In memoriam… Барбара Гитингс и Пантелей Зарев

Дълго се колебах как да напиша днешният възпоменателен пост и накрая реших да съчетая бележките за тези две личности в едно, макар и кратко изложение.

Днес се навършва една година от смъртта на Барбара Гитингс (1932-2007) — една от най-бележитите гей активистки в САЩ, чието име е сред пионерите на движението. Тя е организаторка на подразделението на Дъщерите на Билитис в Ню Йорк — първата американска лесбийска организация. Заедно с активиста Франк Кемъни са сред първите, които привличат внимание към неравноправното третиране на хомосексуалните американски граждани от страна на Държавния департамент на САЩ и е ключова фигура в кампанията по изваждане на хомосексуалността от диагностичния списък с психични заболявания на Американската психиатрична асоциация. Тя е обявена за доживотен член на Американската библиотечна асоциация, с която Гитингс работи тясно по осигуряване по-широка достъпност на библиотечните материали свързани с хомосексуалността и нехетеросексуалните малцинства.

Гитингс е родена на 31 юли 1932 г. във Виена, Австрия, където баща й е назначен на дипломатическа служба. Семейството се връща да живее в Уилмингтън, щата Делауеър, САЩ, през 1940 г.

Гитингс твърди, че за пръв път чува думата „хомосексуален” в гимназията, когато й е отказано включване в Обществото на национална гордост — американска организация на ученици-гимназисти, членството в която се получава за особени постижения в обучението, лидерството, обществената служба и „морални и етични принципи”.

Докато специализира драматично изкуство в Северозападния университет Гитингс се сприятелява тясно с друга студентка, от което плъзват слухове, че двете са лесбийки. Това е времето в което тя за пръв път започва да изучава своята полова ориентация. Подозренията й за нейната същност се потвърждават след услужливото предложение на някакъв психиатър да я „излекува”. Барбара обаче няма пари за редовни посещения на консултациите, а баща й отказал помощ, тъй като нямало проблем, който психиатъра да може да реши, а местният пастор не. Приятелката на Гитингс й предлага да ограничат контактите си, за да не дават хляб на клюките.

Лишена от възможност да поговори с някого откровено и непредубедено за проблемите Барбара се заравя в книгите и търси отговори на въпросите си в тях. Тя не открива много, а малкото което открива може да се опише накратко с „девиация”, „перверзия” и „анормалност”. Информацията, която тя намира, е главно свързана с мъжката хомосексуалност. В интервю от 2001 г. тя си спомня: „Мислех си, че това не се отнася до мен. Нищо не пишеше за любов и щастие. Трябваше да има и нещо по-добро.”

Личното й проучване отнема толкова много време, че накрая е изключена от училището. „Целта ми не беше просто търсене на обща представа за нещата. Аз исках отговори за себе и това какъв щеше да бъде живота ми. Затова спряха да посещавам часовете и започнах да ходя в библиотеката. По това време нямаше организации към които да се обърна за помощ и само библиотеката беше безопасно място, макар информацията там да бе потискаща.”

Въпреки провала с обучението Гитингс се връща у дома без да се отказва от търсенето си. 17-годишна тя попада на някои от най-популярните романи (доколкото може да се говори за популярност при тази тематика), свързани с хомосексуалността (по-специално женската) от това време, като „Нощен лес” (Nightwood, 1936) на Джуна Барнс, с предговор от самият Т.С. Елиът, „Кладенецът на самотата” (The Well of Loneliness, 1928) на Маргьорит Радклив Хол, и др. Един ден баща й открива „Кладенецът…” сред нещата й и написва в писмо (тъй като не желае да говори очи в очи с нея по темата) нареждане да изгори книгата.

Следва кратък курс по анормална психиатрия, на който се запознава с първата си истинска любовница, а след това заминава да живее сама във Филаделфия едва 18-годишна. Там се запалва по планинарството. Започва да се облича като мъж, защото „мислех, че това е начина да покажа, че съм гей. Сега е различно, но в началото на 50-те имаше само два типа жени в гей баровете — бъч (мъжествени) с къси коси и мъжки дрехи и женствените, с високи токчета и грим. Не си падах по токчета и грим, така че си мислех, че просто трябва да стана от другия тип.”

