Опит за летене…

Това е първият пост, който пиша като в един истински дневник – от мое име, споделяйки мои чувства и наблюдения. Както споменах, не обичам да говоря за себе си и личния си живот публично онлайн. Поне на този етап. Мислих тази вечер върху възможността да си създам нов блог посветен на тази цел – блог, който не е обвързан с личността „Сталик“, където един анонимен млад бисексуален да споделя душевните си болки и страдания. Може би за това ме вдъхнови най-вече prince_Yuki. Не зная. Но засега тази идея остава в чекмеджето. Не това е трънчето, дето ме накара да напиша този пост.

Мотивацията ми за него е съмнението, че това което върша има смисъл. Имам предвид настоящия блог. Започнах с тази мисъл. Какво правя аз тук? Има ли то смисъл? Кой въобще ще го прочете, кой ще се заинтересува!? Хетеросексуалните подминават подобни страници с иронична усмивка – те никак не се интересуват от това, а и да се интересуват, сякаш ги е „страх“ да се зачетат. Хомосексуалните пък се делят на три групи – такива, които ползват Интернет само, за да си теглят порно; такива, които четат свестни блогове; и такива, които биха се зачели в моя блог. Последните са може би едно малцинство от 5-10 души, които действително биха се заинтересували от това, за което пиша тук. Мнозинството обаче е заинтригувано от по-злободневни теми. Това на свой ред ме мотивира да се разходя из българското гей пространство в Интернет. Макар и не пълен, гид в това начинание ми бе gay.start.bg. Разгледах други гей блогове. Разгледах разни странички. Какво констатирах?

Опитите на мнозинството от онлайн гей обществото у нас, са всъщност само опит за летене. Това и нищо повече. Нямаме блог с висотата на западните или дори някои източни (незаменимите за мен Oh la la Paris и Casual in Istanbul например, които следя вече може би две години и само си мечтая да видя блог от такава висота на български език). Сайтовете – какъв парадокс – предвид пропорционално по-големият си брой са и пропорционално по-зле! Нито един не задоволи високите ми критерии нито от гледна точка на дизайн, нито от гледна точка на съдържание. Западното общество „страда“ от главоломна либерализация под неизменното влияние на икономическите и крос-културните фактори. Дори в съседна Турция, държава, където официална религия е исляма, „духа“ на хомосексуалността е някак по-жив, въпреки традиционно силната хомофобия в страната. Какъв е проблема? Защо България пак като че ли изостава? Защо онлайн опитите за летене на българската гей общност си остават наивни? Защо си нямаме готино лайфстайл списание, като един от флагманите на гей-лайфстайла, австралийското DNA?

Наскоро ходих в офиса на БГО „Джемини“. И там положението беше същото. Не останах никак впечатлен. Дори напротив. Не прилича никак на офис. Но подемат хората някакви там инициативи, правят каквото могат. Даже се замислям да членувам, но устава на сайта им има такъв сериозен вид (не че не трябва да е така), че чак ме разколеба – дали ще имам нужното свободно време да се занимавам с това (въпреки че не ми е много ясно с какво точно се занимава един член на организацията).

Но се връщам към темата. Отчитам някаква инертност в българското гей общество. Може би аз попадам на грешните следи, не зная. Но общество, формирано главно от пе****сите-интриганти с женска психика и жиголата, дето киснат в няколкото гей заведения на столицата, трудно може да бъде разпознато като „общност“. А останалите хомосексуални са или единаци, или апатични редки посетители на тези места, или „виртуални гейове“ – четат тук-там, пишат разни блогове, но имат някаква недоизказана неприязън към „реалния живот“, към общуването лице в лице с други хомосексуални.

Преди година може би един от българските гей сайтове си направи среща в едно столично гей заведение. Най-известното може би в момента. Какво беше учудването ми, когато в темата във форума, където се организираше срещата, няколко върли потребители попитаха какво е това заведение и къде се намира!? Не твърдя, че всеки е длъжен да го е посещавал. Аз например не го харесвам, въпреки че го посещавам по принуда. Всъщност не харесвам никое столично гей заведение. Твърдя обаче, че един хомосексуален, живеещ в София и водещ активен социален живот, контактуващ със „себеподобни“, няма как да не го знае. Което ме навежда на мисълта – гей-общност нямаме. Не и в смисъла на ОБЩност – нещо, което изисква общуване, социализация, контакт. Този контакт, както вече видяхме, е или пе****стко-клюкарски (набор от 30-40 физиономии, които редовно посещават всички гей заведения, плюс 20-30, които посещават редовно част от тях) или виртуален, онлайн, сиреч някакъв такъв никакъв. Колкото и виртуалният секс е секс. Иначе имаме хубави спортни клубове – Fat Cats и Тангра. Какво злощастие – не спортувам! :(

В обобщение – на фона на всичко това се чудя има ли смисъл да продължавам. Гаджето ми, една доста комерсиална натура, заяви че според него всяко начинание, което изисква много труд и в което влагаш някаква мощ – емоционална или интелектуална, е безсмислено, ако не е финансово оправдан разход на време и труд. Аз високопарно му отвърнах, че той не ги разбира тия работи, „идеалните цели“, но макар да не е прав за комерсиалността е прав за друго – толкова време и труд за блог, който едва ли някой чете (посещенията, които броячите отчитат, са за отваряне на страницата, не за четенето й :) ), блог който никой не коментира, блог към който видимо няма интерес. Е, остава ми успокоението, че някой някога ще използва материалит, които споделям тук.

Някой… Някога…