17 май – Международен ден срещу хомофобията

17 май е световният ден срещу хомофобията. В този смисъл той е денят, в който се отбелязва още една година в борбата с едни от най-страшните врагове – социалните предразсъдъци и стереотипите. Този ден е посветен не толкова на идеята да накара някой, хомосексуален, бисексуален, а покрай тези сексуални малцинства и някои други (транссексуалните и интерсексуалните хора) да се почувстват с нещо по-горди и пълноценни части от обществото. Този ден е посветен преди всичко на това от какво човек трябва да се срамува и с какво не бива да бъде горд.

17 май е ден на борба. В ушите на някои предубедени люде това ще прозвучи помпозно, театрално, мелодраматизирано. Факт е обаче, че патриархалният ред роди понятия като „семейни ценности“ и „обществени норми“ и в продължение на няколко века юдею-християнската култура насаждаше токсичните си стереотипи свързани с тях – за опасността от „изпускането“ на жената, която бе превърната в покорна домакиня, безименна и безлична; за „семето“, което „истинският“ мъж трябва да предаде, получавайки в замяна окървавеният чаршаф; и най-сетне – за опасността от безбожните грехове, заличили Содом и Гомор. А това, казват, била именно хомосексуалността.

На прага на 20 век един швейцарски невролог, на име Зигмунд Фройд, разви теорията, че човешката сексуалност е обусловена от несъзнаваното, което е освободено от моралните окови на съзнаваното. Изграждането на сексуалността на възрастният в този смисъл е един дълъг и драматичен процес, изпълнен с много „опасности“. Не се ли премине гладко през периода на развитие на сексуалността се развиват „перверзии“ – влечение към атипични (според известни стереотипи) обекти. Това даде една научна основа за патологизирането на хомосексуалността. На научното мнозинство и неговите дълбоко вкоренени социални стереотипи това „патологично“ обяснение на Фройд се видя твърде симпатично.

В продължение на няколко десетилетия науката психология бе преимуществено доминирана от фройдистките теории, или т. нар. психоанализа. Психоаналитичния метод, колкото философски, толкова и догматичен, доби почти статут на идеология. За тези няколко десетилетия на идейна конюнктура в областта на научната мисъл, хомо и бисексуалността бяха обявени за психични разтройства, девиации, перверзии, отклонения. Хомосексуални пациенти на психиатричните клиники, „обекти“ най-достъпни и удобни за изследване, бяха подлагани на щателни психологически „дисекции“. В същото време не се намери нито един учен, който да извърши наблюдение върху хомосексуални в нехоспитална среда, които не страдат от някакво психическо разстройство. Изводите от този явно предубеден подбор на наблюдавани „обекти“ послужи за „доказателство“, че хомосексуалността е психическо отклонение. „Пациентите“ проявяващи „еднополо сексуално влечение“, нарушаващо нормите на общоприетите начини за изразяване на сексуалността, понякога дори биваха подлагани на медицински интервенции с цел „лечение“ на „заболяването“ им – лоботомия, предизвикващи гадене медикаменти, кастрация, електрошок, ампутация на гърдите, хормонална терапия, третиране с радиация (обработване на тимуса с рентгенови лъчи, с цел атрофия на жлезата) и всякакви подобни псевдонаучни експерименти за „лечение“ на това „ненормално“ поведение!

В края на 40-те години и началото на 50-те един биолог, специалист по таксономия, се възмути от наукообразното невежество по въпросите на секса и сексуалността, с което десетки и десетки самонабедили се за „учени“ пълнеха главите на американските студенти. Професор Алфред Кинси показа на американското научно мнозинство по най-безпардонен начин, неговата ограниченост и тесногръдие, неговият морално обременен от стереотипи и явно предубеден научен подход към въпроси като мастурбирането, фелациото, изневярата и хомосексуалността.

Скоро след него се надигна и друг глас. С една скромна, но изпълнена със забележително съдържание статия, психоложката Ивлин Хукър показа, че видима разлика в умствените функции на хомосексуалните и хетеросексуалните мъже няма. Всичко това даде началото на първите по-обективни в научния си подход разработки по въпросите на хомо и бисексуалността.