Барбара не намира много общо между себе си и жените в тези барове и тя решава да колекционира книги. По съвет на Едуард Сагарин, една от най-противоречивите личности в историята на американския гей активизъм, тя заминава за Калифорния, за да посети ONE, Inc. — една от първите хомофилски организации в САЩ. Там се запознава и с две от основателките на Дъщерите на Билитис от Сан Франциско — първата лесбийска организация. Третото подобно сдружение по това време е обществото Маташин. В последствие Барбара основава клон на движението Дащерите на Билитис в Ню Йорк.

Започват редовни срещи и първи стъпки по изграждане на движение за извоюване на равни социални права за хомосексуалните. Срещите се провеждат в частни домове, няма стриктна организация, хората дори често не се изслушват. По-късно Гитингс разказва за въодушевлението, изпитвано по онова време, от всеки нов член и от всяко обществено внимание, насочвано към тях и проблемите им. От 1963 до 1966 г. Гитингс е редактор на „Стълбата” — официалното списание на организацията.

През 1963 г. на конференцията на новосформираната Хомофилска организация на източния бряг има и изказване на д-р Албърт Елис, считан за един от най-влиятелните психолози. Елис изказва твърдението, че „крайната хомосексуалност” е психопатия. Само две години по-късно той ще издаде книгата „Хомосексуалността: причини и лечение”, а през 1976 г., след свалянето на хомосексуалността от списъка с психични заболявания на Американската психиатрична асоциация (АПА), ще се обърне на 180 градуса в книгата си „Сексът и свободният мъж” и ще стане дейно подкрепящ равните гей права.

Гитингс присъства на тази среща и остава впечатлена не от Елис, а от говорилият след него Франк Кемъни. Кемъни, доктор по астрономия с диплома от Харвард, е ветеран от Втората световна война, един от бащите на американското движение за равни гей права и един от хората радикализирали хомофилската доктрина до степен, достатъчна да създаде масовото движение за равни права, подето през 1969 г. след събитията в Стоунуол. Кемъни впечатлява Барбара с твърдението си, че е безсмислено да се търсят причини и лечения за хомосексуалността, след като няма никакво доказателство, че тя въобще е патология. „Мнението ми се промени едва с изказването на Кемъни, който дойде и каза ясно, решително и недвусмислено, че хомосексуалността не е болест, нередност или малфункция, а че е напълно равносилна на хетеросексуалността… И изведнъж погледнах на неща, случили се в миналото, в съвсем друга светлина и заех позиция, която силно се отклоняваше от тази на Дъщерите на Билитис.”

Барбара прави радикални промени в „Стълбата”, като започва да публикува все по-полемични статии, адресирани към политически апатичните хомосексуални жени; публикува вместо рисунки снимки на истински лесбийки; включва слогъна „Лесбийско ревю” точно под името на списанието и т.н. Тя започва да разпространява „Стълбата” в няколко книжарници в Ню Йорк и Филаделфия, като продава средно по 100 броя месечно.

През 1965 г. Гитингс участва в първите плакатни протестни шествия на гейове и лесбийки пред Белия дом, Държавния департамент и Залата на независимостта във Филаделфия. Протестите са срещу политиката на дискриминация от страна на федералното правителство спрямо хомосексуалните.

През 1966 г. раздорът й с Дъщерите на Билитис достига кулминацията си, след като тя премахва надписа „Само за възрастни” от корицата на списанието. През следващата година тя и Кемъни се изправят срещу небезизвестният д-р Чарлз Сокаридис, един от бащите на анти-хомосексуалната идеология в САЩ, в публично изслушване на Министерството на отбраната, където Сокаридис твърди, че хомосексуалността е лечима болест, а те двамата защитават позицията, че практиката на уволняване на „изобличените” в хомосексуалност служители на министерството трябва да се прекрати. В края на дебата министерството изключва Сокаридис от списъка си с надеждни консултанти.

През 1972 г. Гитингс и Кемъни организират дискусия с Американската психиатрична асоциация на тема „Психиатрията: приятел или враг на хомосексуалните”. Когато Кей Лахузен, дългогодишна партньорка в личния живот на Барбара, забелязва, че всички участващи в дискусията психиатри са хетеросексуални, Гитингс се възпротивява. По-късно тя си спомня думите на Кей: „Това не е честно. Имаме двама специалисти-психиатри срещу двама гей-активисти, а имаме нужда от човек, който е и двете.” Ръководителя на консултативната група, д-р Кент Робинсън, се съгласява да включи гей психиатър, стига въобще да се намери такъв. „Кей и аз — разказва Гитингс — провеждахме телефонни обаждания и писахме писма из цялата страна.”

Накрая един психиатър от Филаделфия се съгласява да участва, но при условие, че ще бъде с дегизировка, микрофон, променящ гласа и с псевдонима „Д-р Х. Анонимен”. Това — става ясно след събитията от онова време — е психологът Джон Е. Фрайър, който на срещата разказва как е трябвало да крие гей-идентичността си, за да може да упражнява професията си (на снимката в ляво от ляво надясно — Гитингс, Кемъни и Фрайър, дегизиран като Д-р Х.). Гитингс чете писмата на редица психиатри, отказали участие поради страх от обществен остракизъм. По-късно тя описва тази среща като „преобразяваща”.

Следват събития, които вероятно ще разкажем друг път, и които водят до свалянето на хомосексуалността от списъка с психични заболявания на АПА. Гитингс е снимана за първа страница на вестник от Филаделфия със заглавие „20 милиона хомосексуални бяха мигновено излекувани”.

16 усилни години Гитингс работи с редица американски библиотеки по набавянето на материали свързани с хомосексуалността, сваляне на цензурата и дискриминацията на работното място. Тя спомага за начеването на организация, която по-късно се превръща в Национална работна група по проблемите на гейовете и лесбийките. Член на борда й през 80-те, окуражава сестрите от Съюза на хомосексуалните медицински сестри, участва в годишните конференции на АПА от 1972, 1976, и 1978 г., а така също и в редица документални филми за гей движението в САЩ. През 2006 г., заедно с Франк Кемъни, получават първата награда „Джон Фрайър” на АПА, кръстена на Д-р Х. Анонимен. Наградата се присъжда на хора с принос в областта на психичното здраве на нехетеросексуалните малцинства.

След смела борба с рак на гърдата, Барбара Гитингс почина на 18 февруари 2007 г. в Кенет Скуеър, Пенсилвания, на 75-годишна възраст. До края на живота си тя остава заедно с партньорката си Кей Тобин Лахузен. До последно двете заедно са активни членове на ЛГБТ организации.

Другата личност, за която искам вкратце да напомня днес, е академик Пантелей Зарев — български литературен критик и теоретик, член на БОНСС, член на ЦК на БКП, ректор на СУ „Св. Климент Охридски” (1968-1972), председател на Съюза на писателите (СБА) и един от близките до Тодор Живков хора през време на комунистическата диктатура у нас. Миналата година на днешната дата се навършиха 10 години от смъртта му. Тук, не от неуважение, аз ще бъда съвсем кратък. Просто Зарев е спорна личност, определян от някои като „лакей на Тато”, от други като „корифей на социалистическия реализъм”.

Аз искам да сложа и неговото име тук, не за друго, а защото той бе един от най-плодовитите литературни критици, автор на цяла една панорама на българската литература и литературна критика. Вярно е, че той бе едно от имената, които прекроиха българското литературознание в нови, класово-партийни одежди. Той е и автор на изумителната статия за „творчеството” на Тодор Живков в „Речник на българската литература (Т. 2, 1977 г.), където Тато и представен в светлината на деец на литературата (статията е изумителна поради факта, че прави от нищо нещо).

Творчеството си започва с белетристика: „По крайбрежието” (разкази, 1938 г.), „Боян партизанинът” (разкази, 1945 г.). Сред основните му трудове са в областта на критиката, теорията и историята на литературата са „Класика и съвременност“ (1961 г.), „Панорама на българската литература“ — I том (1966 г.), II том (1967 г.), III том (1969 г.), IV том (1973 г.), V том (1976 г.), „Структурализъм, литературознание и естетически идеал” (1969 г.), „Народопсихология и литература” (1970 г.), „Богатството на гения” (1977 г.), „Теория на литературата” (2 т., 1979-1981 г.), „Българска класика” (2 т., 1986-1987 г.), „История на българската литературна критика“ (3 тома), множество литературни портрети, сред които на Димитър Димов, Георги Караславов, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Богомил Райнов.