editions, 2000.
• 36. Франсис Марк Мондаймър. Истината за хомосексуалността. София: Планета—3, 2002.
• 37. Gary Remafedi. Preventing the Sexual Transmission of AIDS during Adolescence. Journal of Adolescent Health 9, no. 2 (1989): 139-43; Цитирано в Мондаймър (2002). Истината за хомосексуалността.
• 38. Даниел Дж. Зиглър. „Транссексуализъм.“ В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. Наука и изкуство, С. 1998.
• 39. Даниел Дж. Зиглър. „Травестизъм.“ В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. Наука и изкуство, С. 1998.
• 40. Мализ Рутвен. Фундаментализмът: В търсене на смисъла. София: Захарий Стоянов, 2004.
• 41. Изявление относно брака и семейството на Американската асоциация по антропология, http://www.aaanet.org/press/ma_stmt_marriage.htm
• 42. Stephen O. Murray. Homosexualities. University Of Chicago Press, 2002.
• 43. Hamdullah Aydin, M.D., and Zeynep Gülçat, Ph.D. „Turkey.“ В: Robert T. Francoeur and Raymond J. Noonan (Eds.) The International Encyclopedia of Sexuality. Volume I – IV. Continuum International Publishing Group; Subsequent edition, 2001.
• 44. Grace Galliano. Gender: Crossing Boundaries. Thomson-Wadsworth, 2003.
• 45. Rictor Norton. „Intergenerational and Egalitarian Models“, http://www.infopt.demon.co.uk/social19.htm
• 46. David Halperin. One Hundred Years of Homosexuality. Diacritics (Summer 1986): 39
• 47. Питър Джеймс, Ник Торп. Древните изобретения. Том І. С. 1998
• 48. Khaled El-Rouayheb. Before Homosexuality in the Arab-Islamic World, 1500-1800. University Of Chicago Press, 2005.
• 49. Louis Crompton. Homosexuality and Civilization. Belknap, Harvard, 2003.
• 50. Gilbert Herdt. Guardians of the Flutes, Idioms of Masculinity. New York: Columbia University Press, 1987.
• 51. Clellan S. Ford and Frank A. Beach. Patterns of Sexual Behavior. New York: Harper & brothers publishers, 1951
• 52. Wilhelm Gesenius. Hebrew and Chaldee Lexicon to the Old Testamament Scriptures. Boston: Crocker and Brewster, 1844. (a public domain copy)
• 53. Evelin Hooler. The Adjustment of the Male Overt Homosexual. Journal of Projective Techniques, 21 (1957): 18-31.16.