Така през 1973 г. Американската асоциация по психиатрия премахна хомосексуалността от списъка си с психични заболявания. Това мъчно извоювано решение послужи като първи лъч светлина по пътя към социалната еманципация на хиляди хора в САЩ. Роди се масовото движение за равни права на ЛГБТ хората (лесбийки, гей, бисексуални и транссексуални). Скоро то излезе и извън границите на Съединените щати и даде тон на освобождението от предубежденията и стереотипите по цял свят. На 17 май 1990 г. четиресет и третата генерална асамблея на Световната здравна организация последва решението на Американската асоциация по психиатрия и зае същото научно становище, като на свой ред сне хомосексуалността от Международната класификация на болестите още със следващото издание на списъка (през 1992 г.). Това именно събитие послужи като основа на днешната дата.

След като векове наред хомосексуалността бе набеждавана за грях, само защото юдаизма, християнството и исляма бяха повели кръстоносен поход срещу езичеството и неговите ритуални сексуални практики и проституция; след като през цялото средновековие витаеше духа на неразбиране и нетолерантност към различието; след като науката на Новото време интерпретира наново мотива за греха, набеждавайки хомосексуалността за патологично състояние; след всичко това днес тя все още носи розовият триъгълник на ръката си.*

Според актуални психологически теории и изследвания хомофобията (агресивното отрицание на хомосексуалността) може да бъде резултат от латентна хомосексуалност – подсъзнателното подтискане и страх от собствените хомоеротични чувства и желания. Неуверени в собствената си мъжественост, възпитани в дух на стереотипи и предубеждение, страдащи от липса на образованост по въпросите на сексуалността тесногръди мъже (а по-рядко и жени) от различни възрасти и социални прослойки продължават да таят в себе си гняв, страх и омраза, които търсят ежеминутно отдушник. Според ФБР 15,6% от престъпленията от омраза в САЩ за 2004 г. са престъпления срещу личността, на базата на сексуалната ориентация. От тормоза и подигравките в училище от най-ранна възраст, до физическо насилие, изнасилване, убийство – всичко това са прояви на антихуманно, нетолерантно и престъпно отношение, нарушаващи всички принципи залегнали в понятието „човек“. Тоест това не са човешки прояви.

Ето на какво е посветен този ден. За да няма повече случаи, като смъртта на Матю Шепард; за да няма повече хора, изпратени в концентрационни лагери; за да няма повече печални съдби, като тази на великия Оскар Уайлд; за да не бъдат повече убивани хора с камъни или вкарвани в затвора, защото са различни; за да няма повече опити, да се ограничават гражданските права и свободи; за да можем всички ние, като Роза Паркс, да седнем в трамвая или автобуса с чувството, че сме хора, равни на човека до нас.

„Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство.“ – Всеобща декларация за правата на човека

__________________
* Изпратените в концентрационните лагери на нацистка Германия хомосексуални са принудени да носят на ръката си обърнат розов триъгълник така, както евреите – жълтата звезда на Давид. До 1944 г. повече от 7000 войници са осъдени за хомосексуалност и изпратени в Лагерите на смъртта. Лишени от политическия си статут там те са осъдени на тежка физическа работа в кариерите. Жертви на брутално отношение в ръцете на Капо (отговорниците) мнозина стават наложници. Множество стават обект на медицински експерименти, като тези на специалиста по „хормонална трансплантация“ Карл Вернет. Между 1937 г. и 1939 г. Гестапо арестува ок. 100 000 души за хомосексуалност. Въпреки богатата документация за тегобите на евреи и цигани в концентрационните лагери, данните за въдворените хомосексуални са игнорирани и пропускани в продължение на десетилетия след Втората световна война. Малкото оцелели хомосексуални жертви на Холокоста до неотдавна масово бяха потънали в забрава, сякаш изтрити от колективната памет за печалните исторически събития. Такова злокобно мълчание по темата е показателно за това, доколко тесногръдието и дискриминацията текат все още в кръвта на възприелите се като еталон за „правилност“ и „нормалност“. А по-мнителните ще съзрат в него и едно негласно съгласие с тази идеология, която бе обявена за една от най-мизантропските в историята на човечеството.