Равносметка от първия български парад на гордостта

Свърши се. Първият гей парад на гордостта у нас мина успешно, без пострадали. Абсурдно е, че въобще се наложи да се говори за евентуално пострадали, но все пак живеем в страна, лишена от демократичен опит и дух. Националистите скочиха първи против събитието, според някои в ролята на политически марионетки, целящи да отклонят вниманието от икономическия фон и покачването на цените. Според други пък — защото „те единствени могат да оправят България”, обладават висок морал и ценности. Последното със сигурност бе показано ясно.

Разбираемо е, че някои хора се засегнаха от определянето на тазгодишният парад, като първи парад на гордостта у нас. Всъщност първият, през 2005 г., беше поход на равноправието или нещо от тоя род. И ако трябва да бъдем честни първият ни прайд бе по-скоро втори поход, но считам, че далеч по-важни за ЛГБТ общността са някои други неща, не дефинициите.

Първо трябва да кажем, че въпреки спекулациите от страна на някои, които очакваха по-голямо зрелище, че видите ли, парада не бил успешен, аз не храня никакво съмнение, че успехът е налице. Това ще потвърди всеки с очи и уши тия дни.

Много хора проблематизираха организатора. Много хора проблематизираха краткия срок, в който се организира всичко. Някои дори обявиха събитието за „евтино” и отказаха да съдействат за реализацията му. Трябва да се признае обаче, че за „набързо скалъпен” парада беше наистина чудесен. Все пак бе пилотно представяне. Като изключим, разбира се, лошият маршрут, който бе променен заради феновете на ЛГБТ общността, които посрещнаха парада с викове и илюминации и смело се бориха с полицията за възможността да се докоснат до любимците си.

В светлината на тези неща, както и на нажеженият от напрежение и агресия медиен фон през последната седмица, която показа ясно, че за българинът понятията гей, лесбийка, травестит и транссексуален са абстракции, заредени с размит, преплитащ се или съвсем погрешен смисъл, аз мисля, че самото осъществяване, случването на парада, беше първият и много важен успех. За първи път от години (освен, може би, първият първи гей прайд/поход у нас) ЛГБТ общността излезе от подземните дупки, където бе надлежно свряна, и показа, че ние не сме хора по-различни от останалите, не сме „същества” без морал, не сме олигофрени, не сме Азис, не сме Евгени Минчев, а сме просто обикновени хора, които вървят по улицата всеки ден.

Трябва да се признае, че равните права за ЛГБТ останаха на заден план, прилежно затрупани с дезинформацията на БНС и в частност от страна на лицето Боян Станков, по псевдоним Расате. В момента, в който пиша настоящето обаче, в хотел „Шипка” тече кръгла маса за положението на ЛГБТ у нас. В дискусията участват представители на неправителствени организации и средни училища в България. На срещата е поканен доц. Даниел Вълчев, Министър на образованието и науката, който да представи становището и стратегията за приобщаване на Министерство на образованието и науката. Поканен е и Негово Превъзходителство Вилем ван Ее, посланик на Кралство Холандия в България.

Парада показа как натиска отвън може лесно да уплаши някои, но да консолидира други. В събитието взеха участие и хетеросексуални двойки, някои от които мотивирани в последния момент, поради реакциите на обществото (или поне това, което ни бе представено като реакция на обществото). Взаимността в каузата е друг успех на начинанието.

Нека напомня това, което спомена и Аксиния Генчева на един от отворените петъци в Джемини, а и в самото обявление на парада — в първият парад в Ирландия участие са взели петима души, трима от които чужденци. Днес вече говорим за 10-дневен фестивал в Дъблин, който бе обявен с гордост от кмета на града.

Въпреки, че вече направих опит да обясня защо ни е нужен този парад, спекулациите с това какви са резултатите от него и „какво сме постигнали”, както и с това уместно ли е по този начин да се „парадира” със сексуалната ориентация, след като хетеросексуалните не го правят, продължиха.

Парада помогна на хората да покажат/видят, че различието не е срамно, а различните не се срамуват. Разликата със западните паради в това отношение е, че там различието, което те прави по своему уникален, но все така важен за широкото общество, се празнува. Може би и затова там характера на парадите от години е карнавален — идеята, че това е така, там отдавна вече е разбрана и приета.

Както казах, парада консолидира тези, които иначе са свободни електрони и помогна на някои, които досега не са чувствали истински ЛГБТ общността, да я усетят, да я видят и да намерят един нов начин за приобщаване и участие в нея, като малко или много подкрепяща ги в живота им в по-широкото хетероцентристко общество институция.

Парада осигурява видимостта на ЛГБТ общността, която традиционно е изолирана от медийното пространство, освен ако не е под формата на шоу, на снизхождение, на ирония, на заклеймяване или обида. В събота тази общност стана активна пред очите на всички, застана твърдо против опитите да й бъде натрапен хетероцентристкия мироглед, и постави изискването за взаимно уважение.

Последното за пореден път бе отхвърлено от много хора, които продължиха да питат „Защо им е да се показват? Да си седят у дома.” И всичко това маскирано под лицемерната маска на „Аз принципно съм толерантен към различията.” Много хора не успяха да разберат, че отсъствието на желание да убиеш някого с камъни все още не е белег за толерантност.

Събитието бе изопачено от онези, които принципно не разбират, а заради това и не желаят да се опитат да разберат ЛГБТ малцинствата. Изопачението се изрази най-вече във вменяването на смисъл в този парад, какъвто той далеч не е имал — „манифестиране на сексуалността”. Да, събитието вероятно имаше такъв характер за онези, които традиционно приемат, съзнателно или не, сексуалните малцинства именно като такива — сексуални. Никой не оспорва правото на изразяване на чувствата на Св. Валентин, но когато това стане под не-хетероцентристка форма изведнъж става проблем и „парадиране”.

Отново се повдигна и въпроса с какво пък ЛГБТ са чак толкова дискриминирани. За мнозинството като че ли отсъствието на смъртно наказание или затвор за еднополово сексуално поведение, както и защитата на работното място, вече са достатъчни и нехетеросексуалното малцинство трябва да е предоволно, че и да благодари за тая милост.

Много хетеросексуални не успяха да разберат, че публичното изразяване на чувствата между еднополови двойки, макар да не е забранено от никого (както дебело бе подчертано), не е така просто нещо, както за хетеросексуалните такива. Не могат, не се замислят, или пък не искат да разберат какво представлява за самочувствието на личността страха да се разкриеш през хора, чиято реакция е непредвидима; укорителният поглед на тълпата, когато хванеш човека, когото обичаш за ръка на публично място; страхът от физическа саморазправа от страна на някой „голям мъж, който не обича педали”, ако решиш да целунеш половинката си. „Не съм чул за пребит педал,” казват ни. Разбира че не сте. Кой би отишъл в полицията с подобно оплакване? Кой би казал пред пресата „Бях нападнат, защото съм гей”? Коя медия би се заинтересувала въобще? Психическият тормоз поради атмосферата на отхвърляне сам по себе си е предостатъчен. За останалото не е нужен коментар.

Много хетеросексуални не успяха да разберат още, че не е от значение важно ли е или не за еднополовите двойки правото да сключат брак, а факта, че това право го няма.

Много хетеросексуални не успяха да разберат и това, че щом си способен заедно с партньора си да отгледаш пълноценно едно дете, то вие трябва да имате възможността да бъдете заедно родители на това дете, да имате равни родителски права.

Много хетеросексуални не успяха да разберат, че децата днес научават обидната думичка „педал” още в детската градина. А в училищния коридор тая думичка вече е оръжие срещу различните, които често пъти сами все още не са се идентифицирали като такива. Тази думичка е оръдието на моралният тормоз от страна тълпата; думичката, която родителите ти използват, за да ти кажат какъв не трябва да бъдеш, още преди да си разбрал дали си; думичката, която те учи, че си различен и „ненормален” и не трябва да бъдеш такъв. А ако не можеш да се „поправиш” — нямаш място сред хората, които до днес са били твои приятели и роднини.

Този парад бе успешен, защото се състоя и показа какви сме и че ни има. Независимо, че видимостта ни не се харесва на някои. Дали е помогнал или навредил? Никой не може да каже. Това не е химичен процес или физическо явление. Ефективността му не може да се замери надеждно. Едни са станали по-толерантни след парада. Други — по малко. Всеки си има своите причини, своя уникална гледна точка и преживяване от тоя парад. По-важният въпрос е друг: какво е това нещо, което прави мирогледа на хората на Запад един, а у нас — друг? Защо там парада е възприеман като празник, в който се включват всички, а тук е натрапване и пречене, смущаване и парадиране? Защото обществото ни е супер толерантно? Не обичам да коментирам очевидното.

Честит първи (втори) прайд (поход)